- Здравей, Милена и добре дошла в Русе, или предпочиташ „Добре завърнала се!“?

- За мен е огромно удоволствие да се „завърна“ тук професионално, в рамките на София филм фест, защото Русе е мой любим град. Тук съм родена и дебютирах в театъра, по стъпките на майка ми, актрисата Бояна Кънева, а сега ще представя мой документален филм, на който съм режисьор и продуцент, следвайки стъпките на баща ми, режисьора Ники Кънев.

- Зала "Европа", където ще е прожекцията на първата ти пълнометражна лента, посветена на художествения процес днес, е същата, на чиято сцена ти си се изявявала като актриса преди години. Какво е усещането да се завърнеш към едно така родно място, през изразната система на едно различно изкуство? Намираш ли разлика между града от детските си спомени и Русе днес?

- Когато разбрах, че фестивала се провежда в Доходното здание, където е и сцената, много се развълнувах от това съвпадение … За мен това е едно „завъртане на кръга“. В същата зала, която на времето беше камерната зала, съм играла в прекрасната постановка на Яворов „Когато гръм удари как ехото заглъхва“. В онези години имах удоволствието да работя с прекрасния актьорски състав на театъра и понеже сме на „арт“ тема, в съзнанието ми нахлуват спомените за невероятно талантливия художник и прекрасен човек Виолета Радкова. Вълнувам се как русенската публика ще ме възприеме и оцени в едно различно амплоа. А за разликата във възприемането на града, „Моят Русе“ е този от детството и от първите ми професионални стъпки, след това аз се „изстрелях“ в Рим, но нося винаги Русе в сърцето си, където и да съм!

- Разкажи малко повече за филма, който русенската публика ще може да види в рамките на десетото юбилейно издание на София филм фест на път, в Русе. Може ли да се каже, че той е повратен момент в интересите ти като документалист. Как се случи този обрат – от репортажи и филми, посветени на темата за човешките права в критични точки на света, към проблематиката в полето на съвременното изкуство.

- Аз съм човек с доста богато въображение и затова никога не съм се ограничавала в професионалните си интересите и в креативната си работа. Италия ми даде невероятната възможност и свободата да експериментирам. Освен работата ми като журналист в световната новинарска агенция WTN, a по-късно APTN, където се занимавах с политика, а по-късно и в документалните ми филми се „специализирах“ в темата за човешки права. Създала съм няколко фестивала, като Danube film Festival ( благодарение на това, че съм израснала на Дунава, в Русе), Migrant Film Festival и Mestiere Cinema Film Festival. Работата ми като журналист отговаря на страстта ми към справедливост. Чрез нея успях да вляза в Бирма и да направя репортажи срещу военната диктатура и да заснема интервю с Анг Сан Су Чи, която тогава бе под домашен арест, (а сега гниеща в затвора). Оттам последва и работата ми над филма „Total Denial - Тотално отричане” за процеса срещу петролните компании Тотал и Уникал - Шеврон, в Щатите, който ми спечели славата на „борец за човешки права“ и наградата на Вацлав Хавел. Междувременно правех редовно и „арт“ репортажи от Биеналето във Венеция за световната новинарска агенция WTN - APTN. Това ми се отдаваше добре, защото от малка мечтаех да стана художник (най-вече на костюми, предполагам поради това, че израснах „зад кулисите“ в театъра с мама и татко). През годините имах възможност да натрупам и опит в организиране на изложби в рамките на фестивалите. Професионалната ми страст към визуалното изкуство се разви още повече след срещата ни с кураторката Ирина Баткова и включването ми в нейния проект “HERBARIUM COLLECTION”, в рамките на който в последните три години създаваме плътни документални портрети на съвременни европейски художници, които споделят пред моята камера своите търсения и разсъждават над креативен процес, който поражда техните творби.

- Има ли според теб точки на близост в документалистиката, посветена на социалната и политическа проблематика и в киноразказа за съвременния художествен свят? Какви са разликите?

- За мен съвременното изкуство, като концептуално изкуство, представлява квинтесенция на идеи, които ни вълнуват, и които са „мотора“ на обществото и на нашето развитие. Затова смятам, че изкуството е толкова важно. То ни вдъхновява, чрез него се развиваме и можем да постигнем мечтания „еволюционен скок“, каквато е целта и на социалните, активистки движения, които се опитват да прокарват нови идеи. Аз вярвам, че идеите, че съзнанието е това, което променя света.

- За да заснемеш “ЕТО КЪДЕ СИ В МЛЯКОТО НА МЕЧТИТЕ“ ти прекара няколко месеца в документиране на създаването на изложбата на Българския павилион на 59-тото Венецианско Биенале, в ежедневен контакт с художника Михаил Михайлов и кураторката Ирина Баткова. В края на биеналето документира и пърформънса на Михайлов в университета Ка Фоскари, кадри от който също са включени в лентата. Разкажи повече за този процес. Как изглежда съвременното изкуство през призмата на кино обектива?

- Нека публиката дойде на прожекцията в събота и да види сама, защото точно това се стремях да направя: да “запечатам“ процеса по време на документирането на създаването на интердисциплинарната работа „ЕТО КЪДЕ СИ“, която се разгърна в изложбата на Българскя павилион и в последствие – на пърформънса Self Brainwashing в университета Ка Фоскари. Проследен през обектива този процес изглежда много по-разбираемо и вълнуващо. Но нека публиката сама прецени! Прожекцията ще е на 11 ноември от 16:00 часа в Зала „Европа“ на Доходното здание, а входът е свободен.

- Погледнато от страни това твое почти ежедневно съжителство с екипа на павилиона напомня много на включеното наблюдение, което антропологът провежда на терен. Кое е най-забележителното ти наблюдение от кухнята на Българския павилион на Венецианското Биенале. А от биеналето въобще?

- Това което за мен е най-важно е работата в екип на съмишленици, които са концентрирани в реализацията на една идея, които работят без его и без съперничество, толкова характерни за нашия артистичен свят. Във филма съм включила един синтез от „Млякото на Мечтите“ темата за метаморфозите и за сливането ни с природата, избрана от кураторката на 59-тото Венецианско биенале – Чечилия Алемани.

- Какво му предстои на филма оттук насетне?

- Много се радвам, че освен с прожекциите по света, където филмът по убедителен начин представя българското изкуство на различни международни кино форуми, имаме прожекции из страната, за да може и българската публика да се запознае с този форум. След Русе, на 2-ри декември тази година предстои и прожекцията в Бургас.

- А на теб самата? Какви са бъдещите ти творчески планове?

- Вече започнах работа над един доста амбициозен проект, който свързва музиката с „човешките права“, а в развитие е един друг филм, в който най-общо казано темата е как „Красотата ще спаси света“. С Ирина Баткова продължаваме работата си в „Herbarium Collection“ и „H Talks“, който се превърна в един, като от само себе си развиващ се, европейски проект. Това много ме вдъхновява, защото виждам как ако нещо е смислено, то има свой живот, а ние само трябва да го следваме и да го „ поливаме“ с нашия ентусиазъм и работа.

Същото стана и с проекта на Михаил Михайлов и Ирина Баткова за Венецианското биенале - „ЕТО КЪДЕ СИ“. Част от него, инсталацията „Dust to Dust“, ще бъде изложена в музея Белведере във Виена до 14 април. Аз заснех много ценни кадри на откриването и съм решила да завърша един нов вариант на филма с Епилог – Виена. Целта ми е да покажа как творбата на Михаил Михайлов се развива и продължава своя живот в различни художествени контексти. Филмът, който русенската публика ще може да види в събота започва с международната награда, която художникът спечели на салона на рисунката „Drawing now” в Париж и следва развитието на идеята в контекста на биеналето във Венеция. Новата лента, над която работя е посветена на трансформацията, която се случва с инсталацията „Прах при Прахта”, вече изложена в контекста на изложбените серии за съвременно изкуство Carlone Contemporar на музея Белведере във Виена.

Въпросите зададе Нора Голешевска