„Когато умували какво да ми подарят за юбилейния рожден ден, колегите ми решили да отидат в книжарница „Хеликон“. И там просто попитали: „Какво чете Косьо Станев?“. Отговорът не се забавил никак - показали им витрината с книги от колекцията „Катехон“ на издателство „Изток Запад“. Така получих книгите „Оргазмът на богомолката“ на социалния философ и един от критиците на неолиберализма Андрей Фурсов и „Държавата търговец“ на неговия син, историка Кирил Фурсов. Така че ми предстои удоволствието да потъна в тези две мащабни изследвания. Съвсем наскоро прочетох „Хабитат“ на Недялко Славов, един от най-силните съвременни български белетристи. А в момента довършвам четенето на „История на византийската империя“ на Фьодор Успенски - руски историк, византолог и археолог от края на 19 и началото на 20 век. Привършвам тази книга с огромно любопитство - оказва се, че твърде малко знаем за Византия, представата ни е свързана най-вече с историческите битки между нашите и техните владетели, а имаме оскъдни знания за тази цивилизация с невероятен принос за европейското развитие“. 
С това започва разговора Косьо Станев дни след като с представлението „Боряна“ (петнадесето поред на тази постановка) драматичният театър отбеляза 70-ата (не е за вярване!) годишнина на известния и обичан русенски актьор. Публиката горещо го аплодира в ролята на Йовковия Златил, който изминава своята трънлива пътека от греха през пречистването до въздишката: „Дявола слушах. На дявола слугувах аз. Добре, че доде Боряна... Като че господ я доведе. Свърши се. Олекна ми“. След Язон в „Медея“ на режисьора Петър Денчев това е другата коронна роля на Косьо Станев в последните години, с която той оставя релефен отпечатък в русенското театрално пространство през втория си период в трупата на ДТ „Сава Огнянов“. Първият период, когато той 
през 1980 година идва от Плевен в русенския театър по покана на режисьора Слави Шкаров
е белязан от артистичното съзвучие и от искреното приятелство с Шкаров, а по-късно и с друг изключителен режисьор - Стоян Камбарев. Една от емблематичните роли тогава на Косьо Станев е тази на Моцарт в забележителната постановка на Слави Шкаров „Амадеус“ на големия драматургията Питър Шафър. От 1994 до 2010 година Косьо Станев е последователно директор на театрите в Шумен и в Разград. За да се завърне отново в Русе, помъдрял, стаил романтичните експлозии, но с още по-обострено чувство за отговорност и пиетет пред Негово Величество Театъра. 
Едно у Косьо Станев остава непроменено - неизтребимата потребност да задава въпроси.
„Всъщност май напоследък ги задавам все повече и повече. Би трябвало по-младите хора да го правят. Но аз така съм устроен - без да задавам въпроси, не мога да живея. Ето, сега чета тези книги и се питам - дали не се е изчерпал онзи трети път, формулиран от Маргарет Тачър и Тони Блеър и докарал неолиберализма? Предлагат се различни варианти за четвърти път, но те или залитат в определени посоки, или не са достатъчно избистрени... Имам чувството, че сме като героите на Чехов. На границата между 19 и 20 век те смътно усещат, че се задават промени, но не подозират онази катастрофа, онзи ураган, който ще връхлети и ще помете всичко: Първата световна война, Гражданската война, Втората световна... Те усещат, но не знаят какво ще се случи“, казва Косьо Станев. 
И продължава: „За съжаление, някакво такова усещане витае и днес. Ето, да говорим за театъра. Не виждам да се правят някакви изводи, констатации по отношение на това, което става в художественото творчество, говоря най-вече за театъра. Театърът днес у нас продължава да бъде или водевил, или тип „Кафка“. Това са двете крайности - а те отдавна са изчерпани. Водевилът радва низките страсти. Не знам дали древните гърци са позволявали да допускат на сцената това, което днес наричаме „сапунки“. 
Все пак древногръцките комедии са комедиите на Аристофан! 
И ще кажа отново: липсва ми задаването на въпроси в театъра. А липсата на въпроси води до приспиване - на хората и от едната, и от другата страна на сценичната рампа. 
Надявам се да не прозвучи прекалено носталгично, но през 70-те и 80-те години на миналото столетие ние си задавахме много въпроси. Усещахме, че нещата не вървят добре и се питахме какво става и какво предстои. Затова седнахме със Слави Шкаров през 1985 година да работим върху романа на Анатолий Рибаков „Децата на Арбат“, който разказваше истината за сталинските репресии. Романът беше предизвикал фурор в Съветския съюз, там вече беше започнала т.нар. „перестройка“, промените. Седнахме и направихме драматизация на романа. Слави диктуваше, аз пишех. За съжаление, Слави не успя да реализира тази постановка. Министерството на културата не позволи. Когато драматургичният текст беше готов, го изпратихме в репертоарния отдел в Министерството на културата - такъв беше редът, следваше оттам да го одобрят. 
Отговорът гласеше: „Не му е времето!“ 
Още пазя у дома текста, който бяхме направили“.
Пак по това време в „Нева“, едно от руските дебели литературни списания, публикуват за първи път романа на Михаил Булгаков „Кучешко сърце“. Шкаров и Станев отново „се подпалват“ и само за две нощи правят пиеса. Този път краят е по-щастлив - през 1987 година пиесата е поставена на русенска сцена. И всичко това е, защото ние още преди да падне Берлинската стена не спирахме да търсим отговори на въпросите, които си задавахме непрестанно, обобщава актьорът, връщайки се в миналото: „Много ми е чист, отчетлив споменът, че в театъра се разчу, че сме правили драматургия против Сталин. Доста хора ни гледаха като врагове - смяташе се, че това не е редно. За щастие, Елена Цикова, тогава директор на театъра, очевидно не мислеше така. Сега има опасност да те гледат подозрително и с неприязън, когато искаш да се работи сериозно. Много лесно почна да се прави театър. Критерийната система отиде в небитието. И всеки може да бъде и актьор, и режисьор. А това води до непрофесионализация. Занаятът стана по-приемливо и сладко нещо от трудността на работата, която иска да вникваш, да се отдаваш целият, да размишляваш, да търсиш истини, които не са на повърхността. А с лозунга „Аз мога всичко“ нещата са далеч по-прости и достъпни. Да вземем дори детайл - артикулацията на актьорите от сцената. Работата със словото е половината от театъра. Моят професор във ВИТИЗ Николай Люцканов обичаше да ни казва, когато репетирахме: „Абе, чувам, ама не разбирам!“. Когато произнасяш един голям текст, ти трябва да знаеш какво иска да каже с него твоят герой, но също и какво искаш да кажеш с него ти, артистът! Ако не е изминат онзи тежък, сложен път на анализ, осмисляне на текста, ти не можеш да бъдеш убедителен. И отново стигаме до въпросите. В театралното изкуство имаме основополагащо правило на петте фундаментални въпроса, които всеки трябва да си зададе: Какво? Защо? Къде? Кога? Как? Не съм сигурен дали всички млади актьори знаят това правило и колко от тях го спазват“.    
В разговора неминуемо стигаме до това, че публиката по една или друга причина все по-често предпочита да си седи у дома пред телевизора - дали защото театралният афиш не я провокира, дали защото по телевизора дават същите „сдъвкани“ чиклит истории, но можеш да ги гледаш по пантофи и на чаша бира. И реакцията на Косьо Станев следва незабавно: „Опасявам се, че когато телевизорът замени библиотеката, положението става неудържимо. 
Цицерон е казал какво му трябва на човек: една хубава градина и една голяма библиотека. А сега? Един голям апартамент и един още по-голям телевизор...“ 
Косьо Станев не иска нито голям телевизор, нито голям апартамент. Въпреки че в жилището му вече трудно се намира място за всяка нова книга, която актьорът добавя в библиотеката си. И точно това, че не го гонят амбиции за притежания и вещи, е в дъното на създаването на неговата фондация, която всяка година по време на конкурса за млад режисьор „Слави Шкаров“ връчва награда „Косьо Станев“ на млад актьор в една от трите селектирани постановки.
„Не съм богат - то няма как да забогатееш от театър, но получих някакви средства от земи на майка ми. Няма да си купя апартамент в Ница с голф игрище, нито пък с брат ми тепърва ще станем фермери и ще обработваме земята. Така че продадохме въпросните земи и си разделихме парите. Аз реших, че тази сума може да бъде употребена за нещо смислено - и така създадох тази фондация. Наградата не е кой знае колко голяма - но, да речем, един млад актьор може да си купи среден клас телефон, без какъвто днес не може да живее един активен човек. Щастлив съм, че взех това решение. 
Наближавам онзи Рубикон, когато човек все по-осезаемо се замисля какво ще остави след себе си
Мисля, че сумата ще стигне за награди през следващите 50-60 години“, казва актьорът. И се радва, че конкурсът „Слави Шкаров“ се доказа като успешен и нужен. Тази година трите конкурсни постановки са били селектирани измежду 16 кандидатстващи. 
Днес Косьо Станев чете, наблюдава, задава си въпроси.
И се тревожи.
„Смятам, че липсата на идеал - било то религия или идея - и консуматорството повече от всичко убиват цивилизацията. Ние можем да се унищожим по-бързо и по-безпощадно с цинизъм и бездействие, отколкото с бомби. Ирландският поет Уилям Йейтс е казал: „Без убеждения живеят най-добрите, най-лошите вилнеят с лихи страсти“. Нашата съвременна цивилизация преживя две войни. Страхувам се от появата на новия фашизоиден тип, авторитарно-агресивен примитив с асоциално поведение. Защото човек без душа е като човек без бог и обратното. Притеснявам се, че в България до такава степен са размити понятията за социалното и политическото, че „отляво“ и „отдясно“ са обърнати с главата надолу. Бедата е, че няма център, няма нова религия, няма идея, която да осмисли битието“, казва той. Но се усмихва и добавя: „Затова на бъдещето гледам с оптимизъм, но не и с радост!“.