Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота

Фотографията е изкуство, което разказва истории. 
Фотографията е среща на кръстовището между реалността, мига, любопитството, общата култура и въображението на автора.
Фотографията рисува цветната мозайка на живота, дори когато е черно-бяла. Или най-вече тогава. Защото за експресията и внушението се разчита не на цветните образи, а на цветната идея на автора.
Фотографията е и машина на времето - припомня какви сме били, какви промени са настъпили с нас и около нас, как са създадени например сградите, които следващите поколения приемат като даденост, все едно винаги са били на местата си. Или как се разрушават.
На тази памет е посветена специалната рубрика на „Утро“ - „Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота“. В нея публикуваме интересни снимки на журналистът, автор на блестящи афоризми, изследовател на историята на Русе и общественик Хачик Лебикян, а той разказва тяхната история.

За Мариана Димитрова не мога да кажа много неща, лично не я познавах. През 1977 година на кинофестивал в Техеран тя спечели награда за най-добра женска роля във филма „Мъжки времена“. Малко след това Тодор Бакърджиев трябваше да направи интервю с нея за софийско издание и ме покани да снимам. Отидохме в дома на нейните родители - един блок срещу Първо РПУ. Излезе майка й и каза, че Мариана е в жилището си в блока на Операта. Като актриса Русенският театър й предоставил  гарсониера, където живееше със сина си.
Мариана ни посрещна много радушно, нейното държание не беше като кинозвезда. В стаята, където седнахме да разговаряме, имаше голям плакат с Григор Вачков от филма. Докато й се задаваха въпросите, аз извадих фотоапарата, светкавицата и започнах да търся различни ракурси за снимане. Не беше трудно, защото срещу мен беше професионална актриса.
Това, което ми направи особено впечатление още при влизането ни, бяха различните надписи по стените и вътрешната страна на вратата. Учудих се - защо позволява на малкия си син да пише по стените? Той не си беше вкъщи. Не помня какво е пишело, но не го смятах за редно. Не съм имал и представа, че това било част от нейния вътрешен, артистичен живот. Възможно е и сигурно е имало не само детски, но и други текстове, а и рисунки по стените от нейни гости. Във всеки случай аз, със своето консервативно провинциално възпитание, не можех да го възприема. И не можеш дори да предположа, че десетилетия по-късно текстовете и рисунките по стените в жилищата на много млади хора вече няма да карат никого да си задава въпроси дали имат място там. Те просто са част от интериора.

Хачик ЛЕБИКЯН