Днес обръщаме поглед към най-популярната храна в света, която има само един реален конкурент - хлябът, който може да се приеме за неин роднина. На 25 октомври се чества Световният ден на пастата. Той се отбелязва от 1998 година, първо в Неапол, за да се разкаже повече за изключителните й свойства. Инициативата е на италианското обединение „Фууд“ и Международната организация на пастата (IPO).
Произходът на пастата е много древен. Тя присъства в най-простите си и първични форми в различни части на евразийския континент от древни времена, развивайки се напълно паралелно, независимо, разнообразно и без никаква взаимовръзка от китайските долини на Далечния Изток до средиземноморските райони на Апенинския полуостров.
И макар че днес е символ на италианската кухня,
произходът на пастата, макар и под други имена, може да ни върне почти до неолита
(около 8000 г. пр.н.е), когато хората започват да отглеждат зърнени култури, които скоро се научават да мелят, да месят с вода и да готвят. През Средновековието на Апенините правят стъпка напред - започват да сушат продукта на слънце, за да се запази по-дълго.
В древни времена пастата е широко разпространена в различни райони на Средиземноморския басейн и Далечния Изток в многобройните си местни варианти. Но се радва на особено важна позиция и на голямо развитие в Италия и в Китай, макар че се развиват без връзка помежду си. Всъщност пастата, такава каквато я познаваме днес, е местна и характерна и за двете страни: и за Италия, от където се разпространява в други западни страни, и за Китай, откъдето се разпространява в останалата част на Изтока. Едно от най-древните свидетелства, датиращо от преди около 3800 години, са откритите под три метра седимент в Северозападен Китай запазени нудли от просо. Тази находка се счита исторически за абсолютно независима и напълно различна от италианската. Това е така и поради факта, че по онова време китайците не познавават пшеницата, характерна за италианските и средиземноморските производства, освен това използват напълно различни методи на обработка, което
допълнително подчертава паралелизма между двете храни и между двете кулинарни изобретения
По същия начин можем да открием следи от също толкова древни ястия с паста и сред етруските, древните гърци, римляните и други италийски народи. В гръцкия и латинския свят има множество споменавания от класически автори, сред които Аристофан и Хораций, които използват термините laganon (старогръцки) и laganum (латински), за да обозначат смес от вода и брашно, издърпана и нарязана на ивици (почти идентични с талиателите, талиолините и фетучините, но с къс формат). Тези лагани, все още използвани в Южна Италия (оттук и днешната дума laina), придобиват толкова голямо значение, че са включени в четвъртата книга на „За гастромията“ (De re coquinaria) на известния латински чревоугодник и гастрономически философ Апиций, живял между 1 век пр.н.е. и 1 век сл.н.е. и автор на първата готварска книга с рецепти, известна и до днес.
Векове по-късно у средновековните араби поетът и музикантът Зиряб, който също е и страстен гастроном, описва през 852 г. теста от вода и брашно, доста разпространени в мюсюлманска Сицилия, които са подобни на паста и са 
предшественици на вермичелите и на съвременните спагети
През 1279 г. нотариусът от Марке Уголино Скарпа, правейки списък на това, което генуезкият войник Понцио Бастоне оставя след смъртта си като бедно наследство, описва на средновековен италиански „una bariscella plena de maccaroni“, позовавайки се именно на „кошница вермичели (или спагети)“. Още по-рано, през 1244 г., лекар от Бергамо обещава на един вълнаджия от Генуа, че ще го излекува от болест на устата, ако не яде месо, плодове, зеле или паста. Друг пример е този от 1221 г., присъстващ в хрониката на Фра Салинбене от Парма, който, говорейки за един едър и здрав монах, някой си Джовани да Равена, отбелязва: 
„...Никога не съм виждал някого, който да се тъпче с такова удоволствие с лазаня със сирене!“
Най-важната иновация на Средновековието за установяване на съвременната категория паста е въвеждането и италианското изобретение на нов метод на готвене и нови формати. Системата за кипене, използвана в класическата античност само за каша или полента от различни зърнени храни, е заменена от прехода към фурната, където древните лагани са поставяни директно с овкусяването им със сосове. Първите перфорирани видове паста са родени в Италия, особено в централно-южната й част, като ригатони (наричани в някои региони „макарони“), пене и букатини, и пълнени, предимно в централно-северната й част, като тортелини, равиоли и аньолоти, а на север и в част от центъра са последвани от появата на пастата с пресни яйца.
Важното изобретение на дълготрайната суха паста
или „пасташута“ исторически се приписва на жителите на средновековна мюсюлманска Сицилия, които се нуждаят от провизии за продажба на арабските и берберските търговци, пътуващи на дълги разстояния в пустинята.
През Средновековието възникват първите италиански работилници за професионално приготвяне на паста. От Южна Италия, която е пропита с арабска култура, те се местят в останалата част на полуострова, Северна Африка, Близкия Изток, Испанския Левант и останалата част на Европа. Още в средата на 13 век големи работилници за паста изникват предимно в Неапол, Генуа и Салерно (и по-специално в Минори - един от основните центрове за производство на паста в кралството на двете Сицилии) - градове, които впоследствие имат голямо участие в еволюцията и успеха на ястията с паста. През 14 век възникват първите италиански гилдии на занаятчиите на паста. Те са под контрола и регулацията на папата. Неговите були стандартизират видовете магазини и постановяват между 1300 и 1400 г. в град Рим да няма по-малко от 50 метра между един магазин за паста и друг, за да се избегнат кавгите между търговците.
Сушенето позволява на пастата да 
издържа на дългите пътувания по море, в което се специализират генуезките търговци
Така областта Лигурия става място за производство на огромни количества суха паста, докато Емилия-Романя, Ломбардия, Базиликата и Венето остават свързани с употребата на прясна паста, което продължава и до днес.
Едно от нещата, които не знаете за флорентинския двор на Медичите, е, че благодарение на Катерина Медичи пастата се разпространява от Ренесансова Италия в Кралство Франция и след това и в останалата част на Европа и света. Първоначално тя се консумира само от висшите класи на европейските благородници, които я считат за оригинален деликатес, италианска екстравагантност и специалитет за богатите.
Широко разпространено е анахроничното вярване, преди всичко на американския континент, че именно Марко Поло, завръщайки се от Китай през 1292 г., въвежда пастата първо в Италия, а след това и в целия Запад. Това обаче е градска легенда, родена в САЩ през 1938 г. в списание „Macaroni Journal“, публикувано от Асоциацията на американските и канадските индустриалци, с цел да облагороди пастата в очите на американските потребители, т.е. тя да бъде възприета като по-международна храна, а не само като свързана с италианските гета (Little Italy), където присъства от началото на 19 век. Целта е да се избегне свързването на пастата с широко разпространеното мнение, свързващо италианските имигранти с подземния свят.
Вестникът съобщава в комична и детска рубрика
че известният венециански моряк, след като се завръща от Китай през 1292 г., носи със себе си сноп китайски нудли, които са в основата на произхода на италианската паста. Това е последвано през 1939 г. от също толкова въображаемият американски филм „Приключенията на Марко Поло“, който благоприятства вкореняването в световното обществено мнение на тези лъжливи популярни вярвания за произхода на италианската паста.
Този измислен сюжет е отречен от всеки историк и изследовател на темата, но продължава да е популярен в масовото съзнание и до днес.
В действителност и двата вида паста: италианският и китайският далеч предхождат пътуванията на Поло. Те нямат връзка един с друг, а са резултат от две далечни и различни култури като италианската на Запад и китайската на Изток. Тези култури по паралелен и независим начин, без едната да влие на другата, развиват няколко сходни, но същевременно доста различни ястия както в начина на приготвяне, така и в използваните суровини, и не на последно място по метода на обработка и готвене, както и относно овкусяването и сушенето им, което не съществува по онова време в Китай. Единственото общо нещо между тях е фактът, че и двете са паста.
Пастата е считана от италианците освен за храна и за елемент на съюз
споделян в цяла Италия: тя открай време е неразделна част от живота, от народната култура (семпла, но традиционна) на всички италианци, не само от тяхната кухня, но от самата им същност. Средата, феномените и атмосферата около чинията с паста навлизат в колективното въображение по отношение на средния италианец в цяла Европа и целия свят, първо в литературата и музиката през Средновековието, след това в операта и в театъра от епохата на Ренесансa и накрая в киното, предлагайки вдъхновение за много международно признати шедьоври, които винаги са били част от италианския дух.
С началото на масовата емиграция италианската кулинарна традиция се превръща в пренебрежително клише за обръщение към италианците, които често са наричани така заради хранителните им навици. 
През 1930 г. Филипо Томазо Маринети в „Манифест на футуристичната кухня“ се надява на истински кръстоносен поход срещу спагетите, обвинявайки пастата, че убива благородната, мъжествена и войнствена душа на италианците, сякаш жителите на Италия са станали жертва на своята собствена гастрономическа традиция, толкова ценена и позната в чужбина. Той дори предлага премахването й, което според него и Бенито Мусолини - вдъхновител на спора, би освободило Италия от скъпата чуждестранна пшеница и би облагодетелствало италианската оризова индустрия. Проблемът обаче е бързо разрешен с Маринети, сниман в ресторант „Biffi“ в Милано, докато яде чиния вкусни спагети. Следва всенародно осмиване, чийто дух е синтезиран в следната епиглама:
„Маринети казва „баста“! / Да бъде забранена пастата. / После откриваме Маринети / поглъщащ спагети“
Има много италиански филми, които засягат света на пастата или просто си заиграват с нея. Темата е пленила въображението на режисьори от величината на Роберто Роселини, Лукино Висконти, Алберто Сорди и Федерико Фелини.
През 1957 г. британският канал Би Би Си излъчва по телевизията първоаприлска шега, маскирана като сериозен документален филм за пролетното събиране на спагети. В него се казва, че сред благоприятния климат на езерото Лугано (между провинциите Варезе и Комо) спагетите растат по дърветата. Това създава поредната градска легенда сред младежите от 1950-те и 1960-те години, които си мислят, че ако дойдат в Италия, биха могли да събират спагети по дървета. Програмата, макар и да не е като тази на „Война на световете“ на Орсън Уелс, е много убедителна и някои зрители от онова време, особено англосаксонците, които заминават за празниците в Италия, се заемат сериозно да търсят фантастичните растения, като предизвикват забавление сред местното население.
Съвсем очаквано в наши дни Италия е на първо място по консумация на паста на глава от населението
с 25 кг годишно на човек. Следват Тунис (16 кг), Венецуела (12 кг) и Гърция (11,2 кг). Италия е лидер и на световния пазар на тестени изделия с над 3,5 милиона тона годишно производство, от които 57% се изнасят. На второ място са САЩ с 2 милиона тона и Бразилия с 1,5 милиона произведени тона.
След толкова истории и данни не е ли време за чиния вкусна паста?
По материали от интернет