Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Преди да бъде дата, преди да бъде повод за цветя, преди да бъде празник, 8 март е чувство. Единствен по рода си ден, в който светът се обръща към Майката.
Към Жената, която е била първият ни дом, първият звук, първият ритъм.
В България този ден винаги е едновременно празник на жената и празник на майката. Но психологически той е дълбоко майчин. Защото в нашата култура майката е центърът, огнището, коренът, отправната точка. Не само родител, но и архетип. Някъде в тишината преди началото на света, преди думите, преди имената, преди всичко, стои един единствен човек - Майката.
Не жената като образ, не майката като социална роля, не фигурата от празничните картички. А онази майка - жената, в чиято тъмнина ние започваме своята светлина. Жената, която е нашата първа вселена. За тази майка е тази статия.
Не за съвършената. Не за идеализираната. Не за митологизираната. А за истинската майка - със сенки и светлина, с рани и сила, с търпение и умора, с вечна любов и човешки страх. За онази жена, която стои зад думата „мамо“, както коренът стои под дървото: невидим, но държащ цялата му вертикалност.
Майката като първа вселена
Преди да видим слънцето, ние виждаме тъмнината на майчината утроба - топла, жива, пулсираща. Науката казва, че плодът разпознава гласа на майка си още през шестия месец. Чува го, макар звукът да е приглушен като спомен. Знае го, преди още да познае света. Тя е първият звук. Тя е първият ритъм. Тя е първата музика на живота. Нейното дишане е първата ни карта на реалността. Научните изследвания показват, че в пренаталното развитие нервната система на бебето се калибрира по нервната система на майката. Преди да разберем какво е безопасност, ние я научаваме чрез нейното дишане. Преди да познаем какво е обич, усещаме я през нейното присъствие. Преди да можем да говорим, нейният глас става наш вътрешен глас. Психологията нарича това „психична архитектура“. Майката е архитектът - не на нашето тяло (макар и това), а на нашата способност да бъдем обичани и да обичаме.
Майката като психичен архитект
Тя строи невидими структури в нас: всеки нейния поглед е тухла, всяка нейна прегръдка - основа, всяко нейно отсъствие - пукнатина, всяка нейна усмивка прозорец, всяка нейна тревога - капка дъжд, всяка нейна дума - греда, която може да носи или да тежи. И затова 8 март не е просто празник. Той е напомняне. Напомняне за архитектурния чертеж, който носим в себе си.
Терапевтите често казват, че майката е първият „строител“ на човешката душа.
Боулби, Уиникът, Айнсуърт - всички големи имена в психологията на привързаността казват едно: Майката е първата сигурна база. От нея тръгва всичко. Майката прави чертежа, по който ще се построи нашият живот. И прави това, без никога да е учила архитектура.
Когато започнем да растем, ние се отдалечаваме от майката физически, но никога - психически. Тя остава във всяко наше решение. Остава в начина, по който обичаме. Остава в начина, по който се страхуваме. Остава в начина, по който се успокояваме, когато светът стане твърде шумен. Ако майката е била топла, светът става място, в което има кътче за нас. Ако е била груба, вътре в нас се създава убеждението, че любовта се заслужава. Ако е била отдалечена, ние ставаме търсещи. Ако е била прекалено близка, ние ставаме зависими. Ако е била непредсказуема, ние живеем с тревога. Ако е била постоянна, ние дишаме по-спокойно. Но независимо от всичко - тя е първият ни учител. Тя е нашият първи Бог, първият авторитет, първият огледален образ, първата сигурна база, първото „мога да оцелея“.
И така структурите от детството стават основите на зрелостта.
Майката като мит и богиня 
В българската традиция майката е почти митична фигура. Тя е огнище, корен, дом, глас, който ни следва, дори когато сме на другия край на света. Думата „майчице“ неслучайно я прошепваме в болка, в страх и в тъга - тя е заклинание, което връща чувството за принадлежност. И колкото и модерни да станем, колкото и нови идеи да навлизат в психологията, едно остава непроменено: връзката между майка и дете е най-древната, най-инстинктивната, най-архаичната връзка в човешкия живот. В българската народопсихология майката е не само родител, а духовен център, място, където се пазят корените и паметта.
Майката като невидим труд
Но да си майка не е безметежно призвание. То е невидим труд, който често изтощава, без никой да го забележи. Майката е емпатия, която не почива. Тя е термометър за чуждите настроения. Тя е невидимо лепило на семейната система. Всяка майка носи на гърба си не само своите тревоги, но и тревогите на тези, които обича. Затова 8 март не бива да бъде сантиментален празник на цветя и картички. Той трябва да бъде признание. Да бъде „виждам те“. Да бъде „знам, че ти е трудно, но ти успяваш“. Да бъде благодарност за всичко, което стои зад привидно обикновения ден на една майка. Жената-майка е не просто родител. Тя е психичен център
Когато майката не е могла да бъде майка
И все пак - важно е да признаем и трудното: някои майки не са могли да бъдат топли. Не са могли да бъдат стабилни. Не са могли да бъдат онова, от което сме се нуждаели. Понякога поради своята история, своята болка, своята ранена психика. И все пак - и тези майки са част от нас. Те са оставили рани, но и посоки. Липси, но и уроци. Болка, но и характер. Затова, когато говорим за майката, не говорим само за рози и нежност. Говорим и за човешкото несъвършенство, което ни е оформило. Но това не значи, че не са обичали. Значи само, че са давали толкова, колкото са имали. И психологията казва нещо важно: Детето не се нуждае от перфектна майка. То се нуждае от „достатъчно добра“ майка. А достатъчно добрата майка е тази, която е била там. Не безгрешна.
Не свята. Не идеална.
Майката като жена
Има нещо особено в жената, когато стане майка - нещо, което психологията трудно измерва, но което животът ясно познава. Жената се разделя на две: едната част остава жена, другата става дом. И този дом живее не в стените, а в жестовете, в погледа, в начина, по който майката държи света, който носи.
Всяка майка е язовир, който задържа емоционалните води на семейството. Всяка майка е метеоролог на чуждите настроения. Всяка майка е терапевт по природа. Всяка майка е пазител. Всяка майка е сърце с едно тяло и няколко живота вътре. Но в тази сила има и тишина. И има умора. И има нощи, в които тя плаче тихо, за да не я чуят. Има дни, в които е стълб за всички, докато вътре се бори с буря. Има жени, които са майки на децата си. Има жени, които са майки на родителите си. Има жени, които са майки на целия свят, без никой да им е дал това име. Това е най-често забравяната истина: Преди да бъде майка, жената е била момиче. Преди да бъде силна, е била ранима. Преди да бъде сигурност, е била страх. Преди да бъде дом, е била търсене. 8 март не е празник на идеалната майка. Нито на безупречната жена. Това е празник на истинската жена, която успява да бъде и двете, и въпреки това да остане себе си - поне малко.
Майката като празник
8 март е денят, в който си спомняме нещо много важно: Жената, която ни е родила, е първият човек, който ни е обичал, преди да знаем какво значи любов. Тя е първият пламък. Първият дом. Първият корен. Първата прошка.
8 март е празник на жената, която създава свят - от тялото си, от душата си, от сърцето си.
И може би най-красивото в човешката душа е това, че ние цял живот носим майките си вътре в нас. Дори когато ги няма. Дори когато не са били до нас. Дори когато са ни обичали по труден, неумел, непълен начин. Техният глас става наш вътрешен глас.
Тяхната сила става наша сила. Тяхната болка става наш растеж. Тяхната топлина става нашата топлина към света.
Затова 8 март е денят, в който можем да кажем нещо просто:
Мамо, благодаря ти, че си била моя вселена, дори когато си била просто човек!
Благодаря ти за покрива, дори когато е протичал!
Благодаря ти за любовта, дори когато е била плахa!
Благодаря ти за урока, дори когато е болял!
Защото майката не е идеално същество. Тя е сътворение - на раната, на силата, на  времето, на живота.
И този сътворен свят продължава в нас.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА