На 20 февруари /стар стил/ 1878 г., на зазоряване, генерал Едуард Тотлебен излиза от село Тръстеник, придружен от генерал Вановски, и се отправя по шосето от Бяла към предните укрепления на тогавашния Русчук. Около 9 часа сутринта по пътя се появява първият батальон на 138-и Болховски пехотен полк. Малко след него пристига и командващият отряда Тотлебен, съпроводен от щаба си - 200 офицери, пехотна бригада с артилерия и 3000 казаци. На форта „Кадъ табия“ ги посреща Салем паша - комендантът на крепостта след изтеглянето на Кайсерли Мехмед паша, турски почетен оркестър и рота и делегация от жителите начело с епископ Климент Браницки (Васил Друмев), заместващ заминалия за Цариград русенски митрополит Григорий.
Епископ Браницки произнася приветствено слово, отразено от английския вестник „Таймс“, руския „Московски ведомости“ и много други издания.
„И така нашето горещо желание се изпълни. След дълги години очаквания и съмнения, след дълги страдания и страх, накрая виждаме вас, храбрите и благородни воини, сред нас, като ни поднасяте желания мир“, казва духовникът.
А Тотлебен пише в дневника си: „Ние вървяхме пеша и от време на време спирахме, за да изчакаме пехотата. На пътя някой жители се кланяха, а други викаха ура. По балконите имаше много жени. Турските жители гледаха равнодушно, но се държаха скромно и спокойно. Особен възторг от страна на българите нямаше. Те още не знаеха каква ще бъде тяхната участ и се страхуваха да не се компрометират в присъствието на турците...“. Дневникът е публикуван в биографичен очерк от помощника на Тотлебен Николай Шилдер и хвърля важна светлина върху събитията в онова утро.
Освобождаването на Русе е исторически особен случай. По силата на Одринското примирие от 19/31 януари 1878 г. четириъгълникът от крепости Русчук-Силистра-Варна-Шумен трябва да се предаде в седемдневен срок. На 4/16 февруари 1878 г. турският гарнизон вече е започнал организирано изтегляне. Русе не е превзет с бой - той е предаден по дипломатически ред. Именно затова местният историк Красимир Г. Кънчев в публикация на вестник „Утро“ от 2013 г. поставя въпроса освободен ли е наистина Русе или по-скоро сме свидетели на капитулация на гарнизона, организирано изтеглящ се към Шумен и Варна. Тази академична дискусия не намалява значението на събитието - тя му придава историческа дълбочина.
Заедно с войските на Тотлебен в освободения Русчук влиза 28-годишен младеж на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора - Иван Вазов. Преместен от Свищов, той работи при генерал Золотарев, а след него - при генерал Акимов. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г. Малко преди смъртта си, през 1921 г. той казва, че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени“. Годините в Русе го вдъхновяват за романа „Нова земя“ (1896 г.), в чиято втора глава действието се развива именно тук - в канцеларията на губернатора, на балове в Хелмщайновата градина, по улиците на следосвобожденския град.
Градът на възрожденците
В годините след Освобождението Русе бързо се утвърждава като водещ стопански и културен център на новосъздаденото Княжество - най-голям град в него след Освобождението, с развито корабоплаване по Дунава, интензивно строителство и облик, доближаващ средноевропейските градове. Тук се установяват Любен Каравелов, Захари Стоянов, Панайот Хитов, Христо Македонски, Димитър Ценович и стотици опълченски поборници. В Русе Каравелов пренася печатницата си от Букурещ.
Русенският принос към националното освобождение е изключителен. Двукратно Русенският революционен комитет е определян за централен за вътрешността на страната. Освободителните борби са свързани с имената на Баба Тонка, Никола Обретенов, Ангел Кънчев, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов. По времето на Руско-турската война Петрана Обретенова - дъщеря на Баба Тонка - служи като милосърдна сестра в Свищовската болница. Един от основателите на Русенския революционен комитет, Ради Иванов, е зачислен като подофицер в 12-и хусарски Ахтирски полк. В Опълчението участват стотици русенци, много от които падат в боевете.
Именно от тази историческа памет израства идеята за паметник - материализирано признание за всичко, което русенци са принесли за свободата на България.
Паметникът на Свободата - от идеята до символа
Още в началото на 80-те години на XIX век, в рамките на Поборническо-опълченското дружество в Русе, основано от ветерани на националноосвободителните борби, се ражда идеята за монумент в памет на загиналите за свободата. Ветераните решават, че 12 години след Освобождението е вече „закъсняло за такава чест“ и на 9 юни 1890 г. изпращат молба до премиера Стефан Стамболов, който разрешава набирането на средства. По замисъл се предвижда статуята да изобрази цар Александър II. Но тъй като италианецът Арнолдо Дзоки вече е изваял подобна статуя в София, решението се изменя в полза на алегорична женска фигура - символ на свободата.
Събирането на средства се оказва трудно начинание. Поборническото дружество разполага с едва 15 000 лева, а нарасналите разходи покачват нужната сума до 150 000 лева. Дългогодишната кампания е спасена от решаващата намеса на братя Симеонови - известни русенски банкери и основатели на Търговско-индустриалната камара, даряват 50 000 лева. Останалото е набрано от дарители от цялата страна. Строителният предприемач Стойчо Кефсизов, опълченец и участник в боевете на Шипка, приема проекта като делото на живота си без лична изгода.
Проектирането е поверено на флорентинеца Арнолдо Дзоки - автор на статуи, украсяващи градове на три континента: статуята на Колумб в Буенос Айрес, на Гарибалди в Болоня, на св. Франциск от Асизи в Кайро, на паметника на Цар Освободител в София. Постаментът е дело на архитект Симеон Златев, а изработката - на Георги Киселинчев. Гранитните блокове са доставени с кораби от Виена, бронзовите елементи - отляти в леярна в Рим.
Паметникът е доставен в Русе през 1907 г. и завършен 1908 г. Официалното му освещаване се отлага - княз Фердинанд, потънал в подготовката на Независимостта, не успява да присъства. На 11 август 1909 г. Русе посреща хиляди гости от цялата страна. Пристигат Райна Княгиня, Панайот Хитов, генерал Кирил Ботев - представител на царя, министър-председателят Александър Малинов с двама министри. Русенският владика Василий отслужва тържествен водосвет. Тържеството завършва с банкет в градината на русенската бирария „Хаберман“.
След 1944 г. Русе е единственият по-голям град в България, в който най-големият паметник и символ на града не е съветски. Тази особеност поражда идеологически натиск: налага се наративът, че дясната ръка на статуята по дизайн е протегната на изток, откъдето са дошли „братята-освободители“. Фактите и оригиналните документи на Дзоки сочат на север.
Превратностите на Трети март: празник, забраняван и завръщащ се
В първите години след войната 3 март (тогава 19 февруари) не е национален празник. За русенци това е било преди всичко духовно събитие.
Централната фигура в тези ранни чествания в града е митрополит Григорий Доростоло-Червенски. Още през 1879 година той поставя началото на традицията в катедралния храм „Света Троица“. Празникът започва с тържествена литургия, последвана от молебен за здравето на руския император и българския княз.
В архивите на Русенската община се съхраняват сведения, че през 80-те години на XIX век на този ден градът е осветяван от стотици фенери, а вечерта  завършва с „илюминации“ на брега на Дунав. Русенските поборници са  почетни гости на всяко събитие, разказвайки спомени пред младото поколение.
Истинският прелом в честванията на 3 март в Русе настъпва с откриването на Паметника на Свободата. През периода 1910-1940 г. протоколът на 3 март в Русе е строго разписан.
В ранната утрин в „Света Троица“ се отслужва панихида за загиналите.
Обедните часове са отредени за военен парад на площада пред паметника, приеман от началника на Русенския гарнизон.
Следва народно увеселение в Градската градина с участието на духовия оркестър (основан още през 1889 г. като Първи пехотен софийски полк, по-късно преместен в Русе).
Тук не можем да подминем Михаил Хаджикостов - дългогодишен кмет на Русе, който в началото на XX век инициира големи ремонти на градската инфраструктура специално за „празничните дни на свободата“.
Известен днес главно на историците факт е, че 3 март невинаги е бил желан празник. По време на Първата световна война (1915-1918), когато Русия воюва срещу България в Добруджа официалните чествания са силно редуцирани или заменени с чествания на победите при Тутракан.
След 1944 година ситуацията се променя радикално. През 1951 година с указ на Народното събрание 3 март е заличен от списъка на официалните празници. В Русе, както и в цялата страна, фокусът се измества към 9 септември. Въпреки това, русенските историци и архивисти отбелязват, че „тихата памет“ остава. Граждани продължават да оставят цветя пред Паметника на Свободата, макар и без официални фанфари.
Стогодишнината и Пантеонът
Стогодишнината от Освобождението е отбелязана в Русе с изграждането на Пантеона на възрожденците - монументален национален паметник-костница, чиято история е неотделима от болката на разрушена черква.
Идеята за пантеон, в който да почиват останките на героите, е формулирана в средата на XX век. В Русе са погребани безброй дейци на Възраждането, но на предвиденото за пантеон място се намирала действаща православна катедрала. Църквата „Всех Святих“ е построена в края на XIX век по проект на австрийския архитект Едуард Винтер. Комунистическите власти инициират продължителен процес на убеждаване на Светия синод. На 7 октомври 1964 г. Синодът дава съгласие. Но след десет години от идеята за преустройство се преминава към пълно разрушаване.
Пантеонът е проектиран от авторски колектив начело с архитект Никола Николов, заедно с архитект Данаил Кънев, скулптор Никола Терзиев и художник Д. Бойков. Строежът започва 1977 г. Датата на официалното тържество е изтеглена с три дни - от 3 март на 28 февруари 1978 г. - поради ангажименти на Тодор Живков, който запалва вечния огън под позлатения купол и заявява: „Русенци имат моралното право на тяхна земя да се издига този Пантеон“.
В мраморната зала на 22-метровия монумент, разпростиращ се на 4456 кв. м., са положени останките на 39 видни възрожденци: Любен Каравелов, Захари Стоянов, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Панайот Волов, Ангел Кънчев, Баба Тонка Обретенова, Никола Обретенов, Тома Кърджиев, Атанас Узунов, Олимпи Панов и много други. На мемориални плочи са изписани имената на 453 герои - участници в Ботевата чета, Червеноводската чета, Априлското въстание и опълченци. Пантеонът е включен в списъка на 100-те национални туристически обекта.
Нужни са много години и радикални обществени промени, за да се стигне до 2001 г., когато православни свещеници за първи път прекрачват прага на Пантеона, за да отслужат панихида. С усилията на инициативен комитет, част от който е и проф. Николай Ненов, директор на Регионалния исторически музей, в чийто състав е и Пантеонът, върху купола е монтиран 182-килограмов метален кръст и е открит малък параклис. Така един от символите на града е християнизиран.
След 1990 г.: празникът на площад „Свобода“
С демократичните промени 3 март се завръща в живота на Русе като устойчива гражданска традиция. Истинското „възкресение“ е на 5 март 1990 година, когато 9-ото Народно събрание обявява датата за национален празник.
В последните десетилетия Русе се утвърди като лидер в иновативните чествания.
Тази година от 12 часа читалище „Стефан Караджа-2018“ пресъздава на централния площад в Русе  връчването на Самарското знаме. Възстановката е финалният акорд на тържествената церемония по полагане на венци и цветя пред Паметника на Свободата в чест на националния празник на България.
Миналата година ученици от СУ „Васил Левски“ влязоха в местната и националната история с шествието си с изработения от тях уникален 900-метров национален флаг - рекорден за Русе и България. Инициативата под наслов „Три багри, едно знаме - вчера, днес, завинаги“ имаше въздействащо продължение. На 23 май в зала „Европа“ на Доходното здание в Русе се състоя тържествена церемония под наслов „Знаме от памет и дух“. По инициатива на директора на СУ „Васил Левски“ Мария Тодорова фрагменти  от дългия близо километър трикольор бяха връчени на институции и личности, които са подкрепили неговото създаване.
Историята на 3 март в Русе не е просто преразказ на миналото. Тя е доказателство, че един град, изграден върху основите на европейската култура, винаги намира начин да се върне към своите корени - дори когато политиката се опитва да ги задуши. Днес те напомнят, че Свободата в Русе е дошла по Дунав, преминала е през щиковете на опълченците и е останала завинаги в гранита на централния площад.