50 години творческа дейност - това беше поводът именитият русенски художник Николай Караджов да подреди свои картини в Художествената галерия на „Борисова“ 39. В експозицията ценителите на изящното изкуство ще видят както портрета на Валя, съпругата на художника, рисуван през 1973 година („от времето, когато бяхме гаджета“), така и специфичните образи и композиции, в които доминира молитвена загадъчност, мистична приказност, почти готически драматизъм, хиперреалистични запомнящи се алюзии. Половината от платната са от фонда на галерията и са работи от различни години. Другата половина са от последно време, сред тях и нови работи, които се показват за първи път. В юбилейната експозиция има и две рисунки - също от различни периоди: „Да се види, че и преди, и сега мога да рисувам лице“. Знае се, че е много трудно да нарисуваш лице, неслучайно казват: „Когато рисуваш едното око, гледай и другото“, продължава Караджов. И върволицата асоциации (а и моите въпроси) го отвежда назад в годините, в далечното му детство в зелените поляни на родното му село Малчика, където във вировете на реката и по слънчевите гърбици на хълмовете преминават невръстните му години. И където през игрите и лудориите пробиват кълновете на това, което се превръща в съдба за Николай Караджов и което му е донесло национална и световна слава. 
Истината е, 
детство на село е равнозначно на най-великото благо - свободата
казва художникът. Да се къпеш в реката, да тичаш на воля, не просто да се докосваш до природата, а да бъдеш част от нея - това е наистина благословия, която вече все по-малко деца получават. А Николай Караджов е имал късмета да получи още една благословия - да има един невероятен дядо, на когото дължи и името си, и дарбата.
„Дядо ми беше талант и в рисуването, и в музиката, въпреки че не беше учил това никъде. Беше обикновен чобанин, овчар, но си беше природен гений. Рисуваше много - коне, прасета, овце, хора. И винаги ги рисуваше в профил. Не мога да кажа защо именно в профил, макар да има едно простичко обяснение - едно око се рисува по-лесно, отколкото две, нали? Изглежда аз съм се учил от него. И още преди да тръгна на училище, вече бях усетил, че мога да рисувам даже по-добре от дядо. После, в училище, бях нарисувал нещо на мозайката пред сградата, дойде учителката Лалова и строго попита: „Кой нарисува това?!“. След кратко колебание признах, че съм аз. И вместо порицание получих похвала...“, разказва Николай Караджов. 
Родното село Малчика, известно с големия брой католици, предоставя и друг шанс на бъдещия художник - още от дете да се докосне до различен стил на изобразяване на сюжети и персонажи.
„Влизал съм в католически домове и съм виждал много картини, създадени в различен от нашия православен стил, образите и атмосферата в тях са други“, припомня си художникът. 
„Знаех, че има художествени гимназии, но знаех и че моите родители нямат възможност да ме издържат в София. Затова не си правех илюзии, че мога да уча това, което толкова много ми се искаше. След осми клас постъпих в машинно-тракторното СПТУ (средно професионално-техническо училище - б.а.) в град Левски. Там по едно време дойде едно момче, което се оказа, че е изгонено от Художествената гимназия в София, викахме му Пушкин - външно приличаше на поета. 
Двамата с Пушкин рисувахме голата Бриджит Бардо, гледахме я от картички
и продавахме нашите рисунки по 10 стотинки. С парите си купувахме вафли - една вафла струваше пет стотинки“, продължава Караджов.
Задължителната някога казарма го отвежда все пак в София, в Танковата бригада в Горна баня. И там прозвучава сакралният въпрос: „Има ли някой да може да рисува?“. Така Николай става художник на бригадата и армейският му стаж минава под знака на лозунги, плакати, портрети на видни държавници и патриотични призиви за прибирането на рекорлтата от полето и за таченето на българо-съветската дружба. Това ценно занимание обаче го среща и с художници, с които се запознава в ЦДНА.
„Имаше един Людмил, двамата с него рисувахме пророка Йеремия и той като видя какво правя, спонтанно призна, че моят портрет е по-добър от неговия... Оттам вече до кандидатстването ми в Художествената академия имаше само една крачка. Тогава кандидатите бяха 300-400 за едно място. Имаше отделни квоти - квота „Столица“, квота „Провинция град“ и „Провинция село“. На изпита оценката ми беше 5.50, приеха ме „Илюстрация“, но още първата година разбрах, че мога да се прехвърля „Живопис“ и го направих“. В академията е в класа на проф. Ненко Балкански и е щастлив, че е попаднал в среда, която е адекватна на интересите и търсенията му. Бяхме около сто души курс, от които и много добри художници, като Юрий Буков, да речем, но най-важното беше, че бях сред хора, които могат да ти дадат тласък, да те насърчат, да те провокират дори“, казва Николай Караджов. 
Като студент среща и Валя - момичето с очи с цвят на метличини 
и с невероятно излъчване.
„Тя притежаваше нещо уникално - имаше албум с рисунки на Едгар Дега! С нея в Студентския дом гледахме филма „Монпарнас 19“ за Модиляни, с Жерар Филип и Анук Еме“, припомня си художникът. И разказва как с парите от една втора награда - колосалната тогава сума от 150 лева! - си купува латвийски грамофон, на който слуша плоча с „Рапсодия в синьо“. 
Когато през 1975 г. завършва академията, двамата с Валя пристигат в нейния град - Русе. И Николай заменя брега на Осъм с брега на Дунава.
„Беше голямо изпитание - тук имаше много сериозни художници: Димитър Хинков, Марко Монев, Никифор Цонев, Ради Неделчев... Клубът на дейците на културата беше мястото, където се събирахме всеки ден, по обед и вечер. Ако някой пропуснеше да дойде в Клуба, беше ясно, че той със сигурност пропуска куп важни новини и събития. Там съм рисувал много, рисувах хората, много пъти съм рисувал и Боян, който беше „постоянното присъствие“, един от особняшките персонажи в Клуба. Имаше една маса, Масата на художниците. Там идваше понякога и Димитър Хинков - тогава е бил някъде седемдесетинагодишен, горе-долу на колкото съм аз сега, и ми изглеждаше като библейски старец. Преди го познавах задочно, по неговите картини, по неговата съкровена същност, но реално се запознах с него вече в Русе - и изпитвах огромен трепет от това познанство“, продължава живописецът. 
Още няма навършени 29 години, когато Никифор Цонев му се обажда и му съобщава: „Ники, приети са три твои картини за изложбата в Габрово!“. Това е националната изложба „Човекът и трудът“, годината е 1978-а. Неговите три творби събират впечатляващи отзиви от критиката. В последния ден на експозицията Петър Попов-Попето му казва по телефона, че един от критиците, Димитър Аврамов, много е харесал картината с кларинета. Скоро след това самият Димитър Аврамов казва на младия художник: 
„Сега е моментът да направиш изложба в София!“
И Николай Караджов прави тази изложба. В комисията от Съюза на художниците, които оглеждат творбите, са художници като Румен Гашаров и Димитър Буюклийски. Артистична хрумка прави експозицията раздвижена и интригуваща. На едната стена в залата Николай Караджов окача всички поздравления и телеграми, адресирани до него в деня на откриването. „Беше наистина трогателно - Хинков беше отишъл до пощата, за да пусне телеграма, това бяха направили и Марко Монев, Василка Монева, Никифор Цонев, Ради Неделчев, Велимир Петров, Володя Кенарев, Виолета Радкова и още колеги“, казва Николай. Той пропъжда мисълта дали в днешно време би могло да се случи нещо подобно - или дистанцирането, изолирането, втренчването в себе си, раздалечаването, равнодушието, дори завистта до такава степен са наръфали и обезобразили радостта от споделянето на изкуството, че са я прогонили от днешния ден, като така прибавят още един сив нюанс в и без друго неособено цветното битие. 
„Не съм от хората, които изпадат в носталгичен плен на миналото, но не мога да не припомня, че имаше доста повече енергия и общуване“, казва Караджов. 
През 1976 година с Василка Монева създават русенското Ателие на младия художник
правят няколко младежки изложби, а след това разменят такива експозиции с Варна и още няколко града в България. Успоредно с това Караджов категорично присъства в артистичния живот в страната с изложби в Русе, София, Ловеч, Пловдив, Варна. Негови платна се възхищават ценителите в Рига, а от 1995 до 2005 година активно излага в Лондон. Всичко започва с това, че две негови картини впечатляват галериста Роберто Галиарди. Николай Караджов смята за „върха“ своята самостоятелна изложба в Музея на прерафаелитите „Лорд Лейтън хауз мюзиъм“ в Лондон. Тя е една от четирите експозиции на автори от различни страни, които прочутият британски музей отбелязва Милениума. 
За съжаление, Караджов не успял да отиде на откриването. Впрочем той не обича особено пътуванията. „Честите промени нарушават ритъма, изненадите не са моята стихия, макар че в живота ми често се случва така, че това, което ме връхлита, винаги е неочаквано, винаги е изненада“, признава живописецът. Така става дори и с приемането му в Съюза на художниците - през юни 1979 г. научава, че е приет в СБХ, от писмо, подписано от председателя на съюза. „Без да очаквам, без да подавам молба - от СБХ са оценили моите картини“, казва Караджов. 
Това, което критиката казва за него, го радва.
„Тази липса на бъбривост в картините му ни позволява да забележим изплъзващата ни се красота на единичната вещ, стойността на истинския материя, привлекателния силует на стереометричните форми“ (Аксиния Джурова). „Композициите на Караджов са заредени с една неподвижност и непристъпна хладност, както и завладяващо молитвено чувство“ (Анн Кодичек, Лондон).
„При него виждаме една съзнателна ориентация към куатрочентистката концепция за изкуството, особено в портрета“ (Иван Маразов). 
Но извън и над напълно закономерната суета на артиста и естественото човешко желание да чуеш какво мислят за теб другите, стои с нищо несравнимата хармония, която изпитва художникът пред статива - в онези неуловими мигове, когато внезапно разбираш, че си успял: успял си да разкажеш с форма и цвят своя порив, своето недоумение, очакване, надежда. И че ти самият си „Лодката“, „Облакът“, „Прозорецът с котката“, ти си „Храмът“, „Равновесието“, „Коридата“. Ти си онази изящна перла, която неизменно присъства в платната на Николай Караджов със съвършената си сферичност, проблясваща дискретно и ненатрапчиво - като въпрос, отговорът на който витае някъде извън рамката на картината.