Преди по-малко от месец проф Анчо Калоянов - един от най-добрите български фолклористи, страстен изследовател на българската история с изключителни открития и великолепен писател - навърши достолепните 80 години. Не е за вярване, като се има предвид младия му дух и несекващото му любопитство - човешко и научно, но това сочат регистрите: роден е на 25 септември 1943 година в село Бъзовец. Няколко дни преди юбилея Община Две могили организира честване на една от най-видните личности, поела първата си глътка въздух на нейна територия. Но не то не беше някакъв помпозен или куртоазен празник, а една топла среща. Среща, изпълнена с уважение и признателност за всичко, което Анчо Калоянов е направил и прави за българската култура. 
„Когато ме повикате, винаги откликвам и съм бил полезен. Обичам си моето родно село, но си обичам и общината, в която е моето родно село. Благодаря на всички, които са тук, благодаря на кмета. Аз обичам да търся в нещата, които се изговарят, нещо над самите тях - символичното, знака плюс смисъла. На 18 години тръгнах от Две могили и сега се връщам с един куфар книги - това е, което съм направил за тези 62 години. Това е символичното ми завръщане при вас“, каза в обръщението си към домакина - кмета Божидар Борисов и към гостите на тържеството Анчо Калоянов, който беше придружен от сина си Вълю Анчев. А сега професорът сам разказа за тази среща във фейсбук. Това са неговите думи.

Син на бръснар съм, та знам, че чирачетата се обучават на бръснене, като бръснат публично насапунисани кратуни, от градинските, после на млади лица с изпъната кожа, а все ми е на ум, че хирурзите се обучават на старците. Затова и този праг на осемдесетте години ми се струва като праг към „късата процедура“. Пък и имаше защо да не вярвам, че той ще бъде и мой...
Скрих се дори от себе си, исках да не съм аз, но съм носител на почетния знак „Филип Тотю“ на моята община Две могили и нямаше как да не се покажа. Дори заради една весела случка - Вълю ме закара с колата си от Бъзовец до Две могили, за да платя таксата за оценка на имот, бързахме, но ми казаха, че ще я имам след ден или два. Казах кой съм, сиреч, че съм почетен гражданин, но в личната карта стои друго име, а не Калоянов. И тогава на тази „административна стена“ ми се наложи непозволена атака:
- Моят портрет виси на стената срещу кабинета на кмета Божидар Борисов!
Излязох за друга разписка в съседния офис, а като се върнах и тази ми разписка готова, при това без парите за бързата услуга. Една от двете изтичала до третия етаж и се върнала (по тяхно признание) със „свидетелското показание“: „Вярно. Той е!“.
Славата е славно нещо, но понякога си като мравка в буркан - няма мърдане
Като завъдих и аз „фейсбук страница“, благодарение на дъщеря си Даниела Пандулчева, в рамките на десетина дни три-четири пъти чух нещо като „Следим те“.
Какво толкова да ме следят полупознати, че аз нищо лошо не правя, докато последният, който ме учуди, не каза: „Прочетох с удоволствие...“. Това било то следенето. Няма нищо общо със следотърсачи от всякакъв вид нито със следователи с кабинети, а домашно занимание, което не е съвсем безобидно, ако го загърбиш - няма те! Просто те няма, независимо дали си или не си публична личност. 
Първата работа на моя син, докато следваше в Юридическия факултет, бе да ме осведоми, че по някакви си показатели аз съм публична личност и не се ползвам от защита при огласяването на мое присъствие някъде или на снимка с моя образ. При веселата случка моята слава на носител на почетния знак беше осребрена с две засмени лица зад стъклената преграда и с отстъпка в парите. Не е много, но е за запомняне, а това никак не е малко...
Та на 21 септември в десет часа сутринта, докато се изкачвах на втория етаж на Община Две могили, с помощта на Вълю Анчев извлякох един тежък куфар с мои книги, за които бях помолен да донеса от Иваничка Янкова, заместник кмет по културата /всъщност експерт „Култура, вероизповедания, туризъм и защита на потребителите“, но това не променя смисъла - б.р./, сиреч, нейн подопечен на територията й. Докато търсех подходящо начало за думите пред събраните,
изрекох онова, което смятах за край на отчета си пред тях:
 - През 1961 г. си тръгнах с дипломата от Две могили след завършване на гимназиалното си образование, а сега се връщам с един тежък куфар мои книги, за които ми трябваше помощник. И той е мой!
В залата - само млади хора /за осемдесетгодишните всички под това число са млади/, но се срещнах с три мои съученички: Кунка Добришева, Еленка Добрева и Валентина Кочеткова, та се съюзихме във великолепната четворка за маса, от чието име казах:
- Желаем ви да дойдете на нашите осемдесет, за да разберете, че оттук нататък ще живеете, за да преброявате изпуснатите шансове и наличните грешки и грехове, за които няма извинение или прошка, защото го няма вече този, който трябва да ни ги даде!
Бях си наумил още една хитрина
с която да заменя сегашното си мислене и настроение за света с едно писмо до Емил Андреев, писано в родното Бъзовец на 17 февруари 1983 г. /публикувано е, но му поисках разрешението , все пак е лично до него/, когато съм бил на четиридесет години,  а оттогава досега са изминали още толкова, ще рече, бил съм „на попрището жизнено в средата“. Той започна да публикува своите книги десет години след това писмо, но вече съм прозрял задаващия се голям белетрист и като съм го видял, седнал съм да го призова към тежък труд /такъв, миньорски, е трудът на белетриста/. А в писмото, както и в това послание до вас, както и да се прикрива подателят, винаги той е повече видимият, отколкото получателят, затова пък добавих към писмото и една скоропоговорка: 
„Как искам да съм такъв, какъвто бях тогава, когато исках да съм такъв, какъвто съм сега!“
Всъщност не искам да съм тогавашният, както и не искам да съм и сегашният, осемдесетгодишен. Някак изненадващо ми дойде. И имам обяснение - ние не се помним като малки, млади и тъй нататък до „старци“, дори и снимките не могат да ни напъхат в огледалото, за да се видим чрез тях. Ние се помним само такива, каквито съвсем наскоро сме се видели в огледалото /по-рядко се виждат мъжете с бради, а другите - всяка сутрин/. Нещо не е както трябва, може би не мисля бистро, но не вярвам, че само при мене е така...
Моята фолклористика, с която ме помнят мнозина, сега се нарича „социална и културна антропология“ /разбира се, че тя е нещо по-друго, но употребява думата „антропология“, а на мене тя сега ми трябва като наука за човека с физическото му присъствие на земята/. От празника в Община Две могили Иваничка Янкова ми изпрати снимки и сред тях е тази, която избрах за показ. Може би тя е виновницата, може би фотоапаратът, може би меката светлина в залата, но от нея струи „антропологията“, с която мога да онагледя заглавието на книгата с разкази на Васил Попов „Това красиво човечество“.
Не от скромност, а защото съм на осемдесет, се изключвам от захапката на тази метафора
но за другите петима - не, до един са от тези, които тъкмо по времето на това писмо до Емил Андреев са били двадесетгодишни. Отляво надясно са Милен Донев, Младен Любенов, Искра Тодорова, Десислава Тихолова и отляво на ме е Велислава Донева. Каква красива „антропология“ - направена добре и добавила със собствени усилия различността от другите!
От тази снимка си помислих и за останалите, които са ме зачели с пожеланията си, че и те са били като тях, петимата, и всички, пред които съм заставал от 1972 до 2016 г., а и тези, които са извън това преброяване, и си казах, че не е редно да измълча признателността си.
Проговорих - благодаря на всички и ви пожелавам непременно да стигнете до осемдесетгодишния праг, за да разберете, че, ако проговорите, е добре, но, ако замълчите, може би още по-добре....
Ваш! Анчо Калоянов