Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Не можем да очакваме децата сами да се справят в свят, който ние, възрастните, сме създали, но не можем да контролираме.

Джонатан Хайд

В една от най-тихите, но дълбоко болезнени социални трансформации на последните десетилетия изчезна нещо на пръв поглед дребно - детската игра. Тя не изчезна рязко, с гръм или съпротива. Просто беше заменена. Съвсем неусетно.
Заменена от екрани, от съобщения в чат, от светове, в които детето не тича, а скролва. От реалности, в които то не си удря коляното, а сърцето - всеки път, когато не получи достатъчно лайкове или види, че друг е „по-харесван“.
Миналата седмица разгледахме темата за хиперативността и разстройствoто на вниманието при децата - едни от най-стряскащите симптоми на съвременното детство. Тази седмица продължаваме тази важна тема, като се вглеждаме в по-дълбоките й корени: какво се случва с децата ни, когато детството им преминава пред екрани? Какво губят, когато животът им се формира повече във виртуалното, отколкото в реалното?
Какви са последствията и има ли изход?
Темата далеч не е само теоретична. Тя е жизнено важна, защото - както показва американският социален психолог Джонатан Хайд в книгата си „Тревожното поколение“ - сме изправени пред истинска криза на развитието . 
И не само защото броят на диагнозите „тревожност“,  „депресия“ и „разстройство на вниманието“ нараства, а защото самата среда, в която децата растат, е различна от всичко познато в човешката история.
Основният двигател на тази промяна? Екраните!
„Поколението, родено след 2010 г., е първото, израснало в свят, доминиран от смартфони, социални мрежи и постоянна дигитална стимулация - и това поколение плаща висока психологическа цена. От този момент нататък започва рязък скок в психичните разстройства сред подрастващите“, казва Джонатан Хайд в книгата си.
Данните са стряскащи:
От 2010 до 2020 г. тревожността и депресията при подрастващи нарастват с над 60%.
Самонараняванията при момичета на възраст 10-14 г. скачат със 189%.
Самоубийствата при тийнейджъри достигат най-високите си нива за последните 50 години.
Но нека не се лъжем - това не е биология, а култура. 
Когато децата спряха да играят заедно навън и започнаха да седят сами пред екрани, те загубиха най-мощния инструмент за изграждане на психическа устойчивост: свободната игра.
От улицата към телефона: пренаписване на детството
Имаше време, не толкова отдавна, в което детството беше шумно, непредсказуемо и живо. Измерваше се не в мегабайти, а в ожулени колене. Не с последния модел телефон, а с броя тайни, скрити в дървени къщички по дърветата. Беше време, в което „на игра“ означаваше навън, не в Roblox. В което истинското „съобщение“ беше хвърлена бележка в час, а „сторито“ - разказ около огъня на лагер в гората.
Днес детството изглежда различно. Тихо е. Децата не тичат по стълбите, а по нотификации. Не се крият в храсти, а в профили. Светът се преживява от екрана - и сякаш вече не мирише на лято, прах и липи, а на електромагнитен заряд и синя светлина. 
Днес повечето деца прекарват между 5 и 8 часа дневно в дигитална среда - и по-малко от 30 минути на открито. В света на смартфоните реалният живот става вторичен. Мястото, където децата израстват, вече не е кварталната улица, а TikTok, YouTube и Instagram.
Но всъщност децата страдат, не защото технологиите съществуват, а защото реалността около тях е престанала да съществува в пълния си смисъл.
Реални истории, които виждаме всеки ден
Петя (13 г.) не иска да ходи на училище. Не заради лоши оценки, а защото се страхува, че ще бъде снимана и ще стане обект на присмех в TikTok.
Алекс (11 г.) играе видеоигри до 2 ч през нощта. На другия ден е раздразнителен, трудно се концентрира и започва да страда от безсъние. Родителите му се чувстват безпомощни.
Мария (15 г.) е споделила в чат, че се чувства самотна. След това е получила подигравки, емотикони със смях и коментари от рода на: „Drama Queen“. След този ден тя спира да общува с приятелите си и се затваря в себе си.
Дигитално грамотни, но емоционално бедни
Съвременните деца са по-информирани от всякога, но често по-объркани от всякога. Те знаят какво е алгоритъм, но не какво е разочарование - и как се преодолява. Умеят да редактират видео, но не умеят да се справят с вътрешен конфликт. Имитират чувства чрез емотикони, но не ги преживяват докрай.
Това е драматична промяна. Децата днес получават по-малко физическо движение, по-малко реални социални контакти, по-малко възможности да се сблъскат с реални предизвикателства и да изградят устойчивост. Вместо това те израстват в среда, която постоянно ги стимулира, но рядко ги възнаграждава по автентичен начин.
Когато децата не скучаят, те не се учат да бъдат креативни. Когато не взаимодействат с други деца лице в лице, не развиват емпатия. Когато не изпитват реални социални рискове - да бъдат отхвърлени, да се справят с конфликт, да защитят себе си - те не изграждат самочувствие. Всички тези преживявания оформят вътрешния свят на детето и го подготвят за живота.
Виртуалната реалност предлага лесни удоволствия - лайкове, бързи игри, „награди“ без усилие. Но тя ограбва възможността децата да се срещнат с реалността в цялата й сложност и богатство.
Какво губим и какво (не) печелим?
Какво губят децата:
- Социална зрялост - без реални социални взаимодействия, децата не се учат как да разчитат езика на тялото, интонацията, как да се справят с конфликтите.
- Физическа активност - заместването на играта с екраните води до тревожни нива на обездвижване.
- Търпение и внимание - алгоритмите на социалните мрежи насърчават краткотрайно внимание и непрекъснато търсене на нов стимул.
- Креативност и спонтанност - свободната игра, скуката и изобретателността намаляват, заменени от пасивна консумация.
Какво уж печелят:
- Бърз достъп до информация.
- Възможности за връзка с хора по света.
- Развитие на дигитални умения.
Къде сбъркахме като общество?
Създаваме поколение, което се страхува да сбърка, не защото е по-слабо, а защото е по-наблюдавано, по-сравнявано, по-уязвимо.
Родителите и обществото са абдикирали от ролята си да създадат защитена, но стимулираща среда. В опит да пазим децата, сме ги заключили в стерилна и дигитална обвивка, където няма риск, но и няма растеж.
А всъщност свободната игра и реалната социализация са това, което развива психологическа имунна система. Без тях децата стават крехки - не физически, а психически.
Има ли път назад?
Решението не е пълна забрана на технологиите - те са част от света ни и ще останат. Въпросът е как да възпитаме децата да ги използват съзнателно и балансирано. Ето няколко основни насоки:
Ограничено екранно време, особено в ранното детство - не повече от 1 час дневно до 5-годишна възраст.
По-късно въвеждане на технологии - не преди 14 години за смартфон, не преди 16 за социални мрежи.
Без екрани преди лягане - те пречат на съня и повишават тревожността.
Свободна игра на открито - ежедневна, колкото е възможно.
Родителски пример - ако родителят е постоянно пред телефона, детето ще копира това.
Разговори за онлайн съдържанието - какво гледат, какво чувстват, как разбират нещата.
Технологична хигиена - използване на приложения, които насърчават креативност, а не пасивност.
Истински социален контакт - децата трябва да се сблъскват, да се помиряват, да преживяват заедно.
Семейни ритуали без екрани - вечеря, разходка, тишина заедно.
Природа като терапия - гора, река, планина. Контакт с живото.
Да не предадем реалността
Не е въпрос на носталгия. Не казваме, че днес е по-лошо. Казваме, че нещо липсва. И че това нещо - пълноценното, преживяно, пъстро, шумно, реално детство - не може да бъде заменено с никакъв софтуер.
Ако има нещо, което дължим на децата си, то не е съвършенство, а истинност. Не нов модел смартфон, а модел на живот, в който те могат да растат здрави, свободни и свързани - не с кабел, а с корени.
Детството, прекарано в игра, не е изгубено време. То е фундаментът на психичното здраве, зрелостта и способността да се справяме с живота.
Живеем във време на безпрецедентни възможности, но и безпрецедентни предизвикателства. Детството се променя - но нашата роля като родители, възпитатели и психолози остава същата: да пазим, напътстваме и подготвяме следващото поколение за пълноценен живот.
Защото ако оставим екраните да отглеждат децата ни, рискуваме да изгубим не само детството, а и човешкото в тях.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА