В дома му са живели Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Николай Лилиев и макар че не е известен като тях, той също е човек на словото - поет символист, преводач, сатирик, драматург, журналист, редактор, издател и фейлетонист, оставил следа в българската култура. Това е Димитър Подвързачов, роден на днешния 6 октомври през 1881 година.   
През декември 1937 година, малко след смъртта му, елитарното списание „Златорог“ публикува статия на близкия му приятел Георги Константинов, в която той обрисува Подвързачов като човек и творец. Публикуваме я със съкращения. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Димитър Подвързачов живя, подобно на мнозина свои братя по призвание, нерадостния живот на мъченик и герой. Мъченик беше Димитър Подвързачов, защото трябваше да живее във възвишения свят на бляновете и идеалите, всред едно общество, което никак не е склонно да насърчава мечтателите и идеалистите - особено когато идат направо из недрата, из низините на живота и когато името им не блести с никакво официозно внушение.
А беше герой, защото никога, въпреки лошото мнение, което имаше за живота, не се отчая, а се бори за неговото облагородяване.
Аз имах рядкото щастие да бъда между тия, които Подвързачов приемаше около себе си като свои съквартиранти, за да сподели високите наеми, които трябваше да плаща дълги години из тихите квартали край Руския паметник. И можах интимно да се сближа със съсредоточената духовност на неговото семейство - там, където се проявяваше най-ярко чудният талант на Подвързачов, рядкото му, изключително трудолюбие и оная бащинска и човешка нежност, която той излъчваше тъй плахо, сдържано, с постоянния страх да не се издаде...
Не искаше да изглежда сантиментален, защото се боеше, че ще влезе в противоречие с истините, които разкриваше неговият изключително здрав и трезв разсъдък
и които не намираха нравствено оправдание на нищо, освен може би на отчаянието на човека. Но дълбоко в сърцето си Подвързачов ревниво криеше една топла нежност - тя светеше в погледа и в усмивката му, тя уравновесяваше горчилката на неговите мъдрости и често ги опровергаваше...
Странно е, наистина, но е и доста знаменателно туй, че за безсмислие на живота говорят най-често ония, които са дирили и са откривали в него най-много добър смисъл и са го правили най-значителен.
Израсъл в бедна среда, принуден да изкарва прехраната си още от юношеска възраст /баща му почива преди раждането му - б.р./, Подвързачов упражнява своите вродени дарби на наблюдател и идеалист в люта борба с живота и тъй извлича своите лични, оригинални мъдрости за света. Негова школа са личният опит и литературата - два най-чисти извора на живото знание. Те му внушават своите откровения за вечен и единствен смисъл на живеенето: трудът и доброто. Едното ни е дадено като неизбежна земна и социална участ, другото е идеалът, който храни нравствената природа на нашия дух, подготвя ни да приемем смъртта с усмивка и тъй осъществява нашата вечност.
И на нас, които безутешно скърбим за изгубения съпруг, баща и другар, той е оставил (сякаш това е била съзнателна и най-важна негова грижа!)... една трайна и очевидна утеха: утехата на своето безсмъртие! То е заключено не само в спомените на Подвързачов, които вечно ще греят със сиянието на незабравимата му усмивка, но и в откровенията на душата му - в неговите песни, басни, афоризми и фейлетони. Те 
със своята изисканост и с дълбочината на мисълта си остават между неувяхващите ценности на българския дух
Подвързачов е личен представител на цяло едно поколение в нашата нова история - на поколението, родено около Съединението, което има тежката задача да води няколко трагично приключени войни за обединение на народа ни. То изнесе тия войни с безпримерен героизъм и прояви със смайваща сила своето нравствено упорство и себеотрицание. В литературата ни това поколение блести с имената на някои от най-добрите и човечните ни поети: Подвързачов, Трифон Кунев, Траянов, Йовков, Лилиев, Георги Райчев, Димчо Дебелянов...
Те имаха трудната задача да приобщят българския творчески дух до естетическите и нравствени проблеми на западноевропейската литература и едновременно да бъдат ехо на болките и бляновете, с които живя Родината в годините на своя възход и на своя върховен трагизъм. Тия поети, които бяха уж крайни индивидуалисти, носители понякога на префинена салонност и на булевардна сантименталност, оставиха най-хубавите, дълбоко осмислени, искрени и човечни патриотични стихотворения на нашата нова поезия. Тая тяхна поезия ще остане като вечен атестат за благородството и величието на душите им.
Димитър Подвързачов почва кариерата си на културен деец като поет. Оставил е много стихотворения, разпилени из разни списания и вестници. В тях - с оригинална техника и с живо, плътно слово са изразени виденията и разочарованията на един жив, деен дух. В тия стихове се отразяват преходни увлечения, горчиви размисли и искрени възторзи - 
най-трайна и непреходна в тях е обичта към Родината
Тя беше свежата и свещена сила, която крепеше волята и мечтите на Подвързачов. Почти не познавам друг мислител и гражданин у нас с такова непримиримо, страстно, болезнено и велико родолюбие.
Този поет и философ, който искаше да ни убеди, че всичко в живота е шега и недомислие, имаше един трептящ в сърцето си култ - България. Прочетете стихотворението му „На моя син“, за да видите къде е била ангажирана цялата вяра на Хамлет принц Датски, на този песимист, саркастик и шегобиец, за когото вие може би сте мислили, че наистина е бил безверник - такъв, какъвто иска да се представи във фейлетоните и афоризмите си.
Той, който смяташе всички земни увлечения и борби за безцелни, когато се говореше за Родината ставаше ядовито страстен и някак особено мнителен.
Струва ми се, че Подвързачов и в гроба занесе едно горчиво и трайно свое подозрение: все мислеше, че българският интелигент не обича достатъчно Родината. Тая негова мнителност не щадеше и най-близките му.
Най-изпъкващото качество на Подвързачовия талант бе неговото извънредно тънко чувство за хумор.
Българинът малко знае да се смее с безобиден, освежаващ смях
И в литературата чрез смеха той почти не е творил. Но не е само у нас тъй: в целия свят ония, които са творили чрез смях или ирония се броят на пръсти. А техните произведения най-често заключват редки по дълбочина на мисълта и свежест на чувството откровения. Защото смехът им не е бил за лека всекидневна разтуха, а е прозрение в исконните несъвършенства на човешкия дух. Такъв смях българската литература в миналото знае само от Ботйов и от Алеко Константинов. В наши дни пръв носител на такъв смях беше Димитър Подвързачов.
Всъщност, Подвързачов, макар да бе признат като наш пръв хуморист, не всякога разсмиваше читателя. Смехът, с който той се отнасяше към хора и явления, идеше не от удоволствие или душевна лекота, а от едно дълбоко, непревзето презрение към живота и към човека. Както сам признава в едно четиристишие:
„В мойто джебно тефтерче аз внасям бележки -
мълчаливи числа, без хвалба и без хула;
тук четворка, там тройка, за грешки по-тежки;
на живота - две с минус, на хората - нула.“
И като се прочетат фейлетоните и драските, които Подвързачов събра в книгата „Как дяволът чете Евангелието“, ще се види, че 
тия късове са повече горчиви изповеди, саркастични карикатури, но не и хуморески, в шаблонния смисъл на това понятие
(Гьоте казва: „Който взема живота сериозно, той не може да бъде хуморист.“). Отрицателното отношение на Подвързачов към света се определя от ясно оформен мироглед, изграден след дълъг опит и поддържан от една вродена склонност към скептицизъм и самотност.
По изисканост на езика си и особено по дълбочина и острота на мисълта си прозата на Подвързачов се родее с басните на Крилов. От домашните образци тя би могла да се съпостави със саркастичните проповеди на Михайловски. Неслучайно Подвързачов бе най-плавенно предан на нашия пръв сатирик и единствен се обаждаше при всяка годишнина от неговата смърт.
Подвързачов имаше в душата си някакво принципно недоверие към човека. Считаше го лицемерно, егоистично и коварно същество. Той не желаеше и не можеше да бъде оптимист, макар понякога да завиждаше на ония, за които животът е радост и възторг. Особено дълбоко и неизменно бе неговото недоверие към българина, към всеки гражданин на нашата държава.
Значителна част от фейлетоните и афоризмите на Подвързачов са посветени на несъвършенствата на българската държавна уредба и на нищожеството на ония, които често пъти стоят по върховете на нашия обществен живот. Ала най-постоянна и художествено разнообразна е иронията, с която се отнасяше Подвързачов към жената.
В книгата му „Как дяволът чете Евангелието“ има няколко къса, като например „Муха“, „Апостолът“, „Незнайният“, които са класически по постройката и духовитостта си. В тях, както и във великолепните му басни, най-добре може да се почувствува силата на Подвързачов.
Подвързачов бе 
между най-грамотните български писатели, с рядко чувство за правилност и красота на фразата
което е неразделно, разбира се, от общото богатство на душата му. Неговата несравнима езикова дарба блести най-ярко в афоризмите му. Афоризми може да казва или пише само човек с дълбок и пъргав дух, с постоянна склонност към синтез на мисълта и към чоплене на истините за живота. Афоризмът заменя цял нравствен, политически или художествен трактат.
Той, значи, може да бъде създаден само от творец с богат вътрешен опит и със специална дарба за стегнат, красив израз. Такъв творец беше Димитър Подвързачов. Неговите афоризми някъде са тъй тънко нюансирани, че не ти се вярва да са писани от българин.
Ако Подвързачов беше чужд писател, неговите афоризми щяхме да знаем наизуст и ние, българите. Но понеже те са измислени от българин, ние не ги знаем - не ги знаем може би и затова, защото замерят с камъни нашето спокойно животуване и защото са изпреварили с десетилетия нашия вкус и нашите социални разбирания.
Няма защо да крием: Подвързачов не е получил оная популярност, която заслужава неговия талант. Той беше изключително скромен човек - дотолкова, че се свенеше и сърдеше когато го хвалеха. Склонен към парадокси, той неволно им робуваше в живота - например, не само на приказка, но наистина можеше да си развали мнението за човек, който би похвалил в очите му някоя негова творба. И това не беше у него поза, а естествената реакция срещу ласкателството, което може би подозираше, че се крие и в най-искрената похвала.
Подвързачов беше със строги разбирания за изкуство. Пленен бе от големите майстори и затуй повечето от онова, което се пише на български, му се виждаше нещо като шега.
Тая строгост той прилагаше, за жалост, най-много към себе си
Затуй не обичаше да пише, а и онова, което напишеше (най-често по задължение), той гледаше да го забрави. Които го познават отблизо, само те може би знаят какво можеше да създаде този рядко духовит и умен човек.
Неговото страховито трудолюбие изтече повече над преводи - по тях го познава цяла грамотна България. Повечето от най-хубавите преводи на български език са дело на Подвързачов. Той преведе толкова книги, колкото, според израза на Николай Лилиев, много от нашите интелигентни люде не са и прочели. И в преводите на Подвързачов, както в стиховете, афоризмите и фейлетоните му, блести неговото изключително тънко чувство за правилен и красив израз. Към чистия български език този писател имаше култ - неделим, органически свързан с култа му към Родината. Съдбата отреди Подвързачов да напусне този свят само няколко седмици след Йордан Йовков.
Смъртта на последния го порази. Сърцето му, изнежено вече до смърт, не можа да понесе загубата на близкия другар.
Има нещо много понятно и едновременно доста странно в тая нежна привързаност на Подвързачов към писателя, който със своя оптимизъм и с вярата си в човека стои изцяло на противоположен на хамлетовския песимизъм полюс.
И ето че сега тия двама сърдечни другари, рицари на родната чест, почиват един до друг, сближени и там чрез най-чистата си обич - обичта към Родината.