Една интригуваща литературна премиера предстои на 17 септември в Русе. Поетесата Петя Юрчевич пристига от Хърватия, където живее, за да направи първото представяне на своята нова книга „Любовта се учи да (си) прощава“. Премиерата ще бъде в залата на „Буда бар“ на улица „Добруджа“ 4, а специален гост ще бъде поетесата Камелия Кондова, която също идва в Русе специално за събитието. Камелия Кондова е редактор на книгата и на страниците й признава, че е била впечатлена от поезията и светоусещането на авторката. 
Дни преди премиерата, която е идната сряда от 18 часа, и преди да пропътува от слънчевия хърватски град Сплит до брега на Дунава, Петя Юрчевич отговори на въпросите на „Утро“, споделяйки вълнението си от предстоящата среща с русенските хора с вкус към литературата.

- Петя, разкажете, моля, малко за себе си. 
- Родена съм в Свищов. Учила съм в четири училища, които носят имената на бележити българи. Основното е „Тодор Миланович“, свищовски търговец, който завещава цялото си недвижимо и движимо имущество на свищовската община, искал е децата да се учат от „благородни и образовани учители“. Средното ми училище бе „Цветан Радославов“ - автора на българския химн „Мила родино“. Техникумът по индустриална химия, който завърших, се казва „Проф. д-р Асен Златаров“ - учен, но и поет, писател и общественик. След това беше Стопанската академия „Димитър Апостолов Ценов“, създадена с дарение от над 5 млн. златни лева, направено от този търговец, предприемач, инвеститор, който определя дарението си като „скромна лепта на народния олтар“. Свищов е дарителски град. По-късно продължих образоването си в областта на психологията, а и животът е един неотменен учител, понякога суров, но често ефикасен.
Днес съм всичко, през което съм преминала
и знам, че има огромна част от знанието, която не съм пребродила и няма да го направя, но точно за това живеем. Ако знаем всичко, ще спрем да гледаме към хоризонта.
Писането също е начин да научавам и да осъзнавам. 
- Откога пишете? И с какво започнахте - с поезия или с проза?  
- Преди около 15 години написах кратък детски роман за четири момчета. Една позната писателка го прочете и ми каза, че е страшно добряшки. Аз се вцепених и не знаех какво да отговоря, даже не знаех дали да се обидя, или не... По-късно чух най-малката ми дъщеря да мърмори: „Няма една нормална книга за млади, мамо, само страшни и тъжни или с измислени светове. Питам се, защо обикновени деца не могат да са герои на романи, разкази или поезия! Има ги, съществуват. Трябва ли да се режат или дрогират, за да станат интересни за авторите? Как да се стремят да бъдат себе си и да се утвърждават, като от всички страни им натякват, че не са нищо особено, ако не са сензационни по един или друг начин! Сензациите са: „Всяко чудо за три дни“, даже на за три, а до следващия клик...“.
Прибрах си романа и започнах да пиша разкази, а преди две години дебютирах със сбирката „Всяка вечер точно в седем“. Не можех да спра да поправям текстовете. И досега не съм доволна от тях, но ги обичам, те прокараха пътя. Дотогава имах публикации в антологии. После дойдоха и награди от конкурси, сборници - и така... 
- А поезията? И как се открихте с редактора на втората ви книга Камелия Кондова? 
- Поезия пиша от съвсем скоро. На една вечер на българската поезия ми се наложи да чета съвременни автори пред хърватска аудитория. Докато четях, усещах как думите, мелодията, ритъмът ме изпълват и това усещане остана у мен и на другия ден, и на този след него... В следващите дни четях и пишех поезия. Нещо беше съборило дигата си и се изливаше, без да спре. Тогава открих Камелия Кондова и тя ми помогна да не потъна сама в този водопад от думи, мисли и емоции. Винаги ще съм й благодарна за това. Дискретно, с уважение и разбиране и с много, много усещане за поезия. Събра ни Академия „Знание“, която предлага различни модули за пишещи хора и която издаде новата ми сбирка „Любовта се учи да (си) прощава“. В лицето на Марисиана Влашева-Михайлова открих истински ентусиаст и книжовен будител, грижовна и към авторите, и към книгите им. 
- Първата ви книга „Всяка вечер точно в седем“ е белетристичен сборник, а втората включва и стихове, и поетична проза. Кое е повече „ваше“ - стиховете или разказите? 
- И двете. Не ги деля. Бих искала колкото се може по-малко да се дели книжовността. Затова и новата ми сбирка е смесица от поезия и „прозаични отклонения“, както ги нарича Камелия. Харесва ми това преливане от поезия в кратка проза и обратно. Аз обичам и да чета така, и стихове, и разкази, и роман...
- В книгите ви има много музика - какво е мястото й в живота ви? 
- Откакто се помня, около мен е имало книги и музика. Дядо работеше в библиотеката на село, пълно с хора като кошер. До библиотечната зала беше салонът, който ставаше филмов, театрален или концертен. Израснах сред изкуствата и най-вече сред хората, които ги носеха по цялата страна. Винаги съм пяла, танцувала и слушала всякаква музика. За мен писането е и композиране. Когато чета написаното, то трябва да има ритъм и хармония, да няма фалшиви думи или изречения. Използвам кратки форми и всичко трябва да е синхронизирано. 
Колкото по-малък е домът, толкова по-подреден трябва да е
за да има място и въздух. Ако текстът ми е претрупан и звучи фалшиво, няма място да се диша в него, а оттам и да се усеща. 
- Не се притеснявате да разказвате тъжни истории. Каните читателя да преодолее суеверния порив да се пази от мрачни, но реални житейски ситуации - или просто имате сюжети, които са ви докоснали? 
- В една моя история могат да се намерят и смях, и тъга, и ужас. Книжовността за мен е като самия живот. В едно интервю на хърватския културен канал Юн Фоссе, нобелист за литература от 2023 г., на въпроса защо не говори за поезия казва, че поезията за него е като Любовта или като Бога, ако говориш за тях, ги няма, трябва да ги усетиш. Ще допълня, че не можем да избираме усещанията си, те се обединяват в нас. И ако не можем да избираме какво да усещаме... (Усмихва се) Коя съм аз, че да цензурирам живота?! 
- Правите поезия не само от възвишени чувства, но и от наглед земни и привидно лишени от лирика моменти. Как се раждат стиховете ви - спонтанно или с дълго търсени и шлифовани образи? 
- Да, правилно ги наричате привидно лишени от лирика. Знаете ли, често чувам да се говори за „висока“ поезия. 
За мен е важно стихът да докосва 
и затова ми е по-скъпа тази поезия, която успява да премине бариерата и да достигне до сърцето, до корема или да разтрепери краката. 
А колкото до спонтанността - тя при мен е... „преминаване“, може би. Това, което е преминало през мен, излиза по някакъв различен начин. Например, ако през нощта ме е събудил плач на малко дете, на сутринта може да се роди текст за лястовичета или морски бриз, тоест, текстът е изключително искрен, без ограничения. 
- Какво обичате да четете? Има ли автори, които са ви важни не само като удоволствие от четенето, но и като стил и похвати, които ви помагат? 
- Ох, от този въпрос винаги се страхувам! Вече е ясно, че не обичам селекциите, а още по-малко да изреждам имена, за които може да се говори с часове. Ще спомена Чехов, впечатлена съм от пространствата и героите му, както и от представянето на човешката пошлост. Маркес, който ме научи да отварям и затварям места и души. Клариса Пинкола Естес и Моника Кавале, първата е candadora - разказвачка, втората философ, но в приложна философия, заради техните знания, които щедро предлагат в книгите си. Вирджиния Улф, заради изключително бистрия й език... и ум! 
Ще спомена Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Борис Христов, Екатерина Йосифова, Вислава Шимборска, Емили Дикинсън, Рилке, и любимите ми Ина Иванова и Камелия Кондова, от които научих много и продължавам да уча. Има още много, много... И нещо от детството ми - Вилхелм Хауф, когото четях като малка, заедно с всички други разказвачи за деца. Хауф ме беше накарал да се усещам голяма, някак си уважена. 
- Какво ви свързва с Русе? Премиерата на първата ви книга беше тук, сега представяте втората. 
- Освен че съм живяла тук и сега живее една част от семейството ми (две от децата ми, снаха ми и внученцето ми), с Русе ме свързва самият Русе! Галерията, операта, театърът, музеите, библиотеката, събитията, културните срещи... Възможността, която дават русенци на културата, грижата им за нея, желанието им да я запазят и да й предоставят място в този град. 
- От колко време живеете в Хърватия? 
- От около 9 години, преместих се от Швейцария, където живях повече от 15 години. И веднага се усетих „у дома“! Езикът е близък. 
Вкусът на живота в Далмация е сочен като сока на зряла топла праскова 
и свеж като мириса на морските борове. Хърватия ме осинови и успокои, а имах нужда - Швейцария все ми показваше (ненатрапливо, но редовно), че не съм „на своето място“, там за първи път чух да ме категоризират като чужденка от Третия свят. 
- Как се чувствате там? Какво ви харесва, какво ви вдъхновява? 
- Чувствам се себе си. Сплит е като Русе, може да звучи странно, но само за тези, които не могат да усетят приликата, а тя е в културата, в желанието да я запазиш. Сплитският театър се пълни на всички представления, галериите имат своите посетители, Младежкият и Кукленият театър също, кината показват интересно и добро европейско кино, фестивали, културни събития... И, разбира се, тук е морето, тук е планината и средиземноморските мириси: морските борове, лавандулата, босилекът, розмаринът... 
- Какво ви липсва от България? 
- Много неща, близките ми на първо място! Черноземът с щъркелите и гарваните, листата на дърветата покрай Дунав, онази мелодия на езика, която ти отваря душата, и диалектът като най-важната подправка, вкусът на рибената чорба, която готвеше баща ми, Бог да го прости, с риба уловена от него самия. Липсва ми Свищов и не мога да преглътна това, че някой някъде е решил, че моят град ще се промени, ще се свие като суха гъба и много от младите му жители ще се разлетят по всички краища на всички светове... Но живее, не се предава. 
- Обичате ли да пътувате? 
- Не съм от количествените пътешественици. Нямам списък на места, които едвам чакам да посетя... Преди десетина дни бях на едно пътуване, което ми показа две неща. Първо, че все още се вълнувам като дете, когато се разхождам под ръмящия дъждец. И другото, което ме изненада и зарадва, бе, че се разплаках пред една малка картина на Кандински...  Застанах пред нея, поех си дъх и сълзите сами потекоха. Жива съм...