В читалище „Св. св. Кирил и Методий 1891“ се проведе благотворителна творческа вечер. Събитието, организирано от Клуб „Емпатия“ към местната комисия, събра не само десетки любители на лиричното слово, но и хора с топли и големи сърца, които дойдоха да подкрепят волята и желанието на поетесата Зюхре Адем - средствата от продажбата на стихосбирката й „Душевни воденици“ да бъдат използвани за деца в неравностойно положение, с които е ангажирана кубратската благотворителна кауза „Твори добро - дари добро“. След задушевната и приятелска среща, авторката отговори и на няколко въпроса свързани с живота и творчеството й.
Зюхре Ариф Адем е родена на 22 декември в Кубрат. Детството и преминава в село Мъдрево. Завършва Професионалната гимназия по химични технологии и биотехнологии „Мария Кюри“ в Разград, профил химичен лаборант. Омъжена, има две деца на 17 и 26 години. От  2002 година живее в Разград. Работи в здравната и   социалната сфера. С помощ от френска фондация през 2024 излиза първата й стихосбирка „От дълбините на сърцето“, шест месеца по-късно излиза от печат и втората й стихосбирка „Душевни воденици“. Поради здравословни причини преди три години се оттегля от активна професионална дейност и напълно се отдава на творчество.

- Г-жо Адем, как бихте се представили на  читателите?
- Една поетична душа, която е родена в крайно бедно семейство в село Мъдрево, където още от малка се запозна с трудностите на живота.
- Кой е най-яркият ви спомен от детството?
- Те са много, но един се откроява от всичките. Ходенето с татко на паша с овцете. Той беше човекът, който ме научи да обичам природата и всичко живо в нея.
- За какво си говорихте най-често и какво запомнихте от него?
- Разговорите се въртяха около сезоните и полските работи свързани с тях, кога и за какво се подготвя почвата, кога какво се сее, всичко свързано с живота на село. Научи ме на много неща и
най-много ме научи да се радвам на всичко което ни заобикаля
- Какво би казала сегашната Зюхре на 5-годишното малко момиче Зюхре?
- Колкото и труден да изглежда животът ти, никога не се отказвай. Усмихвай се въпреки трудностите.
- Една кибритена кутия, но за вас е нещо повече...
- В детството си нямах скъпи играчки, но тази мъничка кутийка събираше цялото ми семейство за игра. Беше много забавно. Правилата на играта бяха прости. Всеки трябваше да застане на колене  с ръце скръстени отзад и със зъби да я вземе от земята. Тази малка кутийчица от кибрит ни беше толкова скъпа, но малко хора биха оценили това днес.
- Кога белият лист и молива станаха ваши спътници?
- Бях на 10 години когато прописах. Пишех разкази, а впоследствие и стихчета. Тогава разбрах, че писането за мен е като терапия, където разговарям с моята душа.
- Помните ли първото си стихотворение?
- Да, беше четири реда в рими:
Калинката червена е като малинка.
Има си черни точици като маслинка.
Крилете щом си тя разпери
никой не ще я намери.
- Какво събрахте в първата си стихосбирка „От дълбините на сърцето“?
- 40 стихотворения, в които се
опитах да покажа безбройните нюанси на човека

Писах за чистите и първични емоции на хората, като любов, раздяла, вяра, надежда, болка, радост, които не са непознати на човека.
- Какви изненади поднася втората ви стихосбирка „Душевни воденици“? 
- 25 стихотворения, които са посветени на хората, които са били част от моя живот и са докоснали по някакъв начин моята душа.
- Кои са темите, които присъстват в творчеството ви?
- Всякакви теми. Достатъчно е да ме докоснат. Черпя вдъхновение от своите душевни воденици.
- Кога най-силно чувате Душата си и какво ви шепне Тя?
- Когато остана сама със себе си. Тя е тази, която ме насочва по правилния път като ми нашепва, че доброто винаги печели.
 - Да поговорим за деня, в който чухте диагнозата „рак“?
- Най-ужасният ден в живота ми. Трябваше ми месец докато мине периодът за да приема, че заболяването ми не е присъда. Реших да се боря до край и да не се предавам.
- Заболяването промени ли ви и отвори ли място за нещо ново в живота ви?
- Определено. 
Когато взех решението да се боря, той ме научи да обичам себе си повече
колкото и егоистично да звучи това. Да откривам красотата и радостта в малките неща. Станах по-позитивна, започнах да мечтая двойно по-вече. Живееше ми се...
- Какво бихте казала на тези, на които им предстои да се сблъскат с тази диагноза?
- Моля, напишете го с главни букви: РАКЪТ НЕ Е ПРИСЪДА, А САМО ДИАГНОЗА. ТОВА НЕ Е КРАЙ, А ЕДНО НОВО НАЧАЛО ЗА ПОЛОЖИТЕЛНА ПРОМЯНА.
- Какво си пожелавате сутрин?
- Благодаря на Господ, че доживях да видя утрото. Поглеждайки се в огледалото, намигам на жената в него, като й пращам въздушна целувка.
- Като майка на какво научихте децата си?
- Ще отговоря с мое стихотворение:
Научих ги на честност, доброта.
Да пазят чиста светлата си вяра.
Жестоки да не бъдат това е грехота.
В живота си да имат мяра.
- Според вас, от какво има нужда светът днес?
- От разбиране и
повече толерантност, защото само така ще разберем болката на отсрещната страна
- С какво не бихте се примирила?
- С несправедливостта... Отново ще отговоря с изречение от моето стихотворение „Цветна дъга“. Справедливост щом не видя, превключвам на режим „война“
- За какво плакахте последно?
- На един видиоклип за децата в Газа. Плачейки молеха целия свят за помощ. Умираха от глад и жажда или от бомбите, които разкъсваха детските тела.
- Прошката, как я разбирате и на кого бихте я дала?
- Давам прошка на този, който я иска, за да не наруша вътрешния си мир, но не забравям за стореното.
- Върху какво работите в момента?
- Пиша нови стихове и разкази из моите преживявания.
- За какво мечтае още Зюхре Адем?
- Имам списък от мечти, които отчасти съм сбъднала, но имам и такива, които искам да сбъдна. Една от тях е да построя чешма в Африка, където децата имат нужда от чиста вода. 
- Какво вижда един поет в тъмнината?
- Тишина... Много мои стихове от първата ми стихосбирка са писани в тъмните нощи, когато съм оставала сама на разговор с душата си.

Нади КАРАГЬОЗОВА