Искаха - как да не искаха! Няколко години ме зориха да свиря и на пиано, и на цигулка и на какво ли не, ама накрая се отказаха...
Така започва разговорът ми със сценографа и художника Юлиян Табаков - с неговия отговор на моя въпрос дали родителите му не са го виждали в мечтите и в плановете си като музикант. Все пак, става дума за сина на бележития русенец Емил Табаков, известен композитор и диригент, и на певицата Буряна Табакова. Само преди дни Юлиян Табаков получи „Аскеер“ за костюмографията си в „Идиот 2012“ по Достоевски, постановка на Десислава Шпатова в Народия театър „Иван Вазов“.
Преди церемонията по награждаването в Театъра на армията обаче той беше в Русе за да представи в града на детството си своя филм „Цветанка“. Както „Утро“ писа, в Нощта на музеите галерията доближи русенци до високото изкуство, което се прави в Европа, с бароков концерт, фотоизложба и филма на младия Табаков. Лентата е заснета по сценарий и с режисурата на българина от шведския оператор Адам Нилсон, а продуценти са Мортен Нилсен от Швеция и Мартичка Божилова от България. Филмът вече бе представен в Ню Йорк, Лайпциг, Копенхаген, Триест, Загреб, а съвсем неотдавна го видяха и българските ценители на модерното кино - по време на фестивала „София филм фест“.
Малко е да се каже, че лентата си струва да се види
В 66 филмови минути Юлиян Табаков разказва историята на своята баба Цветанка Гошева - лекар анестезиолог, чийто 83-годишен живот побира три български исторически епохи: капиталистическата, социалистическата и „демократичната“.
Родена в семейството на един от най-заможните търговци в Кюстендил, Цветанка завършва Американския колеж в Ловеч, преживява ареста на своя баща след 9 септември 1944 година, интернирането на родителите си в силистренското село Татарица, ужаса в училище или в медицинския университет някой да не се сети, че е „дете на враг на народа“. Реализира се като лекар и специалист-анестезиолог, но така и не привиква към болката на хората. Както не привиква и към дебелоочието на „факторите“ - като онзи неин шеф, който
без угризения и притеснения си присвоява нейните записки
за да ги включи от свое име в свой научен труд. Нещо повече - той си позволява дори да я заплаши да мълчи. Последният работен ден на д-р Цветанка Гошева в болницата е 10 ноември 1989 година. Вече пенсионирана, тя живее и в демокрацията - с всичките й синкопи и клатушкания, за да произнесе своята кротка присъда: „Нивото в клиниките е плачевно, а бездушието на много от сегашните медицински работници - огромно, в сравнение с времето, когато аз работех“, казва тя, когато й се налага да си направи операция на очите и вижда разрухата в българските болници, оставени сякаш на произвола на съдбата в условията на „пазарна икономика“. Изключително витална и невероятно мъдра, тя сякаш безстрастно коментира в документалния филм на своя внук завоите и стръмните спускания на нейната собствена съдба, на хората и на държавата.
През живота на тази малка храбра жена
Юлиян Табаков показва не просто своята баба, от която видимо се възхищава, а живота на стотици и хиляди българи, всеки от които има своята лична история с безброй перипетии. Табаков колажира документалните кадри с художествени импресии и вплита модерни метафори: възрастната жена отглежда своите цветя, прораснали в дървения под на стаята, полива ги, вглежда се в цветовете им - и това е другата нейна вселена: вселената на порива към красивото, вечното добро.
- Как възникна идеята за този филм?
- ...Първо решихме с оператора да направим 3-минутен филм за моята русенска баба. Но три минути за киното не са никак малко. Докато обмисляхме детайлите и се подготвяхме, започнахме да снимаме Цветанка. Тя е мечтала да бъде актриса - и някак много бързо и органично влезе в роля - в ролята на самата себе си.
- Колко време отне работата върху филма?
- Пет години го снимахме. Започна уж на шега - докато избистрим идеята за онзи, другия филм... Но понеже все нямахме пари, затова го правихме стъпка по стъпка. Като изкарам пари от някое представление, влагам ги в някоя сцена. Никога не сме имали пълен бюджет.
- А с оператора Адам Нилсон се познавате от Швеция?
- Да, там сме работили с него.
- А вие как се озовахте в Швеция?
- Докато следвах в Художествената академия - две специалности, „Сценография“ и „Костюми“, на третата година заминах за Париж, където успоредно със софийската Академия учех и в националното училище за изящни изкуства Beaux Arts. Като завърших и двете, отидох в Швеция на гости при приятели. И започнах работа в градския театър - показах портфолиото си на режисьорката и... останах там десет години. Работех като художник-изпълнител, все е повече от това, което бях правил преди - докато следвах, пак бях идвал в Швеция, тогава работех като асистент, но всъщност ковях пирони, правех буквички... След това започнах в едно малко театърче - по-малко даже от „Сфумато“, а след това ме повикаха в Стриндберг Интима Театър - тъкмо го бяха възстановили и търсеха сценограф. Един ден ме попитаха: „Можеш ли да шиеш?“. Почти не се замислих, като отговорих утвърдително. А като разбрах, че ставало дума да ушия 28 костюма за спектакъла „Божествена комедия“ на Данте в Гьотеборгския градски театър, при това за около два месеца, разбрах колко смело съм се изказал...
- Успоредно с това работите и за театри в България.
- Да, за „199“, за Кукления театър в София, за Народния театър. А през 2008 година спечелих една стипендия в Москва и правих сценографията и костюмите за „Троил и Касида“ на Шекспир в театър „Вахтангов“, което беше страхотно представление, и въобще там всичко беше страхотно... Режисьорът, с когото правихме Данте в Швеция, ме покани във Вилнюс за сценографията и костюмите в „Бурята“ на Шекспир... Впрочем, през септември пак заминавам за Швеция, правя сценографията на моноспектакъла „Мефисто“. 
- Как се избистря едно сценографско решение?
- Ние, сценографите, работим с изграждането на образа. Често се бърка красивият костюм с добрия костюм. Както и декора - важно е не да направиш хубава картинка, а да направиш цялата организация на пространството така, че то да внушава и да провокира на подсъзнателно ниво. Първо възниква идеята за това решение, а после чистя всичко „излишно“ от нея. Обикновено ми трябва една думичка - но тя да е точната - от режисьора. Едно изречение - но то да ми каже целия негов възглед. Например правихме „Кой се страхува от Виржиния Улф“ - мъчихме го с режисьорката и така, и инак, все не се получаваше. После някой каза: „Те, героите, са като деца - никога не са пораснали“. И това беше достатъчно. Направихме всичко така, сякаш актьорите са деца - грамадни столове, огромна маса, те се чувстват до тях точно като хлапета... За да вземеш правилното решение, трябва да си отвориш ушите и да слушаш какво ти говорят - и не само режисьорът, а и другите хора в театъра, често те имат идеи, които можеш да използват, като ги развиеш в посока на решението.
- Колко дълго трае пътят до решението?
- Различно. Пак ще кажа: важното е да чуя онова изречение, което ми е нужно. Бях в Индия, като ми се обади по телефона Галин Стоев, който правеше „Хората от Оз“ на Яна Борисова в „199“. Искаше да направя сценографията и ми разказа с няколко изречения за спектакъла. Разбрахме се да се чуем на следващата сутрин. На другия ден първо го оставих да ми разкаже надълго и нашироко как той вижда нещата. И после му казах, че съм готов със сценографията и че ще му я изпратя по мейла. Бях я направил още през нощта - достатъчно ми беше това, което той ми беше казал предната вечер.
- Какво ви отведе в Индия?
- Почивах си. Два месеца и половина бях там и се върнах по-рано от предвиденото заради изложбата в Софийска градска галерия на фотосите към „Цветанка“. В Индия се чувствам равновесно. Там думичката „трябва“ виси във въздуха, няма ги „искам“ и „не искам“. Усещаш самия себе си, собствения си ритъм, просто си, както казва един мой приятел, Джовани, един балон с очи.
- А в Русе как се чувствате?
- О, Русе е градът на моето детство. Като съвсем малък живеехме тука - майка ми и баща ми работеха тук по разпределение, така че помня, примерно, голямото земетресение от 1977-а. После прекарвах тук целите лета. Събирах скакалци и богомолки по релсите на жп линията, ходехме с приятелчета да ловим гущери в двора на Корабната, там тези животинки обичаха да се припичат на слънце... Много обичам Русе и ми стана тъпо, като разбрах, че точно тук вече няма кино. Но пък се зарадвах, когато Елена /Елена Великова, директорката на Художествената галерия - б.а./ ме покани да представим „Цветанка“ в Нощта на музеите“.
- И за да затворим кръга, нека се върнем отново към музиката. Какво е мястото й във вашите творчески територии?
- Мястото й е много даже сериозно. Аз много обичам музиката, особено симфоничната. Следващият ми проект е да направя илюстрации към седем произведения на Сергей Прокофиев. Това са две от нещата, които много обичам - музиката и да правя илюстрации. Илюстрирал съм няколко книги - една стихосбирка и няколко детски, една от тях е „Приказки на Дона“... Надявам се и проектът с Прокофиев да стане добър.