В момента всеки, който е глобен от административен орган, колкото и несправедливо и измислено да е наказан, си прави сметката дали му е изгодно да се жали в съда и дали може изобщо да си го позволи. На практика търсенето на справедливост е оставено на разположение само на имотните граждани, които не само биха тръгнали да се борят за принципа, но могат и да си платят за това.
А това е така, защото законът не предвижда възстановяване на разноските по делата, с които се оспорват наказателните постановления на различните органи. Те не само не се възстановяват в същото дело, с което е отменено едно постановление поради неговата незаконосъобразност, както би било редно. За тях трябва да се води отделен процес. Само че и тогава пак не е сигурно, че тези разноски ще бъдат възстановени от държавата.
Така в крайна сметка въпросът опира до това дали човекът има пари, които да пожертва, за да докаже правотата си в съда. Защото сметката показва, че за да избегне глоба от 100-200 лева, гражданинът трябва да извади поне два пъти по толкова, за да плати на адвокат. А ако делото се закучи и се превърти на няколко пъти през инстанциите, мечтата за справедливост ще му излезе твърде солена.
В Русе вече има хора, които разбраха това на гърба си. В момента между съдилищата в града се подмятат няколко дела, с които се търсят разноски по вече приключили дела по обжалване на наказателни постановления. Несправедливо наказаните искат държавата, която ги е глобявала незаконосъобразно, да им възстанови понесените щети от действията си. Звучи логично и справедливо.
Тези дела са първи по рода си и все още са висящи. Превърнали са се в горещ картоф, който се подмята между различните съдилища. Но чакат своето справедливо разрешение.
В Страсбург за това бият през пръстите, санкциите са въпрос навреме
Благодарение на дупката в закона за гражданите остава изборът дали да си затраят за незаконните действия на държавните органи, или да похарчат някой лев от джоба си, за да получат справедливост в съда. Правосъдието се оказва лукс и въпрос на пари.
Впрочем за такова законодателство в Страсбург здраво бият държавите през пръстите и да ни се случи същото, е само въпрос на време. Но явно на никого не му пука.
Факт е, че поне 20 процента от обжалваните санкции от държавни органи падат в съда, защото актовете са некадърно съставени или просто недоказани. Но също така е факт, че никой не може да гарантира законосъобразността на останалите, които не са минали през контрола на съда. А те не стигат дотам не само защото са напълно правомерно наложени или наказаните с тях нарушители са си осъзнали вината и са се отказали да ги оспорват от чувство за справедливост, но и просто защото са нямали пари да го направят.
От това положение печели бюджетът - глобите се събират принудително, без значение от това колко са справедливи и законосъобразно наложени, стига да са необжалвани и влезли в сила. Но пък и остава възможността откровени безобразия на чиновниците никога да не получат наказание.
Нормалната човешка логика се оказва твърде абстрактна
В чл. 7 от Конституцията е изрично записано, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.
Нормата изглежда напълно ясна, но само на пръв поглед. Защото оттук нататък започват спорове, родили цели камари съдебни дела -  за това що е действие, що е бездействие, какъв вид трябва да са те, дали са или не са в кръга на правомощията и на кой орган, дали изобщо може да носи отговорност за тях, а и по какъв ред.
Въпросът дали държавата дължи разноските, платени по обжалване на наказателни постановления, също изглежда изключително простичък и житейски логичен: няма причина един неправомерно глобен от административен орган човек да не може да си получи обратно парите, похарчени за адвокат, който да го защити от същия този държавен орган, който му е нарушил правата. Така, както се случва при всички останали дела, в които загубилата страна по правило плаща съдебните разноски на спечелилата.
Само че тази нормална човешка логика явно се оказва твърде абстрактна както за законодателя, така и за съда.
Кашата тръгва от „неволна“ дупка в закона
Цялата каша тръгва оттам, че въпросът изобщо не е уреден в закона, с който се оспорват наказателните постановления. Дупката може и да е неволна, но при положение, че всеки парламент дотук е бил пълен с юристи, при това практикували допреди да станат депутати, изглежда меко казано странно неглижирана. Още повече, че въпросът е принципен - дължи ли държавата обезщетение за незаконните действия на органите си, при това в най-масовия случай, при който гражданите се сблъскват с този въпрос: при налагането на глоби за нарушения.
Процедурата по издаването на наказателни постановления върви по Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, а за неуредените в него въпроси се прилага Наказателно-процесуалният кодекс /НПК/. И понеже в тези два закона не е предвиден ред, по който направените разноски да се възстановят на гражданите, когато спечелят делата и отменят наказанията си, хората са принудени да пият една студена вода за адвокатските хонорари, които са платили. Заради това и мнозина не оспорват наказанията на държавните органи пред съда - просто преценяват, че няма да им излезе на сметка.
На всичко отгоре съществува и едно Тълкувателно решение №2 от 2009 година на ВАС, с което изрично се дават указания, че административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателните дела. Макар и подписано с особено мнение на самия докладчик по това дело, тълкувателното решение е в сила. И съдиите се съобразяват с него, защото за тях то е задължително.
Оттам нататък следват вариациите по тема
При липсата на изрична норма юристите започват да импровизират с наличните. Само че и това се оказва задача с повишена трудност.
В момента у нас съществуват два закона, в които може да се търси отговор на въпроса с разноските. Единият се казва Закон за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на гражданите /ЗОДОВПГ/. А другият е Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/, който урежда непозволеното увреждане като правен институт - независимо от това кой и на кого го причинява.
Но има и множество напълно противоречащи си съдебни решения в страната. И на практика няма сигурност, че гражданинът ще си върне парите за платените разноски, дори и да заведе дело за тях.
Съгласно ЗОДОВПГ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност. Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. В числото на разноските в случая изрично са включени и разноските по съдебното производство, държавните такси и възнаграждението за адвокат, когато жалбоподателят е ползвал такъв. Сумите се дават от бюджета на органа, който е издал отменения акт или е извършил незаконното действие.
Звучи напълно логично гражданинът, срещу когото е издадено наказателно постановление и то е било отменено от съда, да си потърси правата и разноските именно по този закон - след като не може да го направи директно по делото, с което ги е оспорил.
Само че у нас нищо не е такова, каквото изглежда - та и тук е така.
Проблемът е в това, че наказателното постановление е ни рак, ни щука. Хем изхожда от административен орган, но не при извършването на административна дейност, хем е наказателно по същество обвинение, с правораздавателен характер. Ама пак не влиза в алинеите, заложени в ЗОДОВПГ. Защото не изхожда от орган на съдебната власт - не е акт на съда, прокуратурата или разследващите органи, както те са изрично изброени в закона.
Затова съдилищата прекратяват делата, заведени по ЗОДОВПГ, тъй като щетите, понесени от гражданите от безспорно незаконосъобразните действия на администрацията, просто не влизат параграфите и алинеите на този закон.
Всеки съд има свое мнение, а в някои си имат и по две
Остава втората възможност - да се заведе дело по Закона за задълженията и договорите. В който важи общият принцип, че всеки, независимо какъв е и в какво качество действа, дължи обезщетение за виновно причинените на друг вреди. Пряк иск срещу длъжностното лице не е възможен - той би следвало да се предяви срещу ведомството, от името на което той извършва съответните действия по служба.
Само че там гражданинът ще се сблъска с друг проблем - че всеки съд си има свое мнение за това дали и този закон е приложим в случая. А в някои съдилища в състав от трима съдии може да се появят и дори по две, диаметрално противоположни становища по въпроса.
Основно проблемът в такъв иск според разнопосочната съдебна практика се върти около това доколко е вреда разходът по адвокат и доколко тази вреда е в пряка и непосредствена връзка с отмененото като незаконно наказателно постановление. Защото според ЗЗД на възстановяване подлежат само вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, настъпило от незаконния акт.
Според част от съдиите заплатеният адвокатски хонорар не е такава пряка последица. Тъй като тя настъпвала вследствие на нов юридически факт - договор за правна помощ, сключен с адвоката, а не директно от наказателното постановление. Част от магистратите смятат, че заплащането на адвокатския хонор „е израз на доброволен акт и е резултат от свободно договаряне на две равнопоставени страни, което поначало не е задължително и неизбежно“.
Друга част от юристите обаче застава, и слава Богу, на едно далеч по-справедливо за гражданите становище. То стъпва на факта, че чрез наказателните постановления всъщност се упражнява една държавна репресия. И ако някой си е наел адвокат, той не го е направил, защото това е израз на свободната му воля или защото му е кеф просто така да си има, а за да се защити от незаконосъобразните действия на държавните органи. Ако тези действия не са били факт, то потърпевшият гражданин не би тръгнал да си търси адвокат, нито да подписва договори с него. Освен това е абсурдно да се мисли че човек-неюрист може да се справи сам с калпавото ни, противоречиво и изключително усложнено като изказ и препратки законодателство. Затова съдиите приемат, че разноските по тази защита се явяват пряка последица от тези незаконосъобразни действия.
Само че се оказва, че решаването на един такъв спор зависи от това на кой съдия ще попаднеш, когато заведеш делото. Защото общовалидно и приложимо еднакво от всички съдилища становище по въпроса няма.
В резултат на това, че няма изрична законова норма, а съдебната практика е твърде противоречива, делата с искания за възстановяване на такива разноски се въртят като на руска рулетка - според късмета на гражданина и според конкретното мнение на конкретен съдия. А това положение не създава нито правна сигурност, нито уважение към закона и съдебната система. И е абсолютно недопустимо в една държава с претенции, че е правова. Но на кого ли му пука от това?