Черна вест помрачи първия ден на новата година за русенските приятели на футбола - едва на 56 години си отиде Пламен Петков-Пачо. Съвсем младите фенове вероятно никога не са чували за него, но според всеобщо мнение на запознати с качествата му, Пачо е един от най-добрите русенски футболисти за всички времена. Подчертаваме „русенски“, защото дунавски играчи със звезден статут - като почнем от Слави Калчев, Атанас Цанов, Никола Йорданов, а и цяла плеяда след тях, бяха все пришълци.
Пачо бе продукт на уличния, на училищния футбол, без школа зад гърба си и с такса за обучение от 50 лева на месец, каквото е практиката днес. Той бе едно от обикновените момчета, чийто основен терен бе бетонната площадка в школото или парче зелена площ в парка. Едно от откритията на треньора Тодор Тодоров.
Беше на 15 или 16 години, когато Тодоров му даде път в мъжкия отбор на „Локомотив“ /Русе/.  На тази крехка възраст бе вече почти готов играч редом до набора си Мариян Тодоров, Сашо Тодоров, Румен Монев, Илия Янков, Драго Григоров, Евгени Игнатов, Юлиян Минчев-Зоро. Това момче имаше всичко - фин дрибъл, страхотен пас на всякаква дистанция, умение да отнема топки и да гради играта. Неговата територия беше от едното до другото наказателно поле. Ако искате да разберете какъв беше стилът му, погледнете какво прави Кевин де Бройне в „Манчестър Сити“ - същата агресия, борбеност, непримиримост, пъргавина, отлична техника. Халф-мечта! Черноработник, но и конструктор. Истински универсален полузащитник, каквито в България днес не се срещат.
И пак като новина за младите фенове - Пачо беше капитан на младежкия национален отбор, в който човекът в атаката бе Христо Стоичков! 
За този тим Петков изигра 26 мача /2 гола/, а за юношите до 20 години записа 15 двубоя /2 гола/.
Когато Русе беше домакин преди години на детския кастинг под егидата на „Жилет“, се срещнахме със Стоичков. В интервюто, което даде за „Утро“, му обяснихме, че Пачо има проблеми със здравето. Христо се трогна и обеща да направи така, че да го види. Дали го е сторил, не знаем.
След силните години в онзи интересен  „Локомотив“ Пачо премина в „Дунав“, където отново бе всичко - от опорен халф, до конструктор и реализатор на голове.  Отново вършееше от врата до врата в съчетание на финес с изключителна работоспособност. Вземаше топката от централните защитници и бродираше поредната атака.
Помня негов гол срещу „Локомотив“ в Горна Оряховица. Наложи се да играе като десен бек, но не спря да атакува по фланга. В един момент завъртя мощно топката с външен фалц и тя влетя до дясната греда. Ако това попадение беше работа на някой от камарата чужденци в българския футбол днес, щяха да го въртят през ден по спортните канали.
После премина в „Етър“, един от чудесните наши отбори през 90-те години, шампион с Георги Василев-Генерала. И при „виолетовите“ беше основна фигура.
Бе истински парадокс, че намерихме малко по-свястна снимка с него точно от периода му във Велико Търново /третият на първия ред отдясно наляво/. Негови съотборници от „Локо“ и „Дунав“, с които говорихме, така и не можаха да ни помогнат с някакъв сносен кадър.
Годините му на „Ивайло“ ще се запомнят още с все по-честото шушукане под сурдинка, че спазването на режима не е най-силната му страна. Негови русенски приятели потвърждаваха, че финтовете му извън терена не са вече в най-правилната посока.
После Пачо изчезна като че ли изведнъж от хоризонта. Беше се разчуло, че е получил инсулт и то на години, когато можеше да даде още много на футбола. Когато се повъзстанови научихме, че започнал работа като шофьор на... катафалка. Ръка му подал негов приятел.  
Виждал съм го до колата на улицата, където се намира агенцията. Пачо, по обясними причини, се усмихваше повече, отколкото да говори. Той беше добряк. Такъв си беше от дете.
Последно се видяхме през есента. Беше дошъл в „Здравец“, за за гледа мач на втория отбор на „Дунав“. Видимо не изглеждаше добре, но пак се усмихваше топло с невинната си детска усмивка. Разговорът ни беше почти безмълвен.
За човек, роден през 1967 година, Пачо си тръгна прекалено рано. Плати голяма сметка, както го направиха звезди като Джордж Бест. Или може би така бе писано.
Ако днес беше футболист и в силите си от онези златни години, щеше да бъде играч на отбор в големите европейските клубни първенства. Съмнения по този въпрос не може да има, защото беше забележителен халф.  
Един от най-добрите русенски футболисти за всички времена.