На 9 юни 1923 г., рано сутринта, софийските вестници публикуват кратки репортажи за обстановката в столицата преди преврата. Улиците са безлюдни, а в казармите цари необичайна активност. Военни части заемат ключови точки в града. Властта се сменя без официално обявяване - превратът вече е в ход.
Извършен е един от най-драматичните политически преврати в новата история на България. Генерали и полковници от Военния съюз, банкери, политици, амбулантни търговци, водачи и верни привърженици на ВМРО загърбват волята на народа. Политическата злоба и омразата, породени от поредната изборна победа на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) през пролетта на 1923 г., подтикват заговорниците към защита на собствените им икономически и политически интереси чрез радикални действия. С мълчаливото одобрение на младия монарх - цар Борис III - те свалят законното правителство, оглавявано от министър-председателя Александър Стамболийски.
Тригодишното самостоятелно управление на БЗНС се запомня с редица значими реформи. Целта му е възстановяване на страната след войните от 1912-1918 г. и последвалата икономическа и морална стагнация, причинена от несправедливия Ньойски договор. Дори американският президент Удроу Уилсън изразява възмущение от реваншистката политика на европейските съюзници и напуска конференцията в Париж.
Народът търси отговорност от виновниците за националната катастрофа чрез допитване.
Започва съдебно преследване срещу 22 министри, политици и военни от предишните правителства
на Иван Гешов и д-р Стоян Данев. Превратът слага край на тези процеси. Днес се питаме: има ли в България политическа воля и смелост да приложим на дело онова, което Стамболийски и земеделското правителство направиха? Въпросът остава открит.
Министрите в кабинета на Стамболийски - подбрани по образование, способности и отдаденост - успяват за три години да предложат и прокарат важни закони: задължително безплатно начално и прогимназиално образование, опростяване на правописа, създаване на Художествена и Музикална академия, Юридически и Богословски факултет към Софийския университет, както и специалностите стоматология, фармация и агрономия. Учредена е Народна опера, въведен е държавен монопол върху зърното и тютюна, създадени са 3000 кооперации, подкрепени от Земеделската банка, прокаран е подоходен данък, построени са 630 км пътища и 640 моста, оземляване на малоимотните и безимотни селяни.
Не е нужно да изреждаме всичко. Част от тези реформи днес се прилагат не в България, а във Финландия, Швеция и други развити държави. Със самочувствие можем да кажем, че Александър Стамболийски е сред строителите на европейската идентичност след войните. 
Той вярва в обединението на Европа по подобие на САЩ 
- идея, записана още през 1915 г.
Външната политика на Стамболийски отразява драматизма на историческия контекст. В протоколите от заседанията на Министерския съвет се открояват отговорни предложения от членовете на кабинета за извеждане на България от международна изолация. Дипломатите ни в европейските мисии водят ежедневни разговори с високопоставени представители на страните победителки. Целта е да се смекчи натискът по отношение на репарациите, да се възстановят добрите отношения със съседните държави, да се защити българското население извън граница и да се преодолее международната изолация.
Безспорен успех на Стамболийски и неговото правителство - и то в началото на техния мандат, е да убедят 35 държава да гласуват на 16 декември 1920 година за приемането на България в Обществото на народите.
Самият Стамболийски предприема активна, стодневна дипломатическа обиколка в Европа с цел ревизиране на Ньойския договор. Постигната е договореност България да получи заем и международно признание в замяна на ежегодно и коректно изплащане на наложените репарации.
Наблюдава се известно подобрение в отношенията с Румъния и Гърция с цел постигане на регионална стабилност. Западните правителства гледат със симпатия на усилията на Стамболийски за поддържане на мира, но не проявяват готовност да ревизират Ньойския договор.
Въпреки това земеделското правителство не отслабва натиска за ревизия. 
В секретна дипломатическа грама до българските мисии се съобщава
за начина на действие в три направления: чрез Рим се търси съдействие по въпроса за Добруджа, чрез Париж - за Тракия, а чрез Лондон - за сближение със Сърбия.
Опитите за частично реабилитиране на страната от наложените ограничения продължават и на конференциите в Генуа и Лозана през 1922 и 1923 година. В Генуа Стамболийски поставя въпроса за български излаз на Бяло море. На следващата година, в Лозана, въпросът е решен и българската делегация получава предложение за излаз, като се предоставя територия с широчина 3 км по крайбрежието и 1 км навътре в сушата, със срок на ползване от 99 години. Относно българските бежанци резултатът е отрицателен, тъй като Турция категорично се противопоставя на тяхното завръщане в Източна Тракия.
Спорен остава подписаният от Стамболийски договор за приятелство и сътрудничество със Сърбо-хърватско-словенското кралство през 1922 г. Този акт е крайно непопулярен в страната, тъй като предполага отказ от подкрепа за Вътрешната македонска революционна организация. Опозицията в парламента обвинява Стамболийски в национално предателство.
Политическа дилема пред Стамболийски и правителството
се явява през ноември 1920 година. След разгрома на белогвардейците на генерел Врангел от Червената армия стотици бягат към различни страни, включително и към България. Стамболийски е републиканец и социален реформатор, противопоставящ се на болшевизма, но също така е против всякакво въвличане на България във външни конфликти и има критично отношение към царизма като форма на управление.
Въпреки тези идеологически различия, правителството допуска около 20 000 души в България по настояване на международни хуманитарни организации и под натиск от  Франция. Стамболийски настоява за строг контрол и наблюдение на белогвардейците, като се стреми да избегне провокациите на болшевика Русия, с която поддържа ограничени, но прагматични отношения.
Външната политика на Стамболийски е белязана от пацифизъм, умереност и стремеж към международна легитимация. Неговите усилия да нормализира отношенията със съседите и да интегрира България в новата следвоенна система в Европа го изправят срещу националистическите среди и военните. Начинът на мислене, действия и визия на Стамболийски се обединяват в едно - мирното съграждане на разкъсаната и ограбена България след войните.
Реформите, които накърняват интересите на традиционния дотогава елит, ограничават влиянието му във властта, външната политика, а, от друга страна, международното признание и авторитет, както и републиканският начин на управление на Стамболийски, пораждат напрежение и брутална разправа с министър-председателя и членове на правителството.
След нечовешки мъчения в мазето на вилата му в родното село Славовица, Пазарджишка околия, Александър Стамболийски е убит на 14 юни 1923 г. Убийците му проявяват жестока злоба - пробождат го многократно, влачат тялото му с коне, след което го обезглавяват.
Историята показва, че съдбата на реформаторите често е трагична
Властта и интересите рядко се отказват доброволно. За промяна са нужни решителни действия и саможертва.
Днес България има нужда от дълбоки реформи във всяка област - политика, икономика, съдебна система, образование, здравеопазване, социална сфера. Но това изисква смели, образовани и модерно и демократично мислещи лидери. Такива хора съществуват - дайте им път! Направете най-после необходимите промени! Не спирайте развитието и достойнството на нашата вековна държава!
Международната признателност към личността и делото на Александър Стамболийски е безспорна. Ирландският журналист Джеймс Баучер го определя като надеждата за Балканите, а Ърнест Хемингуей вижда в него символ на почтеността в политика. Израз на това уважение е и бюстът му, дело на скулптора Андрей Николов, поставен в музея на Обществото на народите - жест на световно признание към един реформатор, загинал в името на своя народ.