Има един исторически мит, който е дал живот на устойчивото словосъчетание „потьомкински села“. Старите книги разказват, че когато руската императрица Екатерина Втора решила през 1787 година да направи обиколка на северното Черноморие и да посети Новорусия и Таврида, които руската империя си била отвоювала от Османската. Това е т.нар. Пътешествие на Екатерина Втора в Крим. Княз Потьомкин - фаворит и любовник на Екатерина, е първият императорски управител на Крим /впрочем, именно той е основал градовете Симферопол и Севастопол, които в момента са на върха на копието в международните новини!/. Той наченал грандиозно строителство за милиони златни рубли, но според сведения на тогавашни историци голяма част от тези хиперамбициозни проекти така и си останали само на хартия. И тъй като тези земи били известни с бедността, мизерията, липсата на каквито и да било комуникации и цивилизованост, а императрицата не бивало да вижда това, преданието разказва, че
княз Григорий Потьомкин наредил да бъдат изработени от картон красиви фасади
на разкошни къщи през дупките-прозорци в които се подавали главите на „щастливи“ селяни, които се кланят на „матушка“ Екатерина.
Ето какво пише за височайшето пътуване френският посланик в двора на руската императрица граф Сегюр: „Градовете, селата, именията, а често и обикновените къщурки бяха тъй украсени и замаскирани с триумфални арки, гирлянди от цветя и пищни архитектурни декорации, че видът им лъжеше, като ги превръщаше пред очите ни във великолепни градове, внезапно издигнати дворци, в разкошни градини“.
Днес биографите на Потьомкин полагат усилия да развенчаят този мит. Но идиомът „потьомкински села“ е останал като символ на бутафорност и фалшива загриженост, която скрива истинската картина. Нещо повече, той често има място и в нашия днешен живот.
Няма как да не се сети човек за находчивостта на руския княз, когато преминава покрай зданието на застрахователно дружество „България“, по-известно като Старата полиция. Защото как другояче биха могли да се определят декоративните пана, които от десетина дни се издигат и закрепват покрай заплашващия да се срути паметник на архитектурата?
Подобни пана с нарисувани върху тях почти реални детайли на ценни сгради
могат да се видят във всички големи градове в Европа и в света. Разликата е единствено в това, че такива далеч неевтини декоративни конструкции обграждат сгради, когато в тях започва ремонт и реставрация. При това задължително на стилните „опаковки“ се посочва кое е това здание, кога е започнала реконструкцията и кога жителите и туристите на съответния град могат да очакват тя да приключи.
В русенския случай това липсва. Вероятно защото не се и замислят подобни реставрационни работи. Но това пък означава само едно: безсилие на градските власти и примирено приемане на факта, че една приказна сграда си заминава. Защото паната само закриват нелицеприятната гледка, но не покриват зейналия покрив, през който снеговете, дъждовете и останалите прояви на своенравния русенски климат продължават да вършат своята злокобна работа - да съсипват. Самораслите брезички, поникнали във вътрешността на сградата, вече са яки дървета, които надничат през нападалите греди от покрива, през прозорци и кипри балкончета. И остава бодливият въпрос - какво спасяват 90-те хиляди лева /цената на фамозните пана/:
сградата, историята или просто щадят слабите нерви на хора с чувство за памет
и принадлежност към гордото минало на града?
Десетки пъти съм казвал, че ако не се направи покривът на тази уникална сграда, всички останали действия са обречени, казва общинският съветник и един от водещите русенски архитекти Венцеслав Илиев, като мрачно припомня, че усилията му са били напразни. Виждал съм в много европейски градове, особено във Великобритания, такива гледки на оградени с подобни пана архитектурни забележителности, но да се огради сграда без покрив не съм виждал, недоумява и корабомоделистът и художник Славейко Петров. И не крие печалните си опасения, че „не дай, боже, да удари Вранча, един от русенските символи ще се срине“.
Досега не се е чуло нито един депутат от Русе, без разлика на цветова принадлежност, да е внесъл проект за промяна в закона за опазване на културното наследство. А една поправка, която да даде срок на собствениците да приведат владенията си в нормален вид и след този срок Общината да ги санкционира, като получи правото сама да се грижи за сградите - а собствениците да имат право да си ги получат обратно, след като изплатят инвестираните от властите средства - една такава поправка би свършила чудесна работа. Както, впрочем, е във Франция. Но за да направиш такъв проектозакон,
трябва да имаш сетива за духа и за ценностите
градени някога от хора, за които думите „чест“ и „достойнство“ не са били властови сленг, а определящи битието и смисъла.
Другото е популизъм.
И ако се върнем към началото с руски нюанси, ще припомня една руска поговорка: „Что имеем - не храним, потерявши - плачем“. Защо не си спестим сълзите? Нима не можем? Или не искаме? Или просто ни е все едно...