На 17 септември, неделя, от 19 часа дебют на русенска сцена в ролята на прочутия прелъстител Дон Жуан от едноименната опера на Моцарт ще направи един от най-впечатляващите солисти на Държавна опера-Русе - баритонът Добромир Момеков. 
Репетициите за спектакъла започнаха през уикенда.
Публиката в Доходното здание ще има възможност да преживее „най-великото произведение в света на операта“, както наричат познавачите забавната оперна драма, в пълния му блясък и страст.
Диригент - Димитър Косев, режисьор - Огнян Драганов, хормайстор - Стелияна Димитрова-Хернани, сценография - Иван Савов, концертмайстор - Тамара Лазарова, акомпанимент на речитативи - Йоана Маринова.
Освен Добромир Момеков публиката ще види Момчил Миланов в ролята на Лапорело, Пламен Бейков /Командор/, Теодора Чукурска /Донна Анна/, Иван Пенчев /Дон Отавио/, Владислава Гарвалова /Донна Елвира/, Даниела Караиванова /Церлина/ и Теодор Петков /Мазето/.
Първото изпълнение на операта е на 29 октомври 1787 година в Прага.
В България за пръв път е поставена на 12 април 1930 година в София, а в Русе - на 11 юни 1963 година. Диригент - Ромео Райчев, режисьор - Михаил Хаджимишев, художник - Ани Хаджимишева, хормайстор - Николай Николаев.

Погледът върху такова колосално явление като Моцарт изисква своя гледна точка. Лично аз има пристрастие към Моцарт, което съм засвидетелствала в пиесата си по книгата на Ерик Еманюел Шмит „Моят живот с Моцарт“, публикувана в алманаха „Брод“ преди доста години. Там е моята гледна точка за това как музиката на Моцарт може да промени живота на човек и как неусетно той става по-пълноценен и не толкова евтин и тъжен, както го експлоатира рекламната индустрия например. Но да речем, там са до голяма степен моите мисли и чувства, както и режисьорските ми виждания върху темата Моцарт. А тук пред вас ще трябва да подредя мислите си в друга посока. 
Скоро прочетох една от поредните студии за Моцарт, от Пиетро Мелограни - един от най-големите италиански историци. Написана е съвсем не романтично и емоционално, а е базирана върху 7-те тома с писма, които са издадени от събраната кореспонденция на Моцарт с баща му Леополд. Смятам че до голяма степен 
тези именно писма са в основата на прекрасния филм за Моцарт по пиесата на Питър Шафър
на режисьора Милош Форман. Сигурно всички сте го гледали - „Амадеус“.
Боже, кой ли не е писал за Моцарт?! Като започнем от Пушкин и завършим с Екзюпери! А помежду тях неочаквано някак се е вредил и Чичерин. Комисар, народен комисар на външните работи, един от най-близките съратници на Ленин. Странно, а? Комунизъм и Моцарт. Точно Чичерин размишлява върху трагедията - зависимостта и разминаването с обществото, което е престанало да разбира... Сега и аз се опитвам да кощунствам. Слава Богу, че Амадеус няма да чуе словата ми. Представям си как би прихнал неудържимо...
Скъпи Моцарт, Ти си навсякъде, непрекъснато индустриално употребяван. Вземи, ако щеш бонбони, шоколади, бижута, парфюми, бельо с Моцарт...
Често сменят другите музики. Твоята не! Не пускат разбира се нито „Реквием“, нито ария от „Дон Жуан“. Целта е да достигнеш широката публика. У малкия Моцарт, у невръстния Моцарт има всичко, което да ви се хареса - валс, виенска миниатюра, слухов транквилант. Един вид
щипка добър вкус в огромната машина на световния кич
Всъщност, знаете ли, шушука се, че е композирал още като ембрион! Ами да! А да сте чували, че японците са стигнали дотам, че са измислили сутиен „Сватбен марш“, който при разкопчаване отронва мелодийка на Моцарт? Всичко, що е течащо, гъвкаво, флуидно, блестящо, може да бъде определено като „Моцарт - трижди величаший“. Всяка виртуозност - също. Така че, ако искаш можеш да си „Моцарт“ на финансите, на тайните служби, на компютъра, на сърфа, на автомата „Калашников“, на подводното гмуркане, на въздушната акробатика, на овчарския скок, на тениса, на бокса, на шахмата... Моцарт е дарбата, идеалният подарък, резултатът без усилие. Той никога не се напряга, защото му идва отвътре. Той беше божествено дете и завинаги си остана bebe for ever. Бог ни го даде, Бог ни го взе.
Ние не го заслужихме, но той ни въздигна
Моцарт, дребничък, с възголям нос, нервен, вглъбен, намагнетизиран. Е да си кажем правичката - беше на мода преди, ама прекалено много ноти, прекалено усукано. Слушаемостта спада... Пазарните дялове се топят... Не може да се излъчва... Че и глупашки сюжети... А и тези дисонанси... Не, не е подходящ за праймтайма!
Моцарт, колко ли богат щеше да бъдеш днес, ако за всичко редовно получаваше авторски права? Странно е да си мисли човек за ускорението на историята. Ускорението е навсякъде, с изключение на духа.
Mozart /Мозар/ - така се произнася на френски. Име , състоящо се от двете думи mot /дума/ и art /изкуство/. Волфганг Амадеус: Волфганг - светец от 10 век, прочут с това, че е накарал самият дявол да работи по изграждането на неговия манастир-църква, преди да го екзорсират под формата на вълк. Волфганг Амадеус -
изискава се голямо изкуство да сложиш дявола и Бога в една люлка
А сега пък, като се замисля за 18 век... Та и Сад носи смисъла на приятното, но пък тъжното. 18 век. И два диаболични колоса. Но единият напомня другия и същевременно го отрича - „Cosi fan Tutti“ - Така правят всички /жени/. И всички мъже, разбира се. „Философията в будоара“... Тя е навсякъде. Философията е в музиката и в будоара. И „Дон Жуан“ - винаги обичан и никога не можещ да обича в замяна. 
След тази рефлексия за Моцарт ще продължа за операта „Дон Жуан“, тъй като поводът за този материал е спектакълът на Русенската опера на 17 септември. Фабулата на „Дон Жуан“ води началото си от древните митове. Дон Жуан, както и Фауст, е една от фантастичните фигури от Средновековието. Всъщности Моцарт има редица литературни и музикални предходници - Молиер, Глук, Тирсо де Молина. Но Моцартовият „Дон Жуан“ е свръхчовек, който хвърля предизвикателство към съдбата; в цялата опера от начало до край си пробиват път и се втурват в действие мрачните и тайнствени сили на съдбата
Успехът в Прага на операта „Сватбата на Фигаро“ осигурява на Моцарт поръчка за опера буфа „Дон Жуан“ пак по либрето на Да Понте. 
„Дон Жуан“ е поставена на сцената за рекордно кратък срок (подобно на репетиционния период в Русе). Премиерата й е на 29 октомври 1787. Всъщност
репетициите в театъра вече вървят, когато Моцарт довършва музиката
Всичко това се случва в много тежък период от живота на композитора. Умира синът му, умира приятелят му граф Хацфелд, баща му е в много лошо здравословно състояние.
Премиерата на операта е в Прага. На 25 октомври в града пристига един стар развратник - Джакомо Казанова и се предполага че е присъствал на премиерта на операта „Дон Жуан“ и че Моцарт се е срещнал с него. Операта всъщност е завършена на 28 октомври. Самият Моцарт, както и Да Понте, пишат, че се касае за една шеговита драма, като я кръщават „драма джокоза“. Но операта не може да се причисли към никоя съществуваща до тогава категория, а още по-малко към трагедията. 
Всъщност „Дон Жуан“ е мислена като музикално-драматичен вид пиеса за простолюдието. Моцарт е смесил успешно стилът на „моралите-то“ /средновековен театрален жанр от 11-14 век, който обикновено разкрива живота на някой светец/, а с присъствието и на буфонадата се получава
пиеса от градски тип за смесена публика
Такава е модата тогава, този стил Моцарт открива в Италия. Операта е в две действия. Динамиката произтича от развитието и противопоставянето на персонажите, които са с двойствена характеристики и тук ще посоча малка част. Самият Дон Жуан се хвали че е „благороден рицар“, но това не му пречи да се държи като злодей. Говори за любов на всички жени, но не е способен да обича и гледа само да впише всичките жени с които е бил в регистъра си, включително старите и грозните. В последните сцени се долавя дори проблясък на героизъм. Дори в „Дон Жуан“ на Молиер, слугата Зганарело определя своя господар, като „силен дух“, така, както по това време са се определяли безнравствените философи. Такъв е и Дон Жуан на Моцарт и Да Понте, който без страх издига възгласи в чест на свободата, разбирана като еротична разюзданост. „Да живее свободата“ се повтаря от всички участници в празника от първо действие и придобива голямо значение, но в същото време е като погребален възглас, които се присъединява към бъркотията, или по-скоро към хаоса на този бал, чиято музика се наслагва от три оркестъра. Забележете - 
това е също нововъведение в музикалната драматургия на Моцарт
Драматургията включва от една страна групата на аристократите. Дона Ана е противоречива - от една страна търсеща хармонията, но заедно с това склонна да се отклони от приетите норми за морал. Символ на женствеността, Дона Ана загубва честта си и баща си по вина на Дон Жуан, но заедно с това не може да отвърне на любовта на единствения благородник в операта - дон Оставио. Дон Отавио е образ-маска между Арлекин и палячо /образи от Комедия дел арте/. На този образ не е присъща действеност. Той е единственият аристократ в операта, ако не се бори Командора. Дон Отавио е пълна противоположност на Дон Жуан.
Дона Елвира изоставената любовница от Дон Жуан. Впрочем Елвира (добре избрано име, защото се е обърнала на мъжкарана „Elle a vire a la virago“). Великолепна в гнева си, тя се заканва да изтръгне сърцето на онзи, който я е зарязал. Това е жената, която иска сигурност, любов, семейство. 
От другата страна са образите на слугите. Лепорело е от прослойката на бедността, на която не е чужда селската хитрост. Малко страхлив слуга, той съди строго своя господар, но пък би искал да е „благородник“ точно като него. 
Да служиш на Дон Жуан е изнурително, храниш се зле, но в крайна сметка не е изключено и да се забавляваш
или пък да си шокиран: Лепорело е антипод на другия слуга - Мазето. Мазето е готов да се бори за идеалите си, колкото и малки да са, противоположно на Лепорело. Церлина, палаво и буйно селско момиче, има нещо общо с Лепорело. И тя като него иска да се издигне, постъпките й са винаги на границата между желание и действие. 
Командора е типична маска на възмездител, на пазител на реда и затова веднага е премахнат. Всъщност операта започва с неговото убийство на дуел с Дон Жуан. А в края на операта той се връща като статуя - „маска“, за да раздаде справедливост. Сцената е нечувана и скандална. Неусетно операта е нагазила в кипнала метафизика... подобно на Шекспир и сцената с бащата на Хамлет.
Аристократизмът е представен от Моцарт в музиката на големите арии в стил опера серия. А музиката на слугите е песенна по-проста, като изказ и носи комичният елемент в операта.
Действието се води от Дон Жуан, който умело свързва нишките на сюжета. Така се получава така наречената „концентрична“ драматургия, т.е. всички линии се преплитат. В средата на действието е самия Дон Жуан. Той е най-сложният образ - събирателен на човешки и мъжки качества. В природата му са качествата на мъж - ловец, епикуреец, искащ свобода с цената на всичко. По този начин всъщност той става 
изразител на епохата на Просвещението и неговата философия
Това е философията на опознаване, т.е. човек да преодолее божественото и да търси всичко изцяло и само в себе си. Предвестник на Романтизма на 19 век. 
Всяко от двете действия завършва с грандиозен финал, а второто и с два финала. И сега забележете - Дон Жуан като централна фигура би трябвало да има сериозни арии. Но който познава операта знае, че има само „серенада“ и „малка ария на шампанското“. Ето ви представена част от музикално драматургичното майсторство на Моцарт, който прави по този начин психологическа характеристика на образа. Всъщност животът на Дон Жуан е до голяма степен свързан точно със серенадите и със шампанското. Невероятен похват на Моцарт е и това, че той почти не извежда Дон Жуан от сцената. Друга особеност на музикалната драматургия на Моцарт е, подреждането на персонажите по двойки от една страна противоположни, но от друга съчетани - мъж с жена което на практика допълва психологическите им характеристики. Така образите става живи. Всъщност тук искам да подчертая, че точно такова съчетание не се среща в операта. Обикновено конфликтът в другите опери произтича от триъгълникът между персонажите, или от конфликтът между повече персонажи. Моцарт съчетава и различните съсловия. 
И така Волфганг Амадеус Моцарт - Дявол? Светец? ГЕНИЙ!