През 1990 година спечелих стипендия „Монбушо“ на министерството на образованието на Япония и заминах за другия край на света, разказва проф.Ценкова. Като стипендиант „postdoc“ /постдокторант/ в университета в Сапоро, Северна Япония, тя работи година и половина върху втората си дисертация. Първата, тя беше в областта на инженерството, я защитих на руски, втората, по биомониторинг - на японски, обяснява русенката.
Когато заминала за Страната на изгряващото слънце, не знаела нито дума японски. Нещо повече - не говорела и английски. Езиците, които владеела - руски и немски - там не й вършели особено добра работа. Затова Румяна Ценкова се заловила сериозно с граматиката и лексиката на необходимите й там два езика.
Всеки ден учех по 50 английски думи и по 50 японски
казва русенката и пояснява: „Когато човек знае какво иска да направи, той намира начините да го направи добре. Просто започваш да работиш и го правиш целенасочено и усърдно - за да постигнеш резултата, който ще те удовлетвори“.
Така младата жена, която пристига в Япония с научната си амбиция и с отвореното си към света любопитство, разширява все повече своите интереси и научни търсения.
От 1996 година Румяна Ценкова е доцент в университета в Кобе, а десет години по-късно става професор в същия университет, където преподава биоизмервания. През 2005 година българката предлага нова наука - аквафотомикс. Всичко за водата и светлината, обяснява професорката. „Това, което става ясно, е, че всъщност половината от слънчевата светлина е близка до инфрачервената светлина, а водата, която всеки човешки организъм носи в себе си, се усвоява на 70 процента. Тридесетте процента, които остават, т.е. не се поглъщат, са посланието към света“, обяснява Ценкова. Тази светлина може да се използва за диагностика в медицинския смисъл на думата. В лабораторията, която ръководи в университета в Кобе, работят нейни студенти, аспиранти, гостуващи преподаватели и студенти, изследователи.
Открихме 12 вибрации на водата
комбинацията от които може да се използва като биомаркер за диагностика, разказва професорката, като обяснява, че това не се прави никъде другаде по света. Когато преди известно време тя изнесла свой доклад по темата на конференция в Съединените щати, била смаяна от възцарилата се пълна тишина по време на нейното експозе и след него. Признавам си, озадачих се - но след това заваляха въпроси, които нямаха чет, спомня си русенската.
Въпросът ми „Как ви възприемат?“ очевидно буди у проф.Ценкова недоумение. Погледът й сякаш ми казва: „Как трябва хората да възприемат един специалист, един учен, който си върши работата добросъвестно и всеотдайно, вписва се в тяхната среда и приема правилата, нормите, традициите на света, в който живее, при все че идва от съвършено друг свят“. Този отговор си го развих аз самата. Отговорът на професора е значително по-лаконичен: „Възприемат ме много добре. И зад всичко, което съм постигнала, стои много, много труд... И много разбиране и желание за разбиране“.
Имам много приятели, те са в различни сфери - и в моята научна среда, и извън нея, казва русенката. Всъщност именно благодарение на „другите“, извън науката, приятелства неотдавна в Русе гостуваха японките Фумико Ирие и Емико Асанума, които донесоха своите послания: „Всеки човек е уникален“, „Всяка среща е неповторима“, „Човек трябва да заобича себе си и така ще заобича всички“. През юни дойдох с Фумико и Емико за първи път, пътувахме из цялата страна една седмица, много приятно беше, а на тях им беше много интересно, разказва Румяна Ценкова. И се усмихва: „Така и аз видях и си припомних много места в България, за които все не ми остава време да ги видя отново, когато си идвам поне веднъж в годината у дома“.
Питам я: „Не ви ли дотежава японският перфекционизъм? Свикнали сме да
мислим за японците като за съвършени перфекционисти
- ето, и по време на чайната церемония вие обяснихте, че всяка вещ в нея - чайник, купичка, лакирана кутийка за чай, имат точно определено място, жестовете са точно отмерени, последователността не бива да се нарушава по никакъв начин...“.
„След двадесет години там това не ми тежи. Дори напротив, свикнала съм и аз самата съм влязла в този ритъм. В началото е трудно, разбира се - както с всяко друго нещо, което е различно от обичайното, с което човек е свикнал. Не е лесно. Но в такава система можеш да постигнеш много неща. И ти е уютно, чисто, приятно. Всъщност, техните ценности съвпадат с моите. А щом като е така и щом човек се чувства равновесно и хармонично, естествено е и да плащаш нещо в отговор, за да съществува то. Пак ще кажа - като с всяко нещо на този свят. Нали и при танца, да речем, е така - първо научаваш стъпките и движенията, а после изразяваш мислите си, посланията си чрез танца...
А контактите в голяма степен зависят и от самия човек, от чужденеца, ако той иска да бъде приет от японците. Те са дружелюбни, приветливи, любезни - така посрещат новодошлите. После обаче, ако искаш да се впишеш в обстановката, трябва да се потрудиш и да си извоюваш своята позиция. Но и не само това - трябва да вникнеш в традициите и начина на живот, различен от твоя досегашен.
В началото и аз имах своите драматични въпроси
не беше лесно да свикна и да приема разликите“, признава Румяна Ценкова. Но подхождах към всичко различно с желанието да науча повече и да разбера, добавя тя. И продължава: „Благодарна съм на баща ми за това, че не съм негативен човек, обратното. Когато виждам нещо, което не е „мое“, не му казвам „Не“, а казвам „Защо?“.
Не мога да кажа, че Европа ми липсва - Кобе е университетски град, в който атмосферата е много международна, по европейски космополитна, за разлика от Йокохама, примерно, където атмосферата също носи международен дух, но повече американски. Кобе с милион и половина жители влиза в района Осака-Кобе-Киото. Киото е една от старите императорски столици, също с около 1.5 милиона население. Осака пък е третият по големина град в Япония с над 2,6 милиона души население. Целият район Осака-Кобе-Киото е заселен общо от около 20 милиона души. Често ходя и в Осака, и в Киото“, разказва Ценкова.
Тя с удоволствие се вглъбява в изящните премъдрости на икебаната - прочутото изкуство на японците да подреждат цветята така, че да се получава уникална композиция от цветя /в която също всичко е на точно премерено място и разстояние/, на чайната церемония, на калиграфията. Любува се на лаконичното поетично умение да пресъздадеш настроение и нагласа посредством хайку и дори вече пише. Впрочем лекцията, която изнесе в Русенския университет,
проф.Ценкова завърши именно със собствено ...хайку
Япония е островна държава, която често е връхлитана от тайфуни, урагани, земетръси, тези стихии също по известен начин формират характерите - не се правят на много важни, тъй като природата постоянно ги завръща към реалността, разсъждава проф.Ценкова. Впрочем, когато преди година страховитите вълни цунами връхлетяха Япония и предизвикаха тревога по целия свят, Румяна Ценкова беше една от най-популярните българки за нашите медии. Тя обясняваше по телефона за „Хоризонт“ на Българското национално радио как малко по малко животът в Япония отново се връща в обичайното русло. „Животът е нещо толкова крехко, излишно е да се перчиш и да си въобразяваш, че си по-силен от природата, още по-малко - че можеш да я надвиеш и да я покориш. Затова не ти остава нищо друго, освен да проникваш в нейните тайни и да се удивляваш на хармонията, която е заложена в нея“, казва професорът.
С всичко останало, с подробностите, просто свикваш. Както русенката Румяна Ценкова е свикнала със специфичната японска кухня, да речем. Харесва ми, казва кратко и усмихнато тя. И лекичко вдига завесата на домашния бит - обядът й включва обикновено японско меню, а вечерята - българско. Защо се изненадвате - там на пазара има всичко: месо, зеленчуци, подправки, има даже чубрица, обяснява професорът. Тези от ароматните треви, които са типични за българските гозби, си ги носи от България. А на верандата на японския й дом зеленее здравец. Разбира се, че здравец - какво по-естествено от това?!