Всяка книга на Захари Карабашлиев е събитие, всяка среща с него - незабравимо преживяване. Такова преживяване подариха на русенската публика писателят и библиотека „Любен Каравелов“, която бе домакин на среща с автора на „Рана“ миналата седмица. Предлагаме ви със съкращения разказа на Захари Карабашлиев за книгата, за живота, за българина и за България.

В началото това /“Рана“ - б.р./ е историята на едно семейство, която научаваме през историята на едно момче - бежанец от Одринска Тракия през 1913 година - жестокостите, погромът и буквално геноцидът върху българското население. То отива в София, започва да учи право и още първата година го мобилизират на Северния фронт - в Добруджа, септември месец, да защитава родината си - трябва да остави семейство и приятелка. В първата битка е ранен в гърдите - буквално в първите часове на сражението и лежи в болница. Тоест физическата рана е началото и отворът, през който влизаме в неговата история, тази телесна рана се превръща в пролука към неговата душа, към мястото и душата на народа там, откъдето идва. Разбира се, авторската амбиция е тя да се превърне в метафора - че има една много по-голяма, колективна рана - една травма, която остава наистина встрани от интереса на историята ни. Има и изключения, разбира се, но определено остава някак страни от обществения разговор, от колективния разказ за нашите тегоби. За съжаление, колкото и подробни да са учебниците по история, те няма никога да заменят емоционалното съпреживяване на историята. Как става то обаче? За нас, българите, ми се струва, че е уникално това - познавам донякъде англоезичната литература и англоезичната образователна система, но ми се струва, че
само у нас проглеждането към историята минава през литературата
И тук знаете всички - сега вече визирам Иван Вазов и „Под игото“ - че няма как сякаш ние, българите, да научим за това време, като само четем историята. И дори ние - българите и българската образователна система - е предпочела Иван Вазов пред Захари Стоянов, макар че Захари е истинският участник и голямата фигура на Възраждането, на въстанието и след това. Иван Вазов е една крачка по-назад и встрани, но той пък ни дава „Под игото“, което е пролука към българската душевност във времето на тези събития, през 1876 година. Това, което искам да кажа е, че образованието минава задължително през литературата. Така се случи, не знам дали е правилно толкова, не съм специалист, но за нас - слава богу, защото така научаваме за нашите предци, така ставаме съпричастни към техните страдания - в един учебник по история е много трудно това да се предаде и явно, така и ще бъде. 
Няма никакъв грам въображение в това /в образа на храбрия офицер, който командва „Напред, подир мен вървете!“ - б.р./, защото е взето от страниците на Централния архив и библиотеките, защото от Централния архив например научавам неща, които няма как въображението ми да ги развие. Да речем - първата работа е: сваляй пагоните, махай пагоните да не ги разпознаят, защото врагът стреля първо по командния състав. Оказва се, че през Първата световна война за много кратко време избиват страшно много млади момчета, които са подпоручици и младши команден състав, като командири на поделения. Защо ги избиват? Ами те тръгват в бой и викат: „След мен!“, там няма „Напред!“. Тръгват и падат в боя, така че много бързо трябва да произведат младши команден състав, затова отварят една школа в Скопие, което по това време е българско. Тази школа е ръководена от един легендарен български възрожденец - аз го наричам възрожденец, защото това е еманацията на българското Възраждане - Борис Дрангов.
Ако някой иска да се увери в това какво е истински българин, роден в Скопие и загинал за България във войните, може да научи също и от моите книги - има го там. Казвам това не за да се тупаме в гърдите колко големи герои сме и колко сме велики и т.н., как сме измирали, а защото 
големите и интересни неща в тази книга, са почерпени изключително оттам
Даже някои от смешките - смешните коментари и диалози, ги вадя директно от писма или от пресата тогава.
Това е книгата на документите - една документална книга, която в същото време е и художествена - някакъв странен вид. Тоест е много особено авторството тук - считам се някак си просто като проводник на тази епоха и това време, а не като човек, който е седнал да си измисля истории.
Аз отделих доста страници на това кое е това момче, което лежи ранено, а едновременно проучвах злочестата съдба на нашите предци от Одринска Тракия и Македония, едновременно толкова свързани мисля, със събитията през 1915-1916 година. Но финалът дойде вероятно благодарение на моя отговорен редактор Томислав Александров - много му дължа на това момче, по-млад от мен и много дълбоко потънал в работата, защото да си редактор не е само да пишеш запетайки, а да финализираш нещата. Затова, благодаря му и на него!
Стилът на писмата, публикувани в романа, е както го виждате, но това са отново съчетания - да речем, образът на Елица почива върху историческия образ на Мара Тачева на Фани Попова-Мутафова, на Мина - любимата на Яворов. Въобще този дух на епохата най-чисто може да се улови според мен от интимните писма - този обмен на мисли, който двама души влюбени си разменят и писмата са голям ключ към духа на епохата. Как са говорили е ясно, обаче как са мислили - това е за мен есенцията. В предишната си книга „Хавра“ съм ползвал дневниците на две дами, които не се познават, но живеят наблизо и всъщност много си приличат. В тази книга съм ползвал най-вече писма - кои теми са ги вълнували, как са си писали. 
Романът започва с Тутракан, буквално първите му страници са от гледната точка на румънски офицер - Туртукай, така са го наричали. Истината е, че 
това, което се случва в Тутракан, е немислимо - с героизма си и възторга, който извира сякаш от недрата на националната душа по това време от всеки българин
Обяснението е много просто - хората воюват за страната си и за земята си, те са просто едни български фермери, все още неопитомени кой знае колко от цивилизация, неопетнени души. Те работят за всеки залък, като орат с воловете тяхната си земя, прибират си царевицата и т.н. Там, където българинът воюва за земята си, е непобедим - това е просто очевиден факт, няма нужда от патос и каквото и да е. Българинът е непобедим на територията си. В Добруджа това, което се случва през 1916 година за някакви месеци - септември, октомври - изтласкват руснаци, сърби, румънците отвъд Дунава, изтласкват ги нагоре през Букурещ, влизат в Молдова и т.н. И там вече започват да спират - там вече не е българско. Българите са непобедими, но непобедими в любовта си към своето и там не намират смисъл - това е било наистина едно ужасно време, особено за тези, които са участвали по това време там, където са били едни от най-жестоките битки - край Тулча. Малко е нередно да говорим така, че войниците са побеждавали в битките, а пък политиците са губели войните - малко е по-сложно. Но истината е, че заради малкото, което сме имали през Междусъюзническата война, сме загубили голяма част от територията си - Беломорска Тракия, Добруджа. 
Въпросът не е, че ние сме „драли“ руснаците, гърци или сърби. Когато пишат историята, нека няма същите дъвки вътре, а да кажат, че българинът, когато има нужда, защитава родината си така, както никой друг не може.
Как да не възпитаваш в младите един здравословен патриотизъм и трудолюбие и ще искаш те да обичат родината си - няма как!
А това просто трябва да се признае, то е факт. Шопите пък, когато нападат и минават вече нагоре, гонят румънската и руската армия, ама много сериозно. И когато замръкнат в някое село, на сутринта пълни окопите с одеала и юргани. Шопите много мразели да нямат юргани - просто крадат юргани и се завивали с тях в окопите и като трябвало да продължат, ги оставяли, а след тях окопите били пълни с юргани. Много интересно, много - това, което историята ражда, въображението не може да го роди. Има един момент например, през 1917 година, след Коледа, който също съм заимствал от един мемоар. В него те замръкват някъде покрай гробището, обаче руснаците започват много сериозно да атакуват с артилерия техните позиции, било е и страхотен студ. И 
над окопите захвърчават кръстове от гробовете - някак си толкова символично, толкова жестоко и безсмислено е всичко - живи и умрели
Това е само военен фон, на който се развиват чисто човешки и семейни съдби, но военните картини оставят ярък отпечатък върху мъжете. А това младо момче, което е ранено в гърдите, се оказва, че трябва да вземе 4-годишно момиченце, сираче. И той едва се влачи, но трябва да го прекара през едно село, през ниви и горичка, за да стигне отвъд фронтовата линия и врага.  Този млад мъж, който прекарва в продължение на 36 часа с това детенце, което му задава въпроси, които само едно 4-годишно дете може да зададе и които са важните въпроси. То не иска да върви, той го носи на конче и една много нежна връзка се развива между тях двамата. 
Здравословният патриотизъм е всъщност любов към рода, към човечеството
патриотизъм не е да мразиш чуждите, а да обичаш своите. Голямата рана, която се е отворила може би от 1944 година насам, е раната на липсата на вяра - това е ужасна травма. И нямам предвид да ходиш на църква по 5 пъти, да се кръстиш и да си слагаш червени конци против уроки - това не е вярата. Вярата е както вярваш в бог, така да вярваш в себе си - то е същото, изключително свързано е. Няма как да вярваш в бог, а да не вярваш в себе си, защото и Исус е казал - аз съм в теб, аз съм теб. Не говоря за религията - за организираната вяра, а за духовната вяра, която сме на път да загубим. Струва ми се, че е загубена голяма част от вярата на този наш народ - вярата, че можеш да се справиш. Когато нещо се случи на един американец например, той обвинява себе си, че не се е справил, но знае, че дори да се провали - нищо, ще стане и ще продължи пак. Провалът при тях е някак си част от израстването - добре, провалил си се, но ще станеш сега и ще опиташ пак, ако пак се провалиш, ще опиташ пак после. Защото животът е процес. Защото
какво е успехът - да залиташ от провала към провал, докато постигнеш това, което искаш
При нас сякаш човек провали ли се, идва вече край. И това безверие ражда един страх, а в страх не може да се живее, страхът е обратното на вярата, обратното на живота. Той те парализира да опитваш отново, ако се провалиш, докато намериш това, което търсиш. Поколението на моите родители, моето поколение също - пострадахме много и не знам дали ще се излекуваме, дано младото поколение успее.
Преди две години отидохме с майка ми до селото на баща ми да оправяме някакви имоти и минаваме през една църквичка, с щъркелите отгоре, както ги знаете. И тя казва - ето тук си кръщаван. Моля, защо тук? Ами тук дойдохме в един понеделник с попа и баща ти - казва тя - и тук те кръщавахме, защото не даваха. Не можех да повярвам, спрях, снимах я тази църквичка - невероятно е, как така не можеш да си кръстиш детето? На някой млад да обясняваш, какво е било - че ако беше преди 50 години, аз нямаше да съм в София, защото нямам право да живея там, нямам жителство. Какво крепостническо виждане! 
Но как изведнъж всичко се забрави, все едно че никога не го е било
а ние трябва да ги говорим тези неща и да оценяваме това, което е било. 
Ще ми се да не бях я писал тази трета част на книгата. Не знам колко от вас помнят, знаят или са наясно със своите корени, но съм сигурен, че няма българско семейство, което да няма някаква връзка с бежанците от 1913 година - това, което се случва с България и остава в границите на България, е ужасяващо според мен. За тези, които не знаят - България се отдръпва, започва Междусъюзническата война в 1913 година от лятото, от юли месец до септември-октомври, и всичко, което е българско, бива изгонено от къщите, селата опожарени, а мъжете - избити. Така всички се изнасят към старите граници на България и няма кой да ги защити. Това са били едни колони от хора, деца и добитък, повечето жени са били, сигурно е нямало по-малко от 5 деца в семейство, а някъде 6-7-10 деца. България по това време е била страната в Европа с най-много деца в семейството.
Това оставя ужасни кървави следи в съзнанието на тези, които са живели по това време
По някакъв начин обаче тези истории не се разказват, или се разказват частично, откъслечно. А да не говорим за литературата - аз поне не знам да има сериозни произведения от това време, единствено някои спомени и мемоари на бежанци. Аз съм обединил спомените на великия Константин Петкански от Тополовград, който е прототипът на младия Хага, със спомени на различни бежанци, включително македонци. Когато бях в Благоевград, една жена ми каза - на мен ми прилича това, което прочетохте, на спомени от разказите на моята баба, но моите идват от Порой, от Македония. И аз й казвам, че съм ползвал и спомените на поройчани, даже от Горен и Долен Порой. Но това, което съм се опитал да направя, е да извлека сентенцията на това, което се е случвало, в книгата и надявам се, че съм се справил. Благодаря за споделеното, чувам покъртителни истории на тези срещи, които са много сходни - една жена да избере кое дете да вземе със себе си и кое да остави, особено по-малките, които плачат най-много. Какво да го правиш, как да го носиш? Не знам. Скоро четох Габор Мате - психолог, който обръща сериозно внимание върху травмата - ако травмата не се третира, тя не изчезва от само себе си, предава се и по друг начин. Аз ако съм травмирано същество, предавам на децата си - волно или неволно - тази травма по начина, по който се справям с неволите си. Ако ние не се грижим за раните си, те няма да зараснат и ще се предават.