Езиковедът д-р Даниела Камаринчева е първият читател на първото издание на книгата „Фамилиарни забележки. Спомени /XVIII век - 1877 година/“ - в качеството си на коректор. Нейни съставители са д-р Веселина Антонова и д-р Иво Жейнов. На 20 февруари, четвъртък, от 17.30 часа в зала „Европа“ на Доходното здание д-р Веселина Антонова ще представи второто допълнена издание на книгата „Панайот Хитов. Фамилиарни забележки. Спомени. Живи картини“, чито рецензенти са проф. Вера Бонева и проф. Пламен Павлов.

Първата ми среща с „Фамилиарни забележки. Спомени /XVIII век - 1877 година/“ беше през 2002 година в ролята на коректор. Подходих към текста с обичайната професионална дистанция - пред мен стоеше поредната книга, която трябваше да прочета внимателно и да нанеса корекции, ако такива са необходими. Колкото по-навътре обаче навлизах в текста, толкова по-завладявана бях от личността на П. Хитов. Разказаните случки и събития осветяваха образа на един изключителен българин - забележителен военен командир, гениален тактик на битките в планински условия, човек с феноменална памет - преминал веднъж през едно място, то остава в паметта му завинаги, срещата с един човек се запечатва с детайли в съзнанието му. 
Грижата и отговорността за живота на момците му, както той нарича четниците под негово командване, предизвикваха искреното ми възхищение. П. Хитов възприема войводството си като дълг и отплата за доверието, което са му гласували. Един от многото запомнящи се случаи е описанието на зимния поход, когато след 24-часов тежък преход в планината, намерили най-накрая подслон в една селска къща, всички четници за минути се отпускат на земята и заспиват, дори поставената стража, войводата обаче остава буден до зазоряване и бди, защото мястото не е безопасно. Уважение предизвиква смелостта му да не се подчини на разпореждането на руските офицери, което смята за некомпетентно и опасно за четата му, и така запазва живота на четниците си.  
Сигурна съм, че и още едно качество на големия войвода ще спечели уважението на читателя. Това е липсата на всякаква поза и парадност в спомените. Там няма самоизтъкване, няма високомерен поглед към чуждите грешки или злорадство, когато съветите му не са били послушани, а цената е била живота на десетки войници. В „Спомените“ фокусът почти винаги е върху събитията, а не върху собствената му личност и приноса му за успеха. Не бих нарекла този подход скромност, защото от всяка страница говори човек със самочувствие, с увереност, че държи живота в ръцете си и заслужава уважението на съвременниците си. По-скоро това е отражение на визията му за качествата и уменията, които трябва да притежава всеки командир, и затова той ги приема за съвсем естествени. Сякаш няма нищо героично в това да изведе дружината си невредима от куршумения ад, когато противникът им подготвя засада и открива огън само на няколко метра разстояние от тях. Или да прецени, че мястото, където трябва да заемат позиции и да подкрепят сръбските войници, е уязвимо, и не разрешава на своята чета да остане в манастира - извежда ги да спят в гората, а последвалите събития доказват верността на преценката му.
Силно впечатление прави желанието му за максимална обективност в пресъздаването на събитията, на които е свидетел или участник, разказът е жив и детайлен поради личното участие на разказвача в тях, но едновременно е и обран от излишна емоционалност и оценяващи коментари. Този стил на изразяване е продиктуван от чувството на П. Хитова за историчност, от мисията, която е поел - да остави достоверни сведения за събитията от края на 19 век, които ще бъдат част от историята на нова България. Мащабът, който прилага в реконструираната картина на събитията от този период, е такъв, че отчита едрия детайл, фактите от национална значимост, а личните преживявания, събития и вълнения остават извън обектива. Това естествено го поставя на втори план в повествованието, защото е искал да увековечи не собствената си персона, а да завещае автентично описание на значими за страната ни събития и личности от периода преди Освобождението. На такъв жест са способни само благородниците по дух, а П. Хитов с поведението си доказва, че е именно такъв. 
 Развълнувана от текста, реших да споделя интересни моменти от „Спомените“ със студентите си, за които името П. Хитов беше бегло познато - учебниците по история са му отредили няколко реда. Слушаха с интерес. Накрая един от тях пожела да прочете книгата. Дадох му я. После тя премина в ръцете на още няколко души от групата. Това е доказателство, че личността на Хитов не стои архаично днес. Тъкмо обратното - на съвременния българин му липсват такива лидери - самовзискателни, компетентни, верни на поетите обещания, отстояващи принципите си и искрени родолюбци.

Д-р Даниела
КАМАРИНЧЕВА