Мариана Де Мео е родена в Русе, тя е дъщеря на писателя, журналист и общественик, активно ангажиран с демократичните промени в града, Йордан Де Мео (1945-2003). Започва да се занимава с пантомима на 12 години, а по-късно се дипломира в НАТФИЗ със специалност „Актриса за пантомимен театър“. Кризата през 1997 г. я изхвърля от сцената на улицата. Работи като координатор в неправителствена организация, помагаща на жени, жертва на домашно насилие. Пише сценарии за реклами и телевизионни състезания. Учредява и ръководи  фондация „Щедро сърце“, с която реализира благотворителни кампании в 28 града в България. На 40 г. се установява във Виена, без да говори немски език, без близки и приятели. Работи в австрийската компания Kuratorium Wiener Pensionisten-Wohnhauser, която управлява 30 старчески дома и 150 старчески клуба. Продължава да играе пантомима – сама и с пантомимната трупа „Panto Wien“, която създава заедно с приятели във Виена. Преподава пантомима във Френския лицей в австрийската столица. За своите превъплъщения в живота Мариана Де Мео разказва в сайта за здраве и култура на българите в Австрия Sanus et Salvus. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

- Г-жа Де Мео, защо избрахте пантомимата като начин за артистично изразяване?
- По време на социализма, в който премина детството и младежките ми години, съществуваха така наречените пионерски домове, където децата можеха да посещават различни кръжоци. Спомням си, че ходехме сами, пробвахме различни неща, дори без знанието на родителите ни.
Съвсем случайно попаднах на пантомимен час, който водеше съпругата на Дидо Липовански, също мим. Те бяха едни от пионерите в Русе и България, занимаващи се с това изкуство. Валя преподаваше информатика и пантомима. Това рядко, бутиково изкуство, както го наричам аз, по време на социализма, нямаше къде да се учи, освен от някакви преснимани на черно записи или, с голям късмет, донесени от Чехословакия и Полша касети.
Мимовете в България бяха самоуки експериментатори
На 10 години, в Пионерския дом на град Русе, преподавателката по информатика ми даде следната задача: с трите думи - топка, въже и цвете, да измисля история, която да разкажа без думи и всички да я разберат. За децата да измислят истории с въображаеми предмети не е никакъв проблем. Отваряне на врата, която изниква от нищото, защото трябва да покажеш, че минаваш от една стая в друга, сме виждали във всички детски игри.
Така, в далечната 1982 година, в пионерския дом на град Русе, в празната стая на втория етаж се запознах с това изкуство, което 40 години по-късно продължава да ме удивлява всеки път, като го наблюдавам и когато го играя.
- Какъв е светът на пантомимата, какво не знаем за него?
- Много неща не знаем. Защо вече няма къде да се гледа хубав пантомимен спектакъл? Къде във Виена може да се изучава това изкуство? Никъде. Пантомимата изисква дисциплина.
Тялото е твоето изразно средство. Дори пръстите на ръката са важни. Всяко мускулче на лицето играе
Един мим трябва да може да изиграе всичко. Той е героят в спектакъла, но той е и приятелят на героя и съпругата му и любовницата му и кучето, което от време навреме се появява, той е скулптурата на площада, която кучето всяка сутрин препикава по време на разходка.
Превъплъщаването в хора, предмети, животни, различни състояния, създаването на атмосфера само от един човек на сцената е тежка задача, която изисква много репетиции и труд. Твърде често мимът си е и сам режисьор. Той е всичко.
- Като деца познавахме сякаш най-много Марсел Марсо. Кои бяха Ваши учители/кумири?
- В Русе имаше студентска пантомимна трупа, която ръководеше Дидо Липовански. Заедно с баща ми и леля ми, Розмари Де Мео, тогава главен хореограф на Българската национална телевизия, направиха нещо невиждано и нечувано тогава за България.
Спектакълът се казваше „И аз съм Америка“.
Това беше магия от пантомима, джаз танци и стихове на поета Лангстън Хюз
Не знам как мина покрай капките този проект, без някой да влезе в затвора, да бъде дисциплинарно уволнен, заплашен с изключване от където и да е било.
Баща ми беше запленен от пантомимата. Той е от изчезващите ренесансови хора, които можеха всичко. Пишеше прекрасно, скулптираше и рисуваше, сякаш беше завършил Художествена академия, историята беше негова страст. Беше много добър журналист и най-добрият зъботехник в града. Водната топка беше голямата му любов, затова често го викаха като съдия по турнири. Пантомимното студио, което създаде с дестина тийнейджъри, нарече „Въображение“.
Там открихме Пинк Флойд, измисляхме истории и ги разказвахме с телата си
експериментирахме и се забавлявахме.
В НАТФИЗ за първи път се откри паралелка „Пантомима“ през 1991 г. Създател на тази специалност беше професор Васил Инджев. Мои учители бяха Александра Хонг, която отвори очите, тялото и душата ми за танцовата пантомима. Учител ми беше Вельо Горанов, чиито репетиции не се различаваха много от тренировките на Нешка Робева, такова беше физическото изтощение, до което ни докарваше. Мисля, че ако Вельо Горанов не беше роден в затворена тогава социалистическа България, щеше да е световно известен мим. Последните две години с нас интензивно работеше професор Александър Илиев, за всички нас Сашо. Той е другата невероятна, ренесансова фигура-учител в моя живот. Мисля, че няма нещо, което Сашо да не знае и да не може да изиграе. (Интервюто е дадено, преди проф. д-р Алекасндър Илиев да почине внезапно, б.р.)
В НАТФИЗ кандидатствах с етюда на Сами Молхо „Ловец и Птица“. За мен той е най-прецизният, поетичен, комичен, драматичен и талантлив мим.
Когато пристигнах във Виена преди 12 години не знаех една дума немски
На втората година потърсих в интернет да намеря контакт с големия Сами Молхо, който живее също във Виена. Намерих електронна поща на неговия импресарио. Писах и след няколко дена получих покана от самия Сами Молхо да се видим и запознаем в едно виенско кафене.
За пореден път се убеждавам, че великите хора са най-добронамерените, обикновени, слънчеви и сияещи Човеци. За мен първата ни среща остана незабравимо преживяване. Няколко години след това се запознах с неговия ученик Роман Мюлер. Започнахме да работим заедно. Александър Илиев постави за 10 дена представлението ни „Срещи“, а Сами Молхо ни помогна да отработим фините детайли в спектакъла. Така, в една година, имах удоволствието да работя с двама мои учители, гениални мимове и вдъхновяващи личности.
- Как в България гледаха на Вашето изкуство? Как Австрия гледа на пантомимата?
- Изучаването на това изкуство дава много голям диапазон от възможности един човек да се развива и реализира в различни други професии.
Пантомимата създава много прецизна двигателна култура
изисква наблюдение на най-малките детайли, защото, както споменах, един мим трябва да може да изиграе всичко, стойка на тялото, излъчване, чувство за пространство и къде съм Аз в него, въображението е винаги в действие. Самата аз не бях играла пантомима повече от 20 години. Когато се преместих във Виена, отново се върнах към старата ми любов. Интересното е, че усещах себе си така, сякаш не бях спирала. След премиерата на „Срещи“ никой не ми вярваше, че 24 години съм отсъствала от сцената.
- Как третата възраст откликва на Вашите пантомимните спектакли, които подготвяте в или за Kuratorium Wiener Pensionisten-Wohnhauser?
- Спектакълът „Срещи“ успяхме да играем само в два пенсионерски дома с огромен успех. Скоро след премиерата ни беше взето решение служители в системата на пенсионерските домове, където работя, които са и артисти, да не могат да се изявяват като такива на сцените на домовете поради конфликт на интереси.
Всъщност така ощетиха възрастните хора, които няма как да дойдат в театъра и да ни гледат.
На репетициите идваха няколко възрасни жени. За тях това беше като терапия
Разговаряхме, смяхме се, те ни даваха идеи, споделяха какво са разбрали и какво не.
- А учениците от Френския лицей?
- Във френското училище във Виена преподавах няколко години. Работата с деца е невероятно зареждаща. Учихме пантомимни техники, правех различни етюди с различните класове и един общ Коледен спектакъл с 200 деца на сцената. Родителите бяха страшно впечатлени от това колко много може да се каже без думи.
- Когато сте тъжна, какво правите?
- Предпочитам да съм сама, на тихо и спокойно място.
- Когато човек не използва гласа си, за да изрази себе си, това как Ви променя в комуникацията с останалите?
- Във всички учебници, занимаващи се с комуникация, пише горе-долу следното: 87 на сто от информацията постъпва през очите; 9 на сто - през ушите; 4 на сто - посредством другите усещания.
Няма нужда да си мим, за да комуникираш без думи, ние си го правим инстинктивно съзнателно и несъзнателно.