В края на седмицата, на 22 октомври, в Русе ще се случи световната премиера на операта „Полихедрон“ на проф. Нева Кръстева.
Полихедрон /многостен/ - такава ще бъде и рефлексията ми, съвсем в стила на предстоящата премиера.
Това е третата световна премиера за Русенска операта в последните две години. Тук визирам двете опери на проф. Димитър Тъпков: „Омагьосаният принц“ и „Подслушан разговор“, концертната премиера на балета „Калиопа“ на Емил Табаков и Александър Малчев и предстоящата - на проф. Нева Кръстева и д-р Александър Александров. Със сигурност ръководството на операта ще успее да „разтвори страница“ в историята на операта и като пейка-книга.
И тъй като темата е „Полихедрон“ ще се опитам да поразсъждавам.
Тук веднага в съзнанието ми излиза думата полифония.
В музиката, това понятие се свързва с многогласие, при което звучат едновременно няколко самостоятелни мелодични гласове
Полифонията се основава на „равноправието“, на „равнопоставеността“ между изпълнителите на дадено музикално произведение. Рефлексията ми в тази посока е по отношение на това, че проф. Нева Кръстева е била мой преподавател по полифония, изключителен ерудит, наследник на забележителна музикална „полифонична“ фамилия. Баща й проф. Венелин Кръстев е български музикален публицист и историк, музикален педагог и общественик, един от сериозно пишещите за опера. Майка й проф. Люба Обретенова е пианист и професор по пиано в музикалната академия, сестра на Светослав Обретенов - композитор, пианист. Българската хорова капела доскоро носеше неговото име, както и конкурсът „Светослав Обретенов“, на който аз съм лауреат. Интересен е и фактът, че през 1936 г. Светослав Обретенов е композитор-пианист на Русенския театър.
И така,
„Полихедрон“ - операта на проф. Нева Кръстева, обявена като Dramma per musica
Либретото се опира на легендата за Дедал и Икар от осма книга „Метаморфози“ на Овидий, т.е. върху тъжната алегория за полета на човека от робство към свобода. Както казва Бенедикт Спиноза: „Крайната гордост или крайното унижение е крайно непознаване на самия себе си“. Това е притча за силното желание да се издигаш все по-високо и още по-нагоре, не осъзнавайки рисковете, които собственият ти летеж крие. За Икар, който получавайки крилете си и започва да се чувства като равен на боговете, самозабравя се, забравя и заръките на баща си и това довежда до трагичния му край. Метафорично това е историята на всички онези свръх амбициозни, бързо издигащи се и твърде погълнати от стремежите си да стигнат върха хора, които забравят за всичко останало и плащат висока цена. „Запомни! По средата на пътя само, Икаре, върви  - че от влага крилата ще тегнат, ниско прелиташ ли ти, а високо ги слънцето жари. Дръж се далече оттам!“.
Къде този мит се среща с полихедрона -
многостенът, който има задължително тъмни и светли страни
Известни са пет правилни многостена от свещената геометрия, наречени Платонови тела. Истината е, че нашето поколение не е учило и в голяма степен не е чувало за свещената геометрия. Свещената геометрия, най-просто казано, е значението и символизма, свързани с определени форми и пропорции. Тя е математиката, която задвижва вселената, измеренията и галактиките. Платоновите тела са азбуката на сакралната геометрия. Питагор е смятал, че всяка от тези фигури представлява модел на съответен елемент: тетраедърът се смятал за модел на елемента огън, кубът - земя, октаедърът - въздух, икосаедърът - вода, и додекаедърът – етер. Тези елементи се явяват строителните елементи на Вселената.
И тук правя връзка с най-добрия, без съмнение, средновековен писател по музикалните теми - Боеций, чиито „Принципи на музиката“ /“De institutione musica“/, създадени в началото на V в., представляват един престижен и широко използван учебник по музикална теория. „Можем да заключим, че, тъй като има 4 математически дисциплини: първите 3 - аритметика, геометрия и астрономия се занимават с търсенето на истината, докато четвъртата - музиката, се отнася не само до размишленията, но и до моралността. Защото
нищо не е така съответстващо на човешката природа, както способността тя да бъде успокоена от ладовете, които носят наслада
както и да бъде разстроена от техните противоположности. По този начин, ние можем да разберем Платоновата доктрина, която твърди, че Вселенската Душа е обединена чрез музикално съзвучие. Когато сравняваме това, което е хармонично свързано вътре в нас, с това което е свързано хармонично в звуците - т.е. това, което ни носи наслада - тогава ще разберем, че самите ние сме обединени, според същия този принцип на подробностите.“
Между човека и космоса съществува точна и паралелна взаимовръзка: когато душата на човек е в тон с небесата, тя реагира на музиката на космоса.  Например, ако Марс е доминантната планета, музиката на душата ще бъде груба и войнствена. Ако е Венера, то душата ще бъде любвеобилна.
Човек заема посредническата позиция между подлунния свят и космическите сфери
които са управлявани от чисти числа, както учи Питагор.
За да опише мощните „симпатични вибрации“, които резонират между трите свята на музикално номеричните пропорции, Марсилио Фичино, един от най-влиятелните мислители на Италианския Ренесанс възобновява Платоновата академия и неоплатонизма, като създава една задоволително красива теория, която включва възприемането на музикалните концерти като притежаващи жив дух - аналогичен на човешката душа и космическия дух. Всъщност, астрологическата музика на Фичино стъпва здраво върху идеята на Боеций за същностното сходство между музиката на сферите - musica mundana; музиката на човешкия организъм - musica humana, както и обикновеното създаване на музика - musica instrumentalis.
Музикалното произведение е обявено не като опера, а като „Dramma per musica“. Терминът е използван от драматурзите в Италия в средата на XVII век.
Буквално означава, че либретото е написано специално, с цел да бъде поставено чрез музика.
И така,
търсещият знание, неизбежно достига до разбирането за духовното
В областта на музиката съществува огромно поле за изследване по отношение на психическото й въздействие. Учили са ни, че влиянието на музиката, или звука и вибрациите, идват до нас и докосват чувствата ни отвън. Но остава още един въпрос: кой е източникът на влиянието, идващ отвътре? Истинската тайна на психическото въздействие на музиката е скрита в този източник - източникът, откъдето произлиза звукът. Към днешна дата човек отдавна си е дал сметка за достиженията на съвременния живот, за огромният прогрес в науката - радио, телефон, грамофон например, както и всички чудеса на този век. В сравнение с този технически прогрес психологията на музиката, поезията и изкуството не са толкова развити, колкото би следвало. Напротив, психологическият им аспект се движи назад. Ако се замислим над това къде е причината, отговорът на първо място ще бъде, че
целият прогрес на съвременното човечество е технически прогрес, а това неминуемо пречи на индивидуалния такъв
Преди да пресъздаде красотата, изкуството се стреми да пресъздаде реалността. Още Сократ е казал, че изкуството е мимезис - подражание, огледало на реалността. Това определение е много по-точно, отколкото може да ви се стори на пръв поглед. Впрочем, ключът за разгадаване на Сократовото определение ни е даден от Шекспир. В трагедията „Хамлет“, великият творец обяснява, че огледалото не се ограничава само с отразяване на реални образи, а преди всичко то е инструмент за разкриване на истината. Когато Нарцис се е влюбил в отражението, което вижда в реката, той не е знаел, че вижда собственото си лице. С други думи, изкуството е огледалото, което отразява нас самите, или ни разкрива заобикалящия ни свят по начин, по който собствените ни очи не могат да го видят.

Д-р Аделаида ЯКИМОВА-
ФУРНАДЖИЕВА