Сградата на Старата полиция би могла да стане чудесен дом на изкуството, смята художничката

Къде се крие вълшебният свят на детството и на прекрасното? Къде е пътеката, която може да отведе обратно към онези приказни потайности, които връщат първозданните усещания за невинност и откривателство? Как се отваря наново онзи висок прозорец с овална рамка, отвъд който светът е пълен с примамливи чудеса и светли очаквания? 
Вероятно тези въпроси всеки по свой начин е спотаил дълбоко в себе си и дори и да не иска да си признае, все пак усеща, че те са живи в него. А своеобразен отговор на тези въпроси дава новата изложба на известната русенска художничка Виолета Радкова, която тя е нарекла „Небесни огледала“. 
Експозицията бе открита с вернисаж, като авторката изрично подчертаваше в поканата, че държи нейните приятели и почитатели да пренебрегнат всички обичайни условности и да дойдат в залата на „Борисова“ 6, без да носят задължителните за откриване цветя и без да подготвят предварително помпозни речи и просторни словоизлияния. Просто защото за нея дваж по-ценна от официалностите е 
възможността за споделяне и за приятелски разговор 
- защото за твореца най-важното е именно това. 
Радвам се и съм приятно изненадана, че наистина в залата влизат много хора - и познати, и непознати, за да разгледат това, което показвам, казва художничката дни след официалното откриване на изложбата. И признава, че не брои изложбите - те със сигурност са над тридесет и пет, но не това е най-същественото. Нейни творби са били подреждани в самостоятелни изложби в Русе, в различни галерии и експозиционни пространства в София и други български градове, в това число и в неголеми, знакови за родното изкуство градове като Балчик и други крайморски пространства.
Когато ме питат колко изложби съм правила, си мисля, че е все едно да ме питат колко театрални постановки има с моя сценография, казва Виолета Радкова.
Русенци я познават не само като живописец, но и като театрален човек с множество интригуващи идеи за оформяне на сценичните пространства и за костюмите на участниците в различни театрални представления в Русе и Силистра. Затова ценителите на живописните й платна са и от театралната публика, и от хората, за които изобразителното изкуство е необходимо и потребно. 
„Има хора, които идват по няколко пъти. Някои искат да споделят какви вълнения предизвикват у тях моите картини, други очевидно имат нужда да поговорят с някого за музеи, за картини, да разкажат сюжети, които ги вълнуват от живота на изкуството - и аз съм щастлива, че това, което аз правя, ги кара да споделят всичко това в тази зала. Затова и аз съм тук всеки ден след четири следобед, до 20 септември - защото виждам, че мнозина изпитват необходимост да говорят за това и намират точно тук тази среда, която може би другаде им липсва. 
Много се зарадвах на една неочаквана среща
Преди време често ме канеха в различни училища да говоря за живопис и за изкуство на ученици. И ето че сега да видят изложбата дойдоха едни вече пораснали моимчета, които се оказаха от един такъв клас, с който съм се срещала преди време. Те помнят за какво съм говорила пред тях и очевидно то е останало дълбоко в паметта им - и това отново и отново доказва колко е важно децата и младите хора да имат досег до хората на изкуството още в най-крехката си възраст - защото тези срещи и това докосване остава за цял живот“, разказва Виолета Радкова. 
Тази тема отключва нейните размисли за днешния ден в училищата.
„Мисля, че сега учителите нямат време да отделят внимание за посвещаването на момичетата и момчетата в изкуство, в красота. И в същото време образователната система затрупва учениците с огромен масив от познания и информация, който често пъти остава абсолютно ненужен и неизползваем в живота им. А децата имат нужда от внимание, от това тяхната чувствителност да бъде насочена и да намери допирателни с музиката, литературата, картините“, продължава тя. 
Една изложба е ценна именно с тази възможност за общуване - това е начинът да се убедиш, че има и други хора, които мислят като теб, тя е пряка размяна на израженията на човешкия дух и наистина обогатява, убедена е Виолета Радкова. Този контакт в изложбената зала е сроден с атмосферата в театралния салон, в музейните и концертните зали, когато и актьорите, и публиката чувстват връзката, възникваща между твореца и човека, към който е насочена тази артистична енергия, смята художничката.
„Затова е толкова важно - 
особено когато сме потънали в прозаична суета и дребнава злоба
Затова нарисувах тези мои небесни огледала, които дадоха названието на експозицията. Тези огледала са един мощен символ - оттам сме дошли и там ще отидем“, обяснява тя. 
За нея огледалата са нещо изключително трепетно и въздействащо: „Израснала съм сред множество огледала - у дома те бяха огромен брой. Мама и татко бяха шивачи (не знам защо днес хората, които упражняват занаят, са пренебрегвани и недооценявани - това е толкова несправедливо и глупаво!). Живеехме на „Борисова“. Преди Великден мама варосваше стаите - и тогава изнасяше навън огледалата и ги подпираше на външните стени. Обичах да минавам покрай тях и да се виждам в различни ракурси - събирах се в тях цялата, а същевременно и се виждах по различен начин. А освен това във всяко от огледалата освен себе си виждах и небето, и олющената тухлена стена на къщата, и дърветата, клоните, цветята в градината... Винаги съм усещала, че огледалата крият някаква тайна - и никога не знаеш каква точно е тя. Мисля си, че огледалата имат памет. Нямам причина да го твърдя, но си мисля, че е така. И че 
има зли огледала и добри огледала
Нали така е и в приказките - в приказките на Шарл Перо, на Братя Грим, на Андерсен, на Оскар Уайлд, на Ангел Каралийчев“.   
Днес в своите картини Виолета Радкова се връща обратно по изминатите пътеки и търси своя начин през огледалата да преоткрие приказката на своето детство. А приказката на нейното детство е нейният Русе. Обичам моя град и това със сигурност ми личи и в картините, не крие тя. Арки, фронтони, полуовални пространства, през които тя предлага на зрителите да надникнат в нейния роден град и да допишат във въображението си удивителната и неповторима за всеки история, свързана с Малката Виена. Образите на нейните персонажи са в хармония с композиционните пространства и допълват цветния сетивен разказ във всяка от картините. В тази изложба художничката добавя към превърналите се в характерни за нея картини в гамата на старото злато и ново настроение - свежите и оптимистични нюанси на синьо, зелено, въздушно бяло. Те са доминантата в „огледалния“ цикъл - с „Морско огледало“, „Огледалото на мама“, „Вълшебно огледало“. 
Много от хората продължават да харесват „златните“ картини, но виждам, че все повече и по-често застават пред „огледалните“, казва Виолета Радкова. И се вижда, че й допада това, че новият разговор с публиката, който тя подхваща с платната си за другите пространства, за другите измерения, за небесната ефирност на чувства и помисли, по всичко личи, че може да се смята, че се е състоял. 
И толкова много й се иска и другият „разговор“ - за запазването на неповторимия облик на стария Русе - също все някога ще се състои. „Страдам, че не може общината да вземе решение да накаже тези собственици на старинни сгради - архитектурни шедьоври, които са си върнали къщите, а не си правят труда да приведат поне фасадите в приличен вид. Ако не могат да си оправят интериорите, да се погрижат поне за фасадите - за да не бъде това проблем на моите очи и на очите на всеки, който изпитва болка, гледайки как се рушат уникални ценности. Когато години наред собствениците не могат да се разберат - тогава нека да им се отнеме сградата. Много ми е мъчно за Старата полиция - та там е чудесно място за галерия! Могат да разположат прекрасно сбирките от живопис, графика, скулптура и това би било едно разкошно пространство за изкуство, което толкова добре би му прилягало на Русе!“.