Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

В повестта „Чичовци“, като характеризира спора между „волтерианците“ и „елинистите“, разказвачът между другото съобщава, че елинистът поп Ставри e „верен съхранител на традициите на школата на Гърбата: той още пишеше с оксии и варии”. Същият герой „беше неукротим и повеляваше да се въведат пак титлите, но най-после отстъпи и се съгласи да останат само над  Б о г  и над  а н г е л“. По време на спора той „гръмогласно“ завява: „И аз на пòврага пращам титлите на Гърбата“. 
Понеже употребените тук термини „оксии“, „варии“ и „титли“ са по-слабо познати на съвременния читател, смятам, че няма да е излишно да приведа кратки пояснения за значението им. 
Иван Гърбата е бил килиен учител в Сопот през първата половина и средата на XIX в. Нему е посветен споменът „При Ивана Гърбата“, в който Ив. Вазов преразказва спомени на стар сопотски учител (разказът е включен в сб. „Утро в Банки“). Според този спомен, Иван Гърбата е обучавал учениците само на четене на религиозни книги, а върхът на това образование е прочитането на Псалтира и на Месецослова: „Да свършиш у Гърбата до псалтира, то беше, като да си свършил седми клас на класическата гимназия; да свършиш месецослова (светчето) – като да си свършил университет. Месецословът беше краят, омегата, венецът на науката; с него се изчерпваше съкровището на всичките человечески знания.“
Естествено е, че възпитаниците на този килиен учител благоговеят пред черковнославянския език и затова пренасят някои характерни черти на черковнославянския правопис и в българския език, в т.ч. писането на оксии, варии и титли.
Черковнославянският правопис е окончателно установен с книгата „Γραμματικῆ славéнскiѧ прáвилное Сѵ́нтагма“ („Правилно устройство на славянската граматика“) на Мелетий Смотрицки, издадена през 1619 г. в литовския град Еве (сега Вевис, близо до Вилнюс). Според кодифицираните в тази граматика правила, над думите се поставят някои специфични знаци, които отсъстват в съвременните славянски езици. Между тези знаци са напр. ударенията и титлите. 
Ударенията в черковнославянските книги са три (остро, тежко и облечено); те не се различават в изговора, но се пишат в зависимост от позицията на ударената гласна.
Оксията (грц. ὀξύς „остър“) е остро ударение; този знак се пише над буква за гласен звук, която не е в краесловието, напр. ра́бъ “роб, слуга“, вопроси́ти „питам, запитвам“, зако́нъ. Ако след ударената гласна следва буквата й, също така се пише оксия, напр. мо́й, то́й „този“, се́й „този“.
Варията (грц. βαρεῖα „тежка“) е тежко ударение; пише се над буква за гласен звук, която се намира в абсолютното краесловие, напр. вода̀, землѧ̀ „земя, суша, пръст“, добра̀, моѧ̀, смѧстѝ „смущавам, разтревожвам“.
Извитото ударение се употребява за различаване на еднакво звучащи граматически форми, напр. е̓ди́нъ ра́бъ „един роб“ (именителен пад. ед.ч.) и е̓ди́нъ ѿ рâбъ „един от робите“ (родителен пад. мн.ч.).
Титлите (от лат. titulus) служат за означаване на съкратено изписване на думи. Титлите са две – проста и буквена. Простата титла означава изпусната буква за гласен звук, напр. Бг҃ъ „Бо́гъ“, Дх҃ъ „Ду́хъ“, а῎гг҃лъ „а῎ггелъ“ (ангел). Буквената титла означава изпускане на гласен и съгласен (или съгласни). Тя се пише като дъгичка и под дъгичката се поставя една от изпуснатите съгласни, напр. Гдͨ͡ь „Госпо́дь“.
В черковнославянските книги не всяка дума може да се съкрати с титла; съкращават се само онези думи, които означават особено почитани, уважавани лица и събития (срв. позицията на дядо поп Ставри за писането на титли над думите „Бог“ и „ангел“). Титлите могат да имат и смислоразличително значение. Напр. изписването Бг҃ъ се отнася за Бога, а пълното изписване бо́гъ означава езическо божество, идол, кумир; съкратеното а῎гг҃лъ означава ангел (добър дух, който служи на Бога), а несъкратеното а῎ггелъ – зъл дух (вж. напр. а῎ггелъ а῎дскїй „адски дух, дух на злото“). 
През Възраждането книгите на български език се печат с различни азбуки, предимно с черковнославянската или с гражданската кирилица. Докъм средата на XIX в. преобладава черковнославянската азбука, а след това гражданската я измества и се налага в книгите със светско съдържание. Разбира се, в гражданската азбука няма титли и не се различават три вида ударение. Затова „правописът“ на дядо поп Ставри е твърде остарял.

Иво БРАТАНОВ