Костаки Маринович е изтъкнат русенец от средата и втората половина на XIX в. В предложената статия съвсем накратко ще припомня някои от по-важните факти от живота му, а също така ще разгледам и един интересен паметник, поставен от него в чест на негови близки.
Костаки Маринович е роден в семейството на абаджия през 1829 година. Той е четвъртото дете на семейството. 
Учил е в Русенското класно училище до м. март 1845 година, като завършва всички степени на обучението в училището. По-късно се е занимавал с търговия. Работил е в кантората на известния търговец Никола Тъпчилещов. От месец юни 1856 година е започнал самостоятелна търговия и постепенно се е утвърдил като сериозен, уважаван търговец. С основание е смятан за един от най-видните русенски граждани отпреди Освобождението. Участва в създаването на Русенската община (1865 г.) и е избран за неин член от основаването ѝ. Дълги години е бил член на Общината, а също така и неин касиер до м. юли 1866 г. 
К. Маринович винаги е проявявал интерес към развитието на образователното и книжовното дело в България. Той е бил дарител на Русенското класно училище (днес СУ „Христо Ботев“) и на Русенското читалище „Зора“. Изтъкнатият русенец е бил и член на Читалището. 
К. Маринович е подпомагал издаването на книги. Той е бил спомоществовател напр. на книгата „Майка къщовница“, преведена от Параскев Дамянович и издадена през 1875 г. в Букурещ (Костаки е предплатил 20 екземпляра от книгата). Пак с неговата парична помощ е публикуван и българският превод на драмата „НАПОЛЕОНЪ БОНАПАРТА или Тридесятъ годины изъ Исторiите француски“ (Цариград, 1850 г.) от А. Дюма. Това е първият превод на френска пиеса у нас. Преводач е Христаки Драганович, учител в Русенското класно училище и зет на К. Маринович – Христаки е женен за Мария, една от сестрите на Костаки (в надгробния надпис, който ще разгледам по-долу, е споменат като Христо Драганов). 
През 1862 г. К. Маринович е сключил брак с Маргьолица Мавриди, дъщеря на един от най-богатите русенски русенци – търговецът Ив. Мавриди. Семейството има осем деца. Само първите четири от тях (дъщерите Елена и Анастасия и синовете Иван и Роман) оживяват; следващите четири деца умират сравнително скоро след раждането си. На 29 април 1879 г. е починала и съпругата на Костаки. 
След Освобождението К. Маринович е активен участник в обществено-политическия живот на града. Той членува в Консервативната партия. Бил е председател на Окръжния управителен съвет (до м. април 1884 г.). 
К. Маринович е починал на 29 юли 1885 г.
Не е нужно тук да се спирам по-подробно върху живота на Костаки Маринович, тъй като на този въпрос е посветена великолепната книга „Костаки Маринович (1829 – 1885). Хроника на един живот“ от Теодора Бакърджиева (Русе, Издателство „Авангард принт“, 2007 г., 160 с.; кратките сведения за живота и дейността на Костаки съм черпил изцяло от това издание). В същата книга (с. 102 – 129) е публикувана и автобиографията на К. Маринович.
В предложената статия ще обърна внимание на един надгробен паметник, поставен от Костаки Маринович на семейния гроб в двора на Русенската катедрала „Св. Троица“. Паметникът представлява мраморна плоча, която и сега се намира в двора на катедралата, до камбанарията. Eто надписа на този надгробен паметник:

ТУКА СИ ПОЧИВАТЪ ТѢЛА ТА НА 
БАЩА МИ МАРИНА АБАДЖIЯ ТА НА БРАТIЯ
ТА МИ ТОДОРА И АНГЕЛА И НА ЗЕТЯ МИ 
ХРИСТА ДРАГАНОВА КОИ ТО БЕЗЪ ВРѢМЯ
И ЕДИНЪ ПОДИРЪ ДРУГИ ГРАБНА ГИ ЧЕР
НѪ ТА СМЬРТЬ; МАЙКА МИ ЖЕ ЕЛЕНА ОТ 
ГОЛѢМѪ ЖЯЛОСТЬ И ТѪЖБЫ ЗА ТѢХЪ,
ПРИДОБИ СИ НЕИСЦЕЛИМА БОЛЕСТЬ ВЪ
ГѪРДЫ ТЫ И НА 6 МАЙЯ 1864 ПРИСЕЛИ 
СА И ОНА А ТѢЛО ТО И ПОЛОЖИ СА И
ТО ТУКА ЗА СПОМЕНЪ ПРОЧЕЕ И ЗА 
ЗНАКЪ НА МОЯ ТА ОСОБЕНО КАМЪ НЕЯ
СЫНОВНА ЛЮБОВЬ ПОЛАГАМЬ ТОЯ НАД
ГРОБНЫЙ МРАМОРЪ.
КОСТАКИ
РУСИ 10 ЮНIЯ 1864 
Написанъ отъ Стеф. Трифонова

Текстът е интересен преди всичко като свидетелство за гроба, в който са погребаните близки (баща, майка, братя и зет) на Костаки. Едновременно с това той представлява интерес и за историята на новобългарския книжовен език (НБКЕ). 
Времето, през което е поставен този паметник, се характеризира от специалистите като период на разгънато развитие на НБКЕ. Постепенно се усилват унификационните процеси в книжовния език. Оформят се книжовноезикови школи (Пловдивска, Шуменска, Търновска, Каравелова и Дринова), които предлагат различни модели за изграждане на НБКЕ. В книжовния ни език по онова време липсват единни правописни, фонетични и граматични норми; налице е конкуренция между различните модели. 
В Русе не е изградена оригинална книжовноезикова школа, а местни просветни дейци следват свои модели на книжовния език. Най-важните сред тези модели са създадени от Параскев Дамянович и Христаки Драганович.
Параскев Дамянович е първият светски учител в Русе. Той се изявява и като книжовник. Сътрудничи на периодичния печат и е издал две преводни книги. Негов ученик е бил и Костаки Маринович.
Вторият светски учител в Русе, Христаки Драганович, също така е книжовник. Той е публикувал една преводна книга (вж. по-горе) и е съставител на ръкописна черковнославянска граматика, която не е издадена, а според сведение на Ст. Орловски, ръкописът се е пазел в дома на Костаки Маринович (вж. Ст. Орловски. Изъ историята на учебното дѣло въ г. Русе до освобождението. – сп. „Училищенъ прѣгледъ“, 1906 г., кн. XI, с. 1062, бел. № 1 под л.).
Двамата учители се придържат към смесени езикови модели (езиковите особености на текстовете на двамата възрожденски учители са разгледани в моята монография „Книжовноезикови модели в Русенското книжовно средище през Възраждането“. Русе, Издателство „Авангард принт“, 2023 г., с. 30 – 87). 
Текстът на надгробния паметник, макар и кратък, е интересен от езикова гледна точка. Той е важен преди всичко защото е първообраз, т.е. запазен е точно във вида, в който е бил написан преди почти 160 години. Логично е да предположим, че той показва близост с езиковия модел на П. Дамянович.
Ето някои наблюдения върху езика на надгробния паметник.
1. Графични особености. Надписът се разполага на 17 реда, които съдържат 99 думи и 5 цифри (вж. означенията 6, 10 и 1864). Употребени са почти всички букви на съвременната българска кирилица (без буквата ш), а също така и буквите ы, ѣ и ѫ. 
Някои от буквите са синонимни: гласната „ъ“ се означава с буквите ъ, ь и ѫ; „и“ се означава с буквите и, i и ы. 
За звука [џ] не се употребява специална буква (вж. АБАДЖIЯ ТА).
Буквеният състав се покрива със състава на гражданската кирилица, нормализиран от русенските учители П. Дамянович и Хр. Драганович.
2. Правописни особености.
2.1. Употреба на някои букви. 
Буквата i се пише пред буква за гласен звук (вж. АБАДЖIЯ ТА, НА БРАТIЯ ТА и ЮНIЯ). Открит е и случай, в който е изписана буквата й вм. очакваната i, вж. 6 МАЙЯ 1864.
Буквата ъ се пише в края на думите без звукова стойност. В един случай тя не е изписана в тази позиция, вж. ОТ (на ред 6 от паметника). Причина за това отклонение е липсата на място на реда.
Буквата ь се пише в краесловие без звукова стойност и в средисловие – в думата СМЬРТЬ.
Буквата ы се пише на етимологичното си място в думата СЫНОВНА; в окончанието за косвен падеж в мн.ч. (вж. ТѪЖБЫ, ГѪРДЫ ТЫ), в членната морфема за мн. ТЫ и в разширената форма на прилагателното име НАДГРОБНЫЙ.
Буквата ѣ се употребява на етимологичното си място – вж. ТѢЛО ТО, ТѢЛА ТА, ВРѢМЯ, ГОЛѢМѪ, ТѢХЪ.
Буквата ѫ се среща в четири думи: ЧЕРНѪ ТА, ГОЛѢМѪ, ТѪЖБЫ, ГѪРДЫ ТЫ. Тя е употребена етимологично в съществителното име ТѪЖБЫ, а неетимологично – в думата ГѪРДЫ ТЫ. Във формата ГОЛѢМѪ буквата ѫ е окончание за косвен падеж, а в ЧЕРНѪ ТА е окончание, допуснато под диалектно влияние. 
2.2. Други правописни особености.
Буквата я в един случай се пише след ж, вж. ЖЯЛОСТЬ. Тази употреба е характерна за езиковия модел на Пловдивската и на Шуменската книжовноезикова школа.
В представката из- се пише буквата „с“ пред буква за беззвучна съгласна (вж. НЕИСЦЕЛИМА). 
Компонентът „то“ в относителното местоимение КОИ ТО се пише разделно.
Членовете за думите от ж. и ср.р. ед.ч. се пишат разделно, вж. ЧЕРНѪ ТА, МОЯ ТА, ТѢЛО ТО. По същия начин е изписан членът „та“ и в същ. име АБАДЖIЯ ТА.
Членовете за мн.ч. „та“ и „ты“ за мн.ч. също така се пишат разделно, вж. БРАТIЯ ТА, ТѢЛА ТА, ГѪРДЫ ТЫ.
В надгробния паметник се избягва отразяването на редукцията на широките неударени гласни. Несъмнено е обаче, че редукцията е присъща на езика на К. Маринович, вж. ПРИСЕЛИ СА и РУСИ. 
Съгласни в краесловие, които при изговор обикновено не се чуват, се пишат, вж. БОЛЕСТЬ.
Пренасянето на части от думи на нов ред не се означава по специален начин.
3. Някои фонетични особености.
Застъпникът на старобългарската ятова гласна е [᾿а] и [е]. Действителният изговор е „прикрит“ от употребената буква ѣ, но се подсказва от изписванията БОЛЕСТЬ и НЕИСЦЕЛИМА, в които откриваме „е“ вм. очакваната „ѣ“. Това отклонение е допуснато под влияние на действителното произношение.
Старобългарската малка носовка има застъпник я (вж. ВРѢМЯ) и е (вж. ЗЕТЯ). Първият от тях е характерен за Пловдивската и за Шуменската школа (вж. напр. имя, брѣмя, пять, девять, десять), а вторият се поддържа от Търновската школа (вж. име, брѣме, петь, деветь, десеть). 
Под влияние на среднобългарското смесване на носовите гласни, в разглеждания текст се употребява кратката местоименна форма „са“ (вж. ПРИСЕЛИ СА и ПОЛОЖИ СА). Обликът „са“ също е характерен за Търновската школа.
Застъпникът на старобългарската сонантна съгласна р се предава според източнобългарското произношение „ър“ (вж. ГѪРДЫ ТЫ).
Съществителното име „зет“, което в старобългарския език завършва на -ь, се членува с мекия вариант на члена, вж. ЗЕТЯ. 
Предлогът „към“ под диалектно влияние се изговаря „кам“ (вж. КАМЪ НЕЯ). 
4. Някои граматични особености.
В разглеждания текст е налице колебание по отношение на окончанието на думите от ж.р. ед.ч., завършващи на гласна. В един случай е налице генерализирано окончание, вж. ЧЕРНѪ ТА. Формите за прав и за косвен падеж не се разграничават последователно, вж. МАЙКА МИ [ … ] ОТ ГОЛѢМѪ ЖЯЛОСТЬ [ … ] ПРИДОБИ СИ НЕИСЦЕЛИМА БОЛЕСТЬ.
Проучваният текст съдържа само остатъци от родителни форми на същ. имена от м.р., които остатъци са характерни за нашия книжовен език през Възраждането, вж. ТѢЛА ТА НА БАЩА МИ МАРИНА АБАДЖIЯ ТА НА БРАТIЯ ТА МИ ТОДОРА И АНГЕЛА И НА ЗЕТЯ МИ ХРИСТА ДРАГАНОВА; Написанъ отъ Стеф. Трифонова. 
В родителен падеж са и имената на месеците, когато се означават дати, вж. 6 МАЙЯ 1864 и 10 ЮНIЯ 1864.
Формата за мн.ч. косвен падеж на двусричното съществително име „тъжба“ има окончание -ы. То е кодифицирано от Пловдивската школа, а се поддържа и от Шуменската школа. Правилото обхваща и члена за мн.ч. -ты, вж. ПРИДОБИ СИ НЕИСЦЕЛИМА БОЛЕСТЬ ВЪ ГѪРДЫ ТЫ.
Съществителното име „брат“ образува форма за мн.ч. БРАТIЯ.
Прилагателните имена и глаголите, документирани в надгробния надпис, имат напълно съвременен характер (с изключение единствено на правописа). Нека да бъде отбелязано, че в един случай е употребен разширен облик на прилагателното име (вж. НАДГРОБНЫЙ), но той няма значението на определена форма. 
Личното местоимение за 3 л. ед.ч. ж.р. е ОНА (вж. ПРИСЕЛИ СА И ОНА). Това местоимение е кодифицирано и от Пловдивската, и от Търновската школа.
5. Лексикални особености. Почти всички думи в разглеждания текст са български или отдавна са се наложили като общоупотребими в нашия книжовен език (разбира се, в случая нямам предвид собствените имена). 
От гръцки произход е думата МРАМОРЪ (грц. μάρμαρος), която е навлязла у нас още през старобългарския период. 
От арабски произход е думата АБАДЖIЯ. Тя води началото си от араб.  ҆аbā „вълнена дреха във вид на наметало“ и е възприета в турския език в облика aba „груб вълнен плат; дълга връхна дреха без яка“. От нея е образувано съществителното име abacı „производител или продавач на аба“. Турската наставка -cı е преминала и в българския език, като е разширена с -а [-jа]. С нейна помощ са образувани редица названия на лица според професиите им или според някаква характерна черта, напр. бакърджия, чорбаджия, бояджия, халваджия, керванджия и др. под.
6. Изводи. Езикът на разгледания текст не следва точно правилата на нито една от съществуващите по онова време книжовноезикови школи, а представя смесен модел. С Пловдивската школа го сближават облици като врѣмя, голѣмѫ, тѫжбы, „гѫрды ты“, с Търновската – формите „зетя“, и „са‘. Тези особености са налице също така в езика на П. Дамянович.

Иво БРАТАНОВ