Навършиха се 104 години от разкъсването на България, с което тя е принудена да се съгласи. На 27 ноември 1919 година министър-председателя Александър Стамболийски подписва от българска страна Ньойския договор, който отваря една от най-дълбоките национални рани в новата ни история. След подписването, според някои медии, Стамболийски счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал. Но не това е важно. България, изтощена и разорена от Първата световна война, е принудена от победителите, под натиска на съседите ни Сърбия, Гърция и Румъния, да се раздели доброволно със свои територии с идеята никога да не се съвземе. За радост поне това не се случва.
Ето какво се случва преди 104 години в парижкото предградие Ньой.*

„Войната свърши!“ С това заглавие софийските вестници информират на 30 септември 1918 година гражданите на столицата, а и населението на страната, за края на жестоката и кървава Първа световна война. Ден преди това, на 29 септември, правителството на демократа Александър Малинов прекратява участието на България в световната касапница, след като вече е подписана Солунската военна конвенция. Главните виновници - цар Фердинанд, министър-председателят д-р Васил Радославов и главнокомандващият българската армия генерал Никола Жеков напускат България. България на хилядите убити, страдащите бедни самотни жени и деца,  стопанската разруха и последвалите тежки финансови задължения към победителите.
Военните и следвоенните месеци и години са най-трудните за победената ни държава. Защитата на националното достойнство и интереси при преговорите с победителите е първата и най-важна стъпка. Уреждането на международния статут на България изисква
политическо и обществено единение и дипломатическа последователност
Българската делегация, определена да участва в преговорите и защитава националните интереси, е съставена от опитни и доказали се политици и истински патриоти, водени от тогавашния  министър-председател Теодор Теодоров, който е и министър на външните работи и изповеданията. Теодор Теодоров е юрист и лидер на Народното партия, народен представител, министър на финансите и правосъдието в различни кабинети. В състава на делегацията са Венелин Ганев - министър на правосъдието, роден в Русе, политик, дипломат, професор и преподавател в Софийския университет; Янко Сакъзов - министър на търговията, промишлеността и труда, лидер на БРСДП широки социалисти, народен представител и дипломат; Александър Стамболийски - министър на обществените сгради, лидер на БЗНС, народен представител, републиканец и антимонархист; Михаил Сарафов - деец на революционното движение, министър в различни кабинети, дипломатически представител, директор на Солунската гимназия. Подпомагат ге редица вещи лица и секретари. Сред тях се отличават имената на Иван Евстратиев Гешов, началникът на Генералния щаб ген. Иван Луков, посланикът в САЩ Стефан Панаретов, депутатът от комунистическата партия Никола Сакаров, ръководителят на Съюза на тракийските дружества в България Димитър Михалчев.
Към делегацията се присъединява като секретар-преводач българският и европейският дипломат Надежда Станчева, дъщеря на известния политик и дипломат Димитър Станчов. Семейството поддържа добри контакти с общественици от Франция и Великобритания. Надежда владее перфектно осем езика и допълва с присъствието си интелектуалната и политическа тежест на българската делегация, която е съставена от едни от най-подготвените и способни български държавници, дипломати и политици.
Делегацията тръгва за Париж четири месеца по-рано за да се подготви за предстоящите срещи и разговори с победителите. Пътуват с влак, в обикновени вагони, през Белград, придружавани и охранявани от сенегалски  войници от френската армия.
Унижението не спира дотук
След пристигането във френската столица на 26 юли 1919 г. делегацията е настанена в хотел „Мадридски замък“, в предградието Ньой и е поставена под полицейско наблюдение. Контактите на всеки един с външни лица са следени от органите на реда. Това значително ограничава способността на делегацията да осъществява преки връзки, чрез които да търси разбиране за своите интереси.
Още с първите разговори и предварителните заседания с победителите става ясно, че на България са наложени драстично големи рестрикции. Американската делегация, водена от президента Удроу Уилсън не ги одобрява и заявява с определено ясна и аргументирана позиция:
„Американската делегация смята, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация с цел тя да бъде наказана със загубата на територия, върху която тя има справедливи етнически и икономически претенции“
Самият президент предупреждава, че подобно решение би довело само и единствено до втора световна война, което и става.
Въпреки истинското желание на американците да подкрепят възраженията на българските делегати, те не могат да не се съобразяват с изработения проект за договор от техните съюзници. Успяват обаче да ограничат в известна степен претенциите на българските съседи, като дипломатично ги предупреждават да не проявява упоритост в техните искания за откъсване на български територии.
На 19 септември 1919 г. българската делегация е съпроводена под охрана до Министерството на външните работи на Франция. Там е предоставен проектодоговорът, изработен изцяло от победителите. Даден е срок от 25 дни за запознаване с текста и за възражения. Искането  за удължаване на срока на два месеца не е уважено.
И тук ще вместя информация за
патриотична  подкрепа на нашата делегация в Париж от две организации, действащи от територията на неутрална Швейцария

Тези две български организации са Културната мисия в град Берн и Българския съюз в град Женева.   Културната мисия се създава по инициатива на дипломата и историка Симеон Радев. Ръководена е от пълномощния министър в Швейцария Тодор Недков. Авторитетът на мисията се допълва от членовете й - известните историци, професорите Йордан Иванов, Анастас Иширков, Никола Милев и Димитър Миков и публицистът Димитър Мишев. Не са случайни и членовете на Българския съюз - архимандрит Стефан, който по-късно е български екзарх, протойерей д-р Стефан Цанков и д-р Никола Герджиков.
Културната мисия и Българският съюз подпомагат всестранно, въпреки големите пречки които срещат, дейността на българската делегация в Париж. Независимо от резултатите, членовете на тези две български мисии успяват да кажат истината по въпроса защо България участва в Първата световна война на страната на Германия и научно да обосноват нейните права над Западна Тракия, Македония, Западните покрайнини, Моравско и Добруджа. Печатат се и материали за отношението на България към чуждите военнопленници и спазването на международните конвенции. Спечелването на общественото мнение в страните-победителки цели да се въздейства на победителите в Париж. Тези български учени с международен авторитет и световна известност  издават книги, брошури и задълбочени документални публикации, водейки битка за защита на националните ни интереси и демографска цялост, която
не само не е взета под внимание, но и грубо е отхвърлена
при съставянето на Ньойския договор.
Независимо от демонстрацията на превъзходство от страна на победителите, членовете на тези две български мисии проявяват невероятно усърдие да бъдат смекчени клаузите на проектодоговора с България. В издадените книги и брошури те отхвърлят най-аргументирано клеветите и нападките срещу България и българския народ, разпространявани от държавната пропаганда на Сърбия, Гърция и Румъния.
Предложеният текст на проектодоговора на практика не е двустранен документ, а диктат срещу една победена и вече разорена малка държава. Българската делегацията изразява несъгласието си с откъсването на Южна Добруджа, Западните покрайнини и Западна Тракия. По отношение на Македония българите предлагат населението само да определи съдбата си чрез провеждане на допитване. Възразяват и по отношение на непосилните за България репарации и финансови тежести.
Демонстрацията на високомерност на победителите продължава и те не се съобразяват с отговора и нотите на нашата делегация, а само нанасят незначителни корекции във финансовите клаузи и в частта, отнасяща се до държавните дългове. Нещо повече - определят срок от десет дни на българските делегати да кажат приемат или отхвърлят текста да договора. Могат да откажат, но са предупредени от съюзниците, че ако това се случи, те ще прекратят Солунското примирие и военните действия спрямо България ще бъдат подновени.
Министъ-председателят Теодор Теодоров отказва да подпише и подава оставка. Оттук нататък цялата отговорност се стоварва на новия министър-председател Александър Стамболийски. Алтернативата е подписан договор или война!
Александър Стамболийски заедно Надежда Станчова, която поддържа отношения и провежда всекидневни разговори със свои приятели от съюзническите държави,  истински иска да помогне, за да бъдат смекчени някои точки и текстове на договора, но победителите се оказват непреклонни. А техните балкански съюзници с хищно нетърпение настояват за по-бързо сключване на договора.
Официалното подписване на договора, под  диктата на Съглашението, става факт на 27 ноември 1919 година. В една от залите на кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен,
под знаковата картина, изобразяваща смъртта на изявения френски кръстоносец граф дьо Ньой в битката с войската на българския цар Калоян при Одрин през 1204 година
Подтекстът на този акт е ясен, но е ясно също, че французите още не могат да преодолеят  комплекса и спомена за разгрома на непобедимата кръстоносна войска от българите. Нищо че Александър Стамболийски подписва унизителния договор пред мъртвото тяло на графа!
Договорът от Ньой от страна на победителите е подписан от САЩ, Британската империя, Франция, Италия и Япония като главни съюзени сили и техните съюзници Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас (днес Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Кралство на сърби, хървати и словенци, Сиам (днешен Тайланд) и Чехословакия.
Победителите отнемат от България Западните покрайнини, които са с важно стратегическо значение - Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско, които минават под властта на Кралството на сърбите, хърватите и словенците с град Струмица и неговата околност.
Южна Добруджа е дадена на Румъния, а Беломорска Тракия е поставена под контрола на съюзниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен етап.
Важен остава и до днес благоприятният за България член 48 от договора, който предвижда икономически достъп на България до Егейско море. Само година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, Беломорска Тракия е предадена на Гърция, с което договорът е нарушен и отрязан икономическият и търговският излаз  на България на Бяло море.
България трябва да изплати 2,250 млрд. златни франка за 37 години, които са непосилни за страната ни по онова време. Природните ресурси от мините край Перник за пет години ще бъдат експлоатирани от сърби, хървати и словенци. Към това се прибавя окупационен дълг, издръжка на смесени арбитражни съдилища и на комисия по разоръжаването.
На Кралството на сърби, словенци и хървати, на Гърция и Румъния се предават хиляди крави, волове, овце, кози.
Армията е разоръжена и сведена до 20 000 души с офицерския състав.
Не искам да изброявам и описвам повече трагичното отмъщение на Великите сили и балканските съседи към България. Дали пък не продължава и до днес?
В заключителните разпоредби на договора се казва, че той влиза в сила чрез ратификация. Логично в договора не е посочен срок с цел победителите да създадат един ненарушим следвоенен ред.
На следващата година след подписването на договора правителството на Александър Стамболийски се възползва умело от възможността страната да се присъедини към Обществото на народите и го прави.  Започват интензивни разговори на българските правителства и дипломатически агенти с представители на Обществото на народите за мирна ревизия на договорените граници.
Правителственият и дипломатически натиск за ревизия на Ньойския договор продължава без отстъпление до края на Втората световна война
Нова възможност за ревизия се отваря при разпада на Югославия през 90-те години на ХХ век. Направен е пореден опит за ревизия, но само в частта му за Западните покрайнини. Пречка се оказва приетата   Виенската конвенция за правоприемство от държавите по отношение на договорите. Не се допуска промяна на установените вече държавни граници. България е обвързана и с Парижкия мирен договор от 1947 година, който постановява още в първия член, че границите на страната са такива, каквито съществуват на 1 януари 1941 година, т.е. без Западните покрайнини.
Беше ли възможно да не бъде подписан  Ньойският договор? Не, защото България щеше да изпадне в още по-жесток военен, политически и стопански колапс, ако беше прекратено Солунското примирие само за страната ни. И тук отново поставям въпроса за отговорността, която така бързо се размива в българските условия и се стеле като мъгла над бедната и опустошена красива балканска страна, наречена България. Възторженото завършване на всяка политическа реч, монолог и клетва с израза „Да живее България!“ не е достатъчно и буди съмнение за честността!

* Този материал трябваше да излезе в понеделник, 27 ноември. Поради непроходимостта на пътя Русе-Разград вестникът, който се печата в съседния град, не излезе в понеделник. Предлагаме ви го днес.