Александър Стойков е роден в Русе. Има магистърска степен по Педагогика на изобразително изкуство във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През 2007 г. защитава докторска степен към Православния богословски факултет в същия университет. Работил е като асистент режисьор на проф. Дочо Боджаков в СИФ „Бояна“, също като електротехник, журналист, връзки с обществеността, учител.
Автор е на статии в специализирани научни списания и е издал 9 книги предимно в областта на иконографията. Сценарист, режисьор и продуцент е на документалния филм „1218 година: срещата на преобразяването“ (2022).

На 7 ноември в София побесняла тълпа от български патриоти са опита да разкъса зрителите на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“. Агресивната тълпа невиждано обедини уж несъвместими политически крайности, като допотопната мораво-червена комунистка Нешка Робева, дюс червеният путинист Волен Сидеров, черно-червеният националист Ангел Джамбазки, вечният протестиращ Йоло Денев, и т.н.
Тълпата имаше защо да негодува
защото Шоу действително обижда българите в неговата пиеса, свързана с една от най-ярките за националното съзнание войни, в която току-що възникналата България толкова успешно се брани срещу неочаквано нападналата я Сърбия, че я попилява. Преди сръбското нападение българските войски са струпани на границата с Турция, защото от там се очаква нападение, а не от „братска“ Сърбия. И правят непосилен марш на скок, за да пометат нахлулите сърби за няколко дена.
Този подвиг не е достоен за подигравки, а за възвеличаване. Но Бърнард Шоу, който никога не е идвал в България, няма как да ги знае тези неща. Въпреки, че всеки писател, ангажиран с подобна международна тематика, е длъжен да ги знае. Най-малкото от обща култура.
Шоу, както сам разказва, вписва неговите първоначално анонимни герои във физиономиите на конкретни българи, поставени в конкретни исторически условия, едва след като пиесата му вече е готова. И това, пак по разкази на драматурга, става главно по насоките, които му дава руския лейтенант Еспер Серебряков, който е бил в Русе в качеството си на командир на Българския речен флот /Дунавската флотилия/. Серебряков разказва на Шоу подробности от българския бит с достатъчно голям сарказъм, твърдейки, че „това е един съвършено загубен край със съвършено загубени хора“.
Така възгледите на Шоу са „обогатени“ с известно количество руско имперско презрение. Русия не подкрепя Съединението и изтегля всички руснаци от българската армия и администрация. Русия може да бъде подозирана дори, че е подтикнала Сърбия на нападне България през 1885 г. 
По критериите на Серебряков и Шоу трябва да смятаме за некъпан българин и Елиас Канети
Той е роден в Русе по времето, когато руският войник и ирландският писател са си бъбрели в Лондон. 
Чужденците не разделят българите по етноси, които се разделят самите българи. За тях всички родени в България са българи. Така „некъпаният“ българин Канети печели същата Нобелова награда за литература, като Шоу. Но се изказва само ласкаво за Русе, може би заради общата русенска къпалня. 
Проблемът е, че днешният софийски хайлайф не смята Канети за българин, защото не бил писал на български език. Софийският литературен хайлайф все още не е разбрал, че Нобеловата награда за литература се присъжда за съдържание, а не за национално писане. 
Награда за национално писане е британският „Букър“, който се дава само на англоезични автори. Затова има „Букър“ и за не-англоезични автори. Който пък бе спечелен от Георги Господинов. Тъй като чуждестранният „Букър“ на Господинов не е престижен, и нито един негов лауреат не е станал популярен в Британия, софийският хайлайф премрежи очи и го смеси с престижния британски „Букър“. За да може да забие юмрук в гърдите и патриотично да извика: „Булгар, булгар!“.
Очевидно е, че Шоу действително се подиграва на българите по типично британски маниер, това не може да се отрече. Но пък е исторически факт, че българите в онази епоха наистина рядко са се къпели и това е добре известно. Поставен в контекста на освободителната война, в която българите се безспорните жертви и герои, този факт вече звучи по британски цинично.
И с основание предизвиква бурните протести на българските студенти във Виена от онова време
Ако искаше наистина да оневини потенциалния си британски цинизъм, Шоу можеше да промени националността на неговите герои след срамната загуба на британците в битката при Дарданелите през Първата световна война, когато британската флота е пометен от отбраняващата се турска армия. Тогава турците са били в същата позиция и в същата роля, в която са били българите през 1885 г. Примерно Шоу можеше да се присмее на тогавашния вдъхновител на калпавото британско нападение Уинстън Чърчил. Или пък на отбраняващия турските позиции Мустафа Кемал Ататюрк.
Но Бърнард Шоу не го прави. Подиграва се на българите. 
Два дена преди патриотичното разбойничество в София, на 5 ноември, шепа хора се събраха в гората до село Нисово край Русе по инициатива на Международното дружество „Елиас Канети“, проф. Пенка Ангелова и д-р Веселина Антонова, за да почетат паметта на избитите там русенски интелектуалци веднага след 9 септември 1944 г. Към този момент са известни имената само на две от жертвите - внучката на баба Тонка Обретенова - Тонка Обретенова-Просеничкова и нейният съпруг Нико Просеничков, директор на мъжката гимназия в Русе. Останалите продължават да бъдат безименни и неизвестни вече цели 80 години.
Може да се каже, че двете събития бяха паралелни и по частна инициатива
На едното място голяма тълпа размахваше юмруци в центъра на София, на другото място се палеха свещи в мълчание. Столичното събитие беше израз на врящ официален национализъм, смятан за традиционен през последните десетилетия. Събитието край Нисово приличаше по-скоро на нелегална сбирка на патриоти. Защото няма нищо по-важно от това да се почитта паметта на загиналите. 
Тук идва ред на пищящите сирени на 2 юни. По същество това е дата за мълчание, защото е денят, в който е убит Христо Ботев. Този ден е бил такъв и до 1948 г., когато запищяват сирените. Дотогава убийствата на български герои са били почитани с доброволно осъзнато мълчание. Комунистическите сирени от 1948 г. заглушават това мълчание със стряскащите си крясъци.
Мълчанието не се появява по заповед на някакви официални сирени. То извира от дълбините на сърцето. Сирените нямат достъп до тези съкровени дълбини. Тези сирени са анти-мълчание във всеки един смисъл. Тяхната мисия е да стряскат, предвещавайки опасности. Мълчанието от стрес не идва от сърцето, а от нервната система.
Сирените парализират съзнанието
по същия начин, както комунистите са парализирали целия живот в България чрез масовите убийства в зората на комунизма.
Сирените на 2 юни не просто опорочават изповедното мълчание, а преформатират смъртта на Ботев в пропаганден символ на бруталния комунистически режим. Портретите на Ботев и на Левски украсяват кабинетите на комунистическите лидери, само защото се смята, че са се опитвали да организират въоръжена революция. Пищовите пришиват Ботев и Левски към комунистическата пропаганда, за да измият от нея кръвта на стотици хиляди българи.
Не случайно комунистическите сирени започват да вият в разгара на най-кървавата и тиранична ера на пещерния комунизъм в България. Това е точно времето на най-масовите убийства на невинни хора в цялата българска история. Точно тогава са избити около 300 000 невинни българи - интелектуалният елит на България. Често убийствата са били особено брутални и дори зверски. По кръвожадност националният геноцид в периода 1944-1945 г. подрежда българските комунисти веднага след техните любими събратя - руските комунисти.
За тези убийства няма архиви
Никога не са изготвяни, защото тези убийства са били незаконни, неморални и антихуманни. Дори да е имало някакви документи, те са били унищожени. Днес не се знаят нито гробовете, нито имената на жертвите на комунистическия терор. Те се водят „изчезнали“, и затова е трудно тяхната памет да бъде почетена. Списъците с тези имена продължават да са забранени и забравени за българската държавна памет.
По всеки един критерий на общочовешкия морал днешното национално мълчание за най-голямата трагедия в българската история е национална катастрофа. Имената на избитите не се споменават в деня за национална почит към всички подобни български жертви - 2 юни. За разлика от участието на виещите комунистически сирени.
Паметта за жертвите на комунистическия терор от 1944-1945 г. пресметливо е заметена под чергата на конструирания чрез комунистическите сирени модерен български „патриотизъм“, който обича да развява руски знамена на Шипка. Неистовият вой на комунистическите сирени на 2 юни
продължава да заглушава паметта на стотиците хиляди невинни българи
избити при кървавия комунистически терор, след като Съветската армия навлиза в България дни по-рано.
Същественият проблем между покъртителното мълчание и воя на сирените е в липсата на покаяние сред убийците. Нито един български комунист - бивш, настоящ или бъдещ, не е изразил покаяние и съжаление за кървавия терор, в който беше потопена България в началото на комунистическата ера. Това позволи на децата на убийците днес да управляват най-големите български градове, дори от името на уж демократичната „Промяна“.
Нищо лошо, казват някои. Децата не са виновни за деянията на родители си. Това е така. Но тези деца никога не са изразили съжаление или покаяние за деянията на техните родители и роднини. Което означава, че те са съгласни с тези срамни деяния, най-вероятно ги одобряват, може би ги харесват и не е изключено да се гордеят с тях. А това означава, че
днес България има огромен морален проблем
Да, децата на някогашните убийци нямат лична вина, но те я носят на родово равнище. Те са родово отговорни за тези деяния. На родово равнище те не заявиха, че се разграничават от техните роднини-убийци.
Днешните комунисти си смениха името след 10 ноември 1989 г. Днес те вече са „социалисти“. Но без покаянието за извършените от техните предци масови убийства, те само си смениха козината, но не и нравите. Те продължават да почитат комунистическия терор като нещо правилно и очевидно са готови отново да го извършат при пръв удобен случай. Дори съветникът на президента Радев и негов министър на правосъдието - Крум Зарков, си позволи да се подиграва в национален ефир с жертвите на комунистическия терор. Истината е, че той неведнъж се извини публично и обясни, че това е било плоска и безвкусна /да добавим - дори пошла/ шега. Но истина е също, че всичко това беше подминато с гробно мълчание от мощните български патриоти. За разлика от доста по-хилавите подигравки на Бърнард Шоу. 
Е, да, комунистическите сирени в България позволяват точно това да се случи и го поощряват.
 Абсурдността на това национално състояние
се очертава, когато същите патриотични юнаци чинно почитат 3 март като български национален празник, въпреки че именно Сан-Стефанският мирен договор от 1878 г. безвъзмездно подарява на Сърбия огромната българска територия на Поморавието. Тази територия сигурно е по-голяма от цяла Македония, но никога не се споменава от българските патриоти като национална загуба. Тази новина от 1878 г. все още не е достигнала до техните уши. 
Нищо, важно е сирените да вият. И България да се управлява от непокаялите си деца на убийците. Чакат ни светли бъднини.

Д-р Александър СТОЙКОВ