В навечерието на поредната годишнина от гибелта на Васил Левски, специално за читателите на „Утро“ подготвихме този по-различна от обичайно публикуваните в днешния мрачен за България ден материали. Той е посветен на две наши национални икони, оставили трайни русенски дири - най-великият българин, наречен Апостол на Свободата и покойния патриарх Неофит.
Малко известен е фактът, че двамата има едно и също любимо песнопение „Достойно есть“.
В редовете по-долу представяме част от лекция на дядо Неофит, озаглавена „Православната богослужебно-певческа традиция - богатство и красота“, произнесена на 2 декември 2008 година в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по време на тържествената церемония, на която духовникът - тогава Русенски митрополит, е удостоен с почетното звание Доктор хонорис кауза на най-старото и авторитетно висше училище у нас.
Предлагаме ви и част от проучване на Ивайло Борисов „Апостолът на свободата Васил Левски като църковен певец“ в което се споменава за любимото песнопение на двамата велики българи.

Православната богослужебно-певческа традиция – богатство и красота
В тези дни, когато се навършват 150 години от монашеското пострижение на всебългарския Апостол на свободата Васил Левски (07.12.1858 г.) в Сопотския мъжки манастир, необходимо е да споменем за неговото църковнопевческо дарование, което действително е богатство и красота. Отзивите за неговото изкуство са блестящи: „необикновено хубав глас“, „песнопоец като славей“, „сладкият му глас привличал много богомолци“.
Английската писателка Мерсия Макдермот в своята книга „Апостолът на свободата“ пише: „Пеенето не било само удоволствие в живота на Васил, а една непринудена форма на самоизразяване. Обикновено мълчалив и сдържан, той изживявал нещата дълбоко, но рядко давал израз на своите чувства. В пеенето обаче момчето се преобразявало стеснението му изчезвало и било в състояние да изрази най-силни чувства с непринудената искреност на пойна птица“.
Зрелият революционер, Апостола, неуловимият и легендарен „баш комита“ неведнъж се е укривал в манастири и черкви, за да изпее с лирическия си баритон „Херувикото“ или „Достойно есть“, да пренощува в тайно скривалище или да разговаря с комитетски приятели, или да обсъди бъдещи планове, или да прекара в молитвено уединение и да приеме св. Причастие. Това подхранвало неговия оптимизъм, увеличавало духовния му заряд и пак в тъмен час или в ранно утро тръгвал сред опасности, несгоди и лишения.
Апостолът на Свободата Васил Левски
като църковен певец
За живота на Васил Левски, както знаем, са изписани неизброими страници, изпълнени с възхита и преклонение пред чистото му дело. Покрай неизброимите му качества трябва да се спомене и това, че той е бил отличен църковен псалт, изпълнител на старото пеене на Църквата (източно-църковното пеене). Най-вероятно с църковното пеене той се е запознал още като невръстен ученик - първо в килийното училище в родния си град, а по-късно и в местното взаимно училище. По-късно той живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. Известно е, че Левски е взимал уроци по църковно пеене и при известния възрожденски книжовник и учител Райно Попович.
През 1855 г. Левски напуска Карлово и заедно с вуйчо си архимандрит Василий отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното училище, същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя Атанас Иванов. На това място Левски скоро заема водещо място като талантлив певец. В катедралния храм на Стара Загора „Св. Димитър“, вдясно от входната врата има стенопис с надпис: „През 1856 г. е образуван първият църковен хор под диригентството на даскал Атанас Иванов с участието на Васил Левски като ученик в петокласното училище и вуйчо му Архимандрит Хаджи Василий...“.
По-късно, по настояване на вуйчо си, Левски прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“. Можем да бъдем сигурни, че преминал през всички тези „школи“ по църковно пеене (и в килийното, и в по-модерното образование псалтиката присъствала неизменно), Левски се е запознал добре с основата на църковната музика в нейните теоретични и практически измерения.
На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир „Св. Спас“ Васил приема монашество под името Игнатий. На следващата година е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата „Света Богородица“ в Карлово, която длъжност изпълнява в следващите три години. През 1863 г. отново е в местния храм в Карлово. През 1864 г. навръх Великден в местността „Алтън чаир“ в покрайнините на Карлово Апостолът сваля расото си и отрязва косата си, като я дава на майка си със заръката да я пази. След като официално се отдава на революционната дейност и сваля расото си (Левски е свалил, не захвърлил расото си), Левски не се отказва от Църквата и винаги участва в църковното богослужение, било като дякон или църковен певец.
По време на учителстването си във Войнягово (1864/66 г.) Левски е певец в църквата. По свидетелството на съвременника ни - отец Недко Бръмбаров от гр. Пирдоп, Левски е обучавал възпитаниците си във Войнягово не само на четмо и писмо, но и на източното църковно пеене. Отец Недко научава тези данни от своя дядо по майчина линия Петър, който е помнил пеенето в църква на вече възрастни ученици на Левски. Дядото на свещеника, който починал на 96-годишна възраст, е казвал: „Запомнил съм ги тия старци - пееха нотно в черквата всичко както трябва“.
„Източното пеене го е знаел (Левски - б.а.) мотамо. И всички негови ученици във Войнягово – преразказва отец Недко думите на дядо си - ги е възпитал - кой по-малко, кой повече да пеят. Абсолютно всички негови възпитаници са пеели източното църковно пеене.“
От тези думи на отеца разбираме, че освен певчески данни, Левски е притежавал и педагогически качества на учител по църковно пеене.
След учителстването си във Войнягово Левски даскалува в с. Еникьой, Тулчанско (дн. Румъния), където също огласява богослуженията в местната черква. Знаем, че през Възраждането, когато се е търсел даскал за дадено населено място, предимство са имали тези, които са могли да пеят в църква. Наред с преподавателските си задължения, учителите са изпълнявали и отговорното църковно-певческо служение.
Един свещеник от с. Биримирци, Софийско, си спомня, как през 1871 г., на 2 ноември, дякон Левски дошъл с отец Генадий Драгалевски при него и като поостанал, за Архангеловден му помагал като псалт при извършването на водосвети по домовете на миряните. Дори в един дом, местен турчин го похвалил за доброто пеене и му дарил няколко гроша за поощрение.
На 6 януари 1872 г., Йордановден, Левски е в Троян, „където изпява „Во Йордане крещающи се Господи...“, с което обърна внимание на всички черковници“. На следващия ден, Ивановден, по време на службата манастирските обитатели слушали с удоволствие „редкия звънлив и проницателен глас на още по-редкия и несравним български герой Левски“.
Любимото песнопение на Левски е било „Достойно есть“ на глас втори, съхранено по чудо от жителя на Широка лъка Згуро Згуровски. Това песнопение можем да чуем в прекрасното изпълнение на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит.
Описателни и живи са думите на Русенския митрополит Неофит (по-късно Патриарх Български) за вярата в Бога и любовта към църковното пеене на Левски (вижте текста на дядо Неофит - б.р.).
Можем да предположим, че, освен по вътрешна подбуда, към гласова певческа изява (обусловена от дадения му от Бога музикален талант), Левски е отделял специално внимание на църковното пеене и е пял възторжено църковни песнопения, подтикнат и от носталгия по изоставеното поприще на духовник (пред бесилото, на предсмъртната си изповед Левски помолва изповядващия го отец да го поменува в молитвите си „йеродякон Игнатий“).
От историята е известно, че Османското робство задържа за дълго време формирането на светска професионална музика в поробените балкански държави, а наличието на църковната и фолклорната музика се смятало за проява на професионална музикална култура. Освен сладкогласен църковен певец, Левски е бил и отличен изпълнител на народни песни. За певческите възможности на Левски свидетелства и войводата Панайот Хитов. Според него Левски бил „неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничкото нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски певец“. Ценен документ за любовта на Васил Левски към песента е неговото джобно тефтерче, в което Апостолът е отбелязвал не само свои финансови отчети, рецепти за лекове, но и други бележки - там срещаме строфи от неговата любима песен „Все за тебе мисля, мамо“, авторството на която някои изследователи приписват на самия Левски.
Чрез пеенето йеродяконът е намирал утеха и радост в скръбните си и нелеки дни. Това долавяме и от свидетелството на Христо Ботев, с когото са били заедно в една изоставена мелница в Букурещ: „Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!“.
Гласът на Апостола, който е изпълвал храмовото пространство с красотата си; магнетичният глас, превърнал се сякаш в част от свещения църковен интериор на храмовете, в които е звуча; гласът, от който „не един път букаците на Стара планина са еквали“ (Иван Вазов) отеква през вековете и до днес като живо свидетелство на библейските думи, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан. 15:13).

Достойно есть

Достойно есть яко воистину
блажити Тя, Богородицу,
присноблаженную и пренепорочную
и Матер Бога нашего.
Честнейшую Херувим
и славнейшую без
сравнения Серафим,
без истления Бога
Слова рождшую,
сущую Богородицу
Тя величаем.
Достойно е, наистина,
да Те облажаваме, Богородице,
винаги блажена и пренепорочна
и Майка на нашия Бог.
По-чтима от херувимите...

Християнският химн във
възхвала на Богородица

„Достойно ест“ е християнски химн във възхвала на Богородица. За първи път с него е възпята Божията майка през 431 година от отците на Третия Вселенски Събор в Ефес, които постановяват да се величае Пресвета Дева Мария като Богородица. Химнът е разширен през 982 г. като според преданието, сам архангел Гавриил е възвестил думите на молещ се монах. Това чудо се случва пред икона на Богородица, която оттогава носи същото име „Достойно ест“. Този химн се намира в Евхаристийния канон от св. Литургия, чиито молитви и песни преимуществено се отправят към Бог Отец (в частта, наречена застъпничество). В дванадесетте празника и на отданията им, тази песен се заменя с девети ирмос на канона, който също е посветен на Богородица, и по характер отговаря на песента „Достойно ест“. Този ирмос заради приложението си е наречен „Задостойник“. На литургията на св. Василий „Достойно ест“ се заменя с „О тебе радуется“. „Достойно ест“ освен в литургията завършва пеенето на канона на утренята и повечерието и влиза в състава на отпуста на Изобразителните. „О тебе радуется“ служи и като Богородичен възкресен седален.

Стоян СТОЯНОВ – КОМИТСКИ