Какво от това, че сме опазили планетата, ако сме унищожили човечеството.
 
Сега в големите градове се водят дебати около многобройните произшествия с тротинетки, някои от които водят до сериозни последици. Проблемът, свързан с придвижването в града, далеч не е само такъв. Тези индивидуални електрически превозни средство - ИЕПС, както се наричан на бюрократичен жаргон, се използват -предимно от тинейджъри, но не само - хаотично, безразборно и нахално, без спазване и на малкото ограничения за тях. Затова въпросът има и морално-етична страна, той е въпрос на възпитание и зачитане на правото на другите около теб.
Електрическите тротинетки са сравнително ново явление, те просто са капката, която направо разля чашата на търпението.
Всичко започна няколко десетилетия по-рано, когато велосипедите по света и нас се превърнаха в мода - „С раница и колело“, както се казва в една популярна песен. Под претекста, че пазят околната среда от замърсяване, се превърнаха в напаст за центровете на големите градове. Те може да пазят околната среда, но не и хората, които се движат по улиците. 
Велосипеди се карат в България сигурно от 100 години, но те се движеха по уличните платна. Нека си зададем въпросите кой, кога и защо качи колелетата на тротоарите. На първия въпрос едва ли някой може да отговори. Относно кога - е повече от ясно. Това е едно от първите прояви на свободията, продукт на „мъдростта“, че всичко, което не е забранено, е разрешено. На никого дори не му е хрумвало някога да напише, че карането на колелета по тротоарите е забранено, защото това се разбираше от само себе си. Спомням си в миналото, когато карах колелото си по Главната улица, един милиционер ме спря и ме накара да го тикам, защото тя вече беше пешеходна зона. Защо негласно се разреши на велосипедистите да карат по тротоарите? Тогава още нямаше очертани никакви велоалеи. Обяснението бе, че МПС-тата са станали твърде много и уличните платна вече са опасни.
По същия начин мотористите се оплакват от автомобилистите, че са опасни за тях по шосетата, а пък те - от тировете.
Само пешеходецът няма къде да се оплаче.
Няколкото опита на общинската власт да забрани велосипеди по пешеходните зони и улиците без велоалеи предизвика организирани протести от вело дружества с разни имена. Ако за малолетните има някаква логика да карат по тротоарите, защо възрастните отказват да станат обикновени участници в уличното движение в града при спазване на неговите правила? Те дори нямат чувство, че вършат нещо нередно, като профучават на една педя иззад нищо неподозиращия пешеходец. Напротив, чувстват, не без основание, че са безнаказани. За тях няма никакво значение, че в Градската градина, по улиците „Александровска“, „Борисова“ няма велоалеи - те си карат навсякъде!
Колелетата и тротинетките са заплаха за здравето  на хората, които свободно се разхождат. Пешеходецът трябва стриктно да се движи по права линия, защото ако направи две крачки в ляво или дясно, може да пресече нечии веломаршрут и да пострада. Агресивно поведение имат и водачи на МПС-та по шосетата. Това е друга тема, но е продължение на тази. Велосипедистите постоянно искат да се очертават нови алеи, но където ги няма, също карат бързо и опасно. Цели тумби от 3-4 души с колелета карат успоредно един до друг по Главната улица за да си говорят, създават не само опасност от прецеденти, но и заплашват всички минувачи, които се осмеляват да им направят забележка. Често могат да се видят пред входовете на магазини проснати на земята няколко колелета, които пречат за влизане и излизане. По ул. „Борисова“ от центъра до Гарата, особено по тротоара от западната страна (където има повече магазини), се движат изключително много колелета, необезпокоявани от никого. Хората се страхуват дори да им направят забележка, когато профучават покрай тях. Там контролни органи, полиция, никога не се появяват.
За пешеходеца е по-безопасно да се движи дори по уличното платното плътно до тротоара.
Контрол се осъществява много рядко, показно, само около Градската градина, но не и в нея, и то след по-сериозни произшествия. Не знам има ли глобени, наказани и въобще дали се прилагат рестриктивни мерки срещу най-грубите нарушители. Вероятно това е така, но за да има ефект, са нужни не акции и кампанийни проверки, а системен контрол.
 С всичко това обществото бавно и полека свиква, привиква като упоено и дори вече не му прави впечатление. Как може да се пребори тази напаст в центъра на града?

Б.р. Материалът е написан и постъпил в редакцията на „Утро“ преди заседанието на Областната комисия по безопасност на движението по пътищата.

Хачик ЛЕБИКЯН