На 28 октомври, вторник, приключиха снимките на „Вечерна сватба“ - поредния филм, който Станимир Трифонов снима в Русе. В Русе се развиват и сюжетите на едноименната книга на Иван Станков, превърната в сценарий от друг известен писател - Емил Андреев. А филмът ще запечата завинаги няколко достолепни русенски къщи с интериора им, с оградите, с цветния теракот, улиците със съседните дворове и хората, облечени с дрехи от епохата между двете световни войни. Разговаряме с режисьора проф. Станимир Трифонов часове преди края на последния снимачен ден.

- Това третият филм, който снимате в Русе, ли е?
- Третият. Като сложим и ранния ми дебют в Русе, с непоставената пиеса на Страшимиров през миналия век „Ревека“ и документални филми от типа на „Буров“. Даже сега, през миналата година, пак направихме тук документален филм за едни момчета, които реставрират парни машини, което е свързано пряко с Музея на транспорта. От игралните филми - да, за трети път: „Изпепеляване“, „Блаженият“ и този сега - „Вечерна сватба“. Така че: Русе - любов, това е положението. 
- Какво е различното сега?
- В този филм има десет главни роли, което в скромната ми филмова кариера е доста натоварващо, защото дори в сериалите, които съм правил, няма такова количество. В „Хайка за вълци“ са седмина - великолепната седморка, както се шегувахме. А сега са десет! Десетима главни герои, което рязко усложнява работата. Книгата на този русенски писател - Иван Станков, е достатъчно популярна и награждавана. Сценаристът Емил Андреев също е от призьорите в българската литература. Мисля, че имаме всички предпоставки, имайки предвид и абсолютното благоразположение и активна помощ на цялата русенска общественост - от Общината, през частни фирми до лица, фенове на киното и на нашия екип. Така че съм обнадежден, въпреки че преди всеки филм, с напредване на възрастта и рутината, съм все по-уплашен. 
- Успяха ли да разберат младите актьори сюжетите във „Вечерна сватба“?
- Мисля, че да, защото това е жанров филм, това е филм за зрители. Това е любовна драма - вътре
има четири, дори пет много здрави любовни истории, които се развиват успоредно във времето и на финала се събират
в обща пресечна точка: прословутата вечерна сватба на една от главните героини, която е трябвало да се жени вечерта, тъй като тук в региона е имало поверие, че след като е вдовица, трябва да се жени вечерно време. Повече не искам да разказвам. Този път няма да има политизирани линии - този път ще има хепиенд, щастлив край. Този път никой няма да се самоубива и никой няма никого да разстрелва. А, има един самоубиец - пак излъгах, без да искам. Така че животът е такъв, какъвто е - това е вечна истина и ние нищо няма да открием, но ще продължим линията на всичките тези 35 години, в които се занимавам с кино.
Ще изплача носталгията, болката и дълбоката меланхолия, в която попадам, когато започна да мисля за погубеното Трето българско царство
чийто живот завършва през септември 1944 година. Аз и затова обичам исторически сюжети, защото днес съвременността малко ме притеснява - първо, не я познавам може би достатъчно добре и, второ, омръзна ми да гледам черни тениски, златни ланци и черни маркови автомобили. Уморен съм от това! Искам този блян по България - има една архаична дума, която звучи малко по руски, но е славянска - томление, тази нега, този копнеж по изгубената България, както един наш колега гениално си е кръстил сайта. Това е, Русе е неотменима и фундаментална част от изгубената България. Любов!
- На финала на снимките сте, а изглеждате някак унил, така ли е наистина?
- Днес е много тъжен ден... Първо, колегите от сценографската група на продукцията сложиха две паметни табели със заглавието на предишния ни и на този филм. На шестима приятели, които си отидоха през тези 6 години от предишния филм „Блажения“. Двама от тях са русчуклии - нашите скъпи приятели Владо Илиев и Вальо Алахверджиев; Лорина Камбурова, която не доживя премиерата; продуцентът Пламен; първият ми асистент Марин; сценографът Мирослав Маринов, който си замина само на 43 години. Така че, 6 години - 6 жертви!... По тази причина 
помолих и има две медни табели на стълба на една от скаличките на остров Люляка
до една от рибарските колиби. Много моля моите русенски приятели да бдят над тях - да не вземе някой, изкушен за две парченца медно тенеке, да ги унищожи. Ще си вземе голям грях на душата! И не на второ място - днес е 23-ти, последен снимачен ден. Смея да твърдя, че отново сме рекордьори тук, за 23 дни с толкова тъжен филм. Дори мен ме озори - съжалявам за турцизма - дето съм кален в тези битки. Но любовта, носталгичната ми меланхолия или меланхоличната ми носталгия по изгубената Трета българска държава ме крепи. Театърът и киното са като цигански катуни и след всяка премиера в театъра пада голям рев, а трупата се разпуска и започват редови представления. В киното е още по-лошо, защото няма да се съберем - киното е еднопосочна улица, няма връщане назад.
- Поне на премиерата?
- Да, премиерата...
- Като говорим за премиерата, кога ще е тя?
- Живот и здраве, иска ми се да е пролетес. Излишно е да казвам - тук през годините съм доказал това в Русе - 
световната премиера ще си бъде в Русе, това е русенски филм
Дали е Кючук Париж или Кючук Виена, ми е все едно - важното е, че е първият град в душата ми, наистина ми е първият град в душата. По ред причини.
- Вън от всяко съмнение, вие сте изключително име в българското кино и твърдите, че обичате този град?
- Този град е мъртъв от времето на понтонния мост при реката край Свищов от септември 1944 година, той оттогава е мъртъв. Станал е призрачен градът, което е по-потискащо. Нямам право на квалификации поради спорадичните ми появи тук през интервали от време. Вчера особено, в това мрачно и дъждовно октомврийско утро, беше едно замазано... Даже и когато минах покрай баничарницата, не ми миришеше на банички още. Има 80-годишна немара в града и семантиката в надписите с имената на блоковете звучи още по-абсурдно. Трудно понасям, ей сега пак минах покрай сградата на бившата Народна милиция по „Александровска“, не знам кои са собствениците й.
- Застрахователно дружество „България“.
- Ами Буров и компания - моите хора. Така че някак си не може това! При положение, че сега България е ликвидирана архитектурно, при този мутробарок, който е като вонещиците сега през есента! Не знам, малко съм тъжен, не ми обръщайте внимание, ще се разведря.
- Какво остана след тези 23 дни? Кои бяха моментите, които остават след снимачния процес - всеки кадър се прави по минимум два дубъла и един трети за лаборатория - много бавно и един филм от 100 минути се прави дълго и тежко? И кои бяха гъделите?
- Аз от момченце съм си много амбициозен и все искам нещо. И особено след 1990 година, участвам все в някакви първи неща, все някакви първи неща съм правил. Аз съм режисьор на първия дигитален български филм „Хайка за вълци“; аз съм режисьор на първия частен музикален клип в България: „Кукла“ на група „Атлас“ -
все някакви първи неща се опитвам да правя
Тук обаче се изсилих страшно, чак сега си давам сметка - че от 10 главни роли, 8 са дебютанти. Това е изключително отговорно, защото киното е много особена работа - нямаш време като в театъра. В киното нямаш време да произвеждаш актьори. В театъра ще репетираме, ще се връщаме - имаме репетиция от 9 до 13 часа, после от 15 до 18 часа, а тук няма такова нещо! Тук ги пускаш, казваш: „Начало!“ и някой път времето е толкова малко, че... Операторът Кирил Проданов постоянно ме закача, че снимам като режисьорите, които работят на лента - аз съм от последните, работили на лента - и когато отида на работа, аз не виждам смисъл да се застраховам. Но нямам време да произведа актьори и тези 8 млади и страшно талантливи хора. Някои от тях са участвали в сериали, като да речем Христо Пъдев. Неговата роля е баш най-главната, защото той движи криминалната интрига във филма. Полина Петкова от Великотърновския театър. Тук от Русенския театър, естествено, отново се появяват мои скъпи приятели, макар и в малки епизодични роли. Просто нямам поглед към тукашния театър и към днешна дата нямам представа какво е положението. Но мога само да кажа, че
за три месеца и половина сме фотографирали и видеозаписвали над 360 души
- говоря за т.н. кастинг за актьорско разпределение. И точно в този момент, преди края на кастинга, получих чудовищен удар от съдбата - умря първият асистент-режисьор, с когото работя от 30 години и още съм в амок. Разбира се, продължихме с моя колега, който е от друга епоха - модерен и също талантлив. Ама аз съм сантиментално момче от Търново, по майка еленчанин и е трудно. Аз мразя революциите от дете, те никога нищо добро не са донесли, освен кръв и сълзи. И ми е много тежко, но пък позволявам си да го продумам именно за русенска медия, защото моя страст и хоби е местната преса, както и труда на местните кореспонденти и медии. Казвам това съвсем сериозно, защото е самата истина, аз не лъжа. Затова съм приятел с кореспондентите на Националното радио и познавам колегите от телевизионните центрове, където все още има останали такива, интересувам се и от вестници. Ето, има парадоксална ситуация - във Велико Търново има два ежедневника, а тук са станали седмичник и ежедневник. Като знам колко е „бурен“ животът във Велико Търново, се чудя какво пишат тези два ежедневника пет пъти в седмицата. Но няма лошо, нека излизат, защото само да вметна, че град като Варна няма печатна медия! Не знам как някои групировки понасят това, но дори вестникът с идиотското заглавие „Народно дело“ изчезна.
- Удобно е...
- Да, да - колкото по-тихо, толкова по-патриотичничко. Носийки, потурки, едно-друго и празник на геврека...
- Да се върнем във филма - ще плачем ли?
- Няма, само на някои места, и то ще е светла печал. Този път няма да разстрелваме, няма да се бесим в клозета на вагона и няма да се избиваме по време на лов. Няма да участваме в бойни действия по време на Първата световна война - препращам към мои предишни опити. Тук има пет любовни истории. Този филм е по сценарий на Емил Андреев, който ползва мотиви от сборника с разкази „Вечерна сватба“ на един тукашен писател - Иван Станков, и е филм за любовта.
Единственото, което пак ще препраща към предишни мои филмови опити, е темата за Бога - не искам и не мога да избягам от тази тема
Аз съм религиозен човек и не в попския смисъл на тази дума. Сега, като лашнаха католишките камбани на „Свети Павел от кръста“, ми настръхна козината и се разревах. Католишките камбани звучат мнооого величествено! Ортодоксът има по-друга звучност. Като ходя в Харватия и гледам службата сутрин, умирам просто! Но тук пак присъства темата за Бога, а всъщност основна тема на този филм е любовта.
- Бог е любов.
- Да, дори много се колебаех, тъй като това е мое режисьорско решение и поемам цялата отговорност. Финалният епизод, в който една от двойките се венчава - тя е вдовица и трябвало - не знам, явно тук в Русенско има такъв адет, който научавам за първи път - когато булката е вдовица, сватбата да е вечерна. Венчавката я направихме в гробища, огромни гробища, които са на брега на Великата река. И там има черква, а никой не е казал, че храмът е само за опела и панахиди - храмът е за общение с Бога. Всичките пет двойки имат излизане от храма - млади, щастливи и много обичащи се, преминали през перипетиите, всеки на своята си любовна линия. И това е през един доста хлъзгав период, ситуирах го хронологически през септември 1934 година. Мразя преврати и превратаджии, особено този превратаджия професионалист, единствено зет му го надмина, но това са други теми. От друга страна пък, септември 1934 година е точно 10 години преди следващия преврат в българската история, който вече е инспириран и подпомогнат изцяло отвън. Но
това са любимите ми години от най-новата българска история, ние сме парадоксално нещо!
През 1929 година има световна стопанска криза, а България просперира. Горе в Еленския балкан, дето русчуклии заради онези касапи отсреща - румънските химици, го изкупихте, през 1929-1930-1931 година има такива градежи, такива школа и храмове, че гледаш и наистина не вярваш на очите си! И това винаги много ме е учудвало. Не съм сляп - по света винаги е имало и винаги ще има контрасти, винаги е имало бедни и богати. В България, тъй като истинският национален празник е 22 септември 1908 година, откогато сме независими - от 1908 до 1944 година са само 36 години, а какво нещо, какъв градеж! Какво чудо на чудесата! Затова харесвам сайта „Изгубената България“, който прави едно момиче - заглавието му е гениално, поздравявам го! Защото по-сетнешната България и всичките тези истории, всичките герои на филма „Вечерна сватба“ десет години по-късно вече животът ще ги попилее. Баш главният герой - полицейският инспектор, със сигурност още през септември 1944 година ще му пръснат черепа на брега на Дунава, ще му го отхлупят. А занаятът на столаря ще национализират през 1948 година. Ще им изкормят животите, ще ги изкормят! И те ще си гледат червата, и ще трябва да го изживеят този живот... И само любовта и Бога биха могли да помогнат, както са и помагали. Аз нямам друго упование освен в любовта и в Бога - те са синоними. Много е отговорен този филм! Молбата ми към сценографите и към оператора беше и остава, е
всеки кадър да е като живописно платно с масло - да не съм чул снимане „от ръка“, подредени средни планчета като за новините в „По света и у нас“ и мисля, че екипът се справя фантастично
Русе предразполага за това, а също и софийския обект, в който побрахме всички интериори - това е една сграда на железниците, отново в сецесион, като русенските. Като пътувах сега към срещата си с теб, разсъждавах за това колко години всъщност безчинствам из Русчук и що кметове, що чудо се смениха. Помня един кмет в първите посткомунистически години, който ни изпращаше и казва по телефона: „Алоу, тука едни ще дойдат, помогнете им там за постановката!“. И едни хора в една игрална зала изваждаха едни мазни банкноти, завързани с ластик - но си беше помощ. Искам да кажа, че независимо от това кой е кметувал - с изключение на едного, няма да споменавам имена - тук, всеки път за всяка от дивотиите си, аз съм снимал доста филми. Срещал съм тотална подкрепа от Община, държавни власти и частен бизнес. Помогна ни един човек - Михаил, който ни предостави безплатно къщата си, проф. Николай Ненов, с когото сме от котилото на проф. Анчо Калоянов от Великотърновския университет. 
Аз затова се връщам в Русе всеки път с голяма любов и упование по всякакви причини - и служебни, и дълбоко интимни - защото някак си душата ми е тук
някак си дойдох и останах. Навремето, през месец май 1996 година, когато беше премиерата на „Ревека“ в театъра, дъщеря ми беше много мъничка. Изведох я и я разхождам, да й покажа великата, митологичната река. Просто ми е пред очите тя - с едни очилца, седи си на една пейка, леко отворила детската си устица и се отпусна на пейката. Питам я: „Какво ти е, има ли ти нещо?“, а тя мълчи. Питам я пак: „Кажи ми?“. „Влюбих се, влюбих се в реката“. Това ми е в паметта... Така че Русе е моето пристанище към света - към миналото, към настоящето, към собствения ни народ, към собствената ми душа е порта Русе. Тук успявам по особен начин да осмисля и да преосмисля дори самия себе си.
- Във филма „Понеделник сутрин“, забранен в продължение на 38 години, Русе има роля наравно с образите на Пепа Николова, на Асен Кисимов, Стефан Данаилов и всички други артисти, които играят там. А във „Вечерна сватба“ градът има ли роля?
- Има, затова съм тук. Филмът „Блаженият“ по автор, по литературен първоизточник - повестта на Емил Андреев, който е и сценарист заедно с Боряна Дукова - прекрасна писателка и автор на криминални романи, чиито филм ще снимаме пролетес.
Действието се развиваше в Лом, но аз прехвърлих всичко в Русе
Може да прозвучи нескромно, но страхотната наша теоретичка проф. Братоева участва миналата година в международна конференция в Германия с „Образът на река Дунав в европейското кино“. Тя занесе там два мои филма - единият е „Изпепеляване“, а другият „Блаженият“. Защото тази река ни е донесла всичко, нищо не ни е отнела и ни е направила само по-богати - трябва да го осъзнаваме. Въпреки че сега, след отдръпването на водата са останали и изгледах мръсотиите на цяла Европа - това много ме натъжава. Но това е положението, аз не съм от Зелените и не припадам екологически. Тоест, присъствието си мога да определя като жанров турист, доколкото тук има такъв културен туризъм. Споменавал съм, че градът е най-малкото бастисан от комунизма - защото като минаваха, те минаваха като кумани и татари, както руснаците минават сега през майка Украйна - след тях нищо не остава! За какво им е изпепелена земя, не знам? Каква перверзия: да изпепелиш една земя, за да я придобиеш и като я придобиеш изпепелена, тя какво ще роди освен смърт? Няма да забравя кадъра с децата с окапалите коси от ракова болест. 
 Русе има шанс, Русе има бъдеще - аз съм абсолютен оптимист, въпрос на преосмисляне и на няколко жалки комунално-битови условия: път до Русе и до другите градове
Какво да кажат силистренци, дето те пък са в апендикса на България? Аз тази теза на онзи плевенски русофил Марин Дринов - да турим столицата по ей така, западно, че ще се обединим някой ден - и докато се обединим някой ден, тя стара майка България взе, че умря поради това малоумие. Ама то било много прозорливо - аз твърдя обратното: че това е изключителна глупост! Хайде да не е Велико Търново, че ще ме обявят за местен шовинист, но двата диагонала на България се пресичат на местността Узана - Габрово да беше например! За да е честно към останалите и да сме равноотдалечени, да имаме равен старт - нали така си говорим?
- А сега имаме софиоцентристка държава.
- Ние с теб не сме имали и никога няма да имаме равен старт с децата на Окръжния комитет или на Областния комитет на партията. Животът не е справедлив. Много често разсъждавам за съдбата на Русчук. Даже по-миналата година, пак с Кирето Проданов и твоя колега Емил Спахийски правихме един документален филм за едни реставратори на парни машини, „Железни момчета“ се казва - отново с много любов към тях и към миналото. Което не попречи на железниците да ни „одерат“ с наеми пак сега, за филма „Вечерна сватба“. То от Русе започва всичко - варналии се смееха, когато бях там по повод снимки, на железницата на Мидхат паша: „Железницата трябва да е Варна-Русе!“. „Не, не - казвам - железницата никога няма да бъде Варна-Русе, а винаги ще бъде Русе-Варна, да не се разправяме!“. Ей в такива шеги и закачки минаваха снимките на този филм, но Русе, според мен, е редом с Пловдив - първият разбрал, що е туй глобализация и има ли тя почва у нас - както е възкликнал един нещастник от Македония, оглавил българските социалдемократи. Влиянията тук са много по-големи, във всичко, няма да повтарям. Навремето, през 2021 година, Иван Станков взе националната награда „Елиас Канети“, а аз все пак съм режисьор на филм за Елиас Канети, който има Сребърен Ритон.
Аз съм и един от четиримата българи, получили ръкописно писмо от Канети, а писмата на другите трима са написани на пишеща машина. Закачам се, иронизирам себе си
Така че аз тогава харесах сборника му с разкази, защото той там има един хитър ход: ползвал е вестникарска криминална хроника, за да се оттласне. Затова в сценария на Емил се движат паралелно всичките тези четири-пет истории и накрая се събират на венчалното тържество в гробищната черква, която е на брега на Великата река. И когато камерата литва нагоре - този път не към залеза, защото ние никого не застрелваме - и отсреща се отваря север - северозапад. Светът е там - в румънското поле. Комунизмът възпита в мене носталгия по невидяни места - аз съм тъгувал, да речем, по тъпата Югославия! Не че съм слушал сръбска музика или са носили нелегално тук порнокарти за игра. Кльон е телено заграждение от бодлива тел на затворите и горе има скосена под 45 градуса част, скосът на което е навътре, към затвора - за да не можеш да избягаш. Кльонът на цялата българска граница също беше навътре - за да не избягаш! Така че Русе винаги предполага нормални размисли за много важни неща - не за цената на бутера и на маслините в колониала, както наричаха гастрономите едно време. Настъпваш ме по любима и болезнена моя тема, наречена „Русчук“. И докато съм жив - колко остава, един Бог знае - ще продължа да си занимавам духа и душата с любимия ми Русе.
- Тоест да чакаме следващия филм?
- Следващият ми проект - дано не чуе шейтанът, както казват арабите - Емил Андреев пише сценарий, озаглавен „Господин Радославов“. Става дума за Цветан Радославов, автора на българския химн, за когото имаме документален  филм, и ако това интервю излезе преди 9 ноември, каня русенци на 9 ноември 2025 година, в общинската зала. Входът е свободен и те ще закрият русенския лъч на „София филм фест“ с тази прожекция - с „Мила Родино“. Радославов заслужава това, още повече че той е бил учител в Първа мъжка гимназия. Ето как Първа мъжка гимназия ме събира пак с Русе, защото еленчанинът Петко Момчилов й е архитект, пък през две къщи от къщата на прадядо ми е къщата на Стоян Михайловски. Така че то всичко е синджир марка в този живот! Надявам се да направим този филм и ще си дойда пак в Русе - къде ще ходя аз другаде?... Няма къде.

Валери Йорданов: Най-голямото предизвикателство е, когато героят е далеч от мен. А този е точно такъв

В първата сцена, която екипът засне на ул. „Иван Вазов“ в Русе, пред камерата застана актьорът Валери Йорданов. Ето какво каза той след снимките.
За мен най-голямото предизвикателство е, когато героят е далеч от мен. И понеже този персонаж е много арогантен, много безпардонен - и към жените, и към всичко, което го заобикаля, това ми е любопитно, да. Далеч е от моята затвореност и дори романтичност понякога. С удоволствие участвам, дай боже да стане хубав филм, защото знаем, че в България се оплакваме: „Трудно се прави кино!“. Кино без пари не може да се прави - това от една страна. От друга страна, без талантливи хора, които много често се обезверяват от търсенето на средства и начини да постигнат нещо. Пожелавам държавата да обърне повече внимание и на културата, освен на другите ни болни теми, защото без култура нямаме бъдеще. Другите нации много разчитат на това - например да си пожелаем един решен Закон за меценатството, който ще даде много ползи и в културата, и в образованието, и в медицината.

Милена Аврамова: Бих искала
действително да живея 80 години назад

Една от героините е на актрисата Милена Аврамова.
Аз всъщност бих искала действително да живея 80 години назад. Харесват ми костюмите, харесва ми прическата, харесва ми времето. Харесват ми въобще взаимоотношенията мъж - жена. Тези неща, които в днешно време вече са забравени. Действително, каква ми е ролята: зла жена. Очевидно неудовлетворена от връзката със съпруга й, който пък от своя страна търси любов на друго място. Тя очевидно не може да му я даде такава, каквато е - може би заради старите разбирания не е разкрепостена, а е малко затворена в себе си и определено не е щастлива. Не че е лоша и не го обича - напротив, обича го. Но нещата както и до ден днешен, не се променят - просто не се получава. Но това е филм за любовта и е много хубаво, че се намират хора, които се борят за любовта. По стечение на обстоятелствата, с моя мъж така и не се разбираме и той изчезва от лицето на земята. Но пък други, които се борят за любовта, успяват и това всъщност е един хепиенд.