Иво Братанов е магистър филолог, доктор по български език, член на Съюза на учените в България, задълбочен, авторитетен езиковед и бивш учител с I ПКС в СУ „Христо Ботев“ - Русе. За читателите на „Утро“ г-н Братанов разяснява произхода на популярни изрази, които често се използват, но малцина знаят номиналното им значение

Общопризнато е, че Л. Каравелов е най-значителният български възрожденски белетрист. В неговите повести и разкази са представени незабравими сцени и герои, които и досега доставят естетическа наслада на читателя.
Изтъкнатият писател има несъмнени заслуги и като един от строителите на новобългарския книжовен език. По този повод проф. Л. Андрейчин, автор на класическо изследване за езика на Л. Каравелов (1950 г.), пише: „В книжовната дейност на Л. Каравелов и Хр. Ботев нашият книжовен език преди Освобождението достигна най-високата точка на своя развой за онова време.“ 
Езикът на Каравеловите текстове се отличава със значително лексикално богатство. В някои случаи писателят си служи с думи и изрази, които са неизвестни или слабо познати на съвременния читател. В следващите бележки ще разгледам такива думи, които са включени в повестите „Маминото детенце“ и „Българи от старо време“.
1. Названия на парѝ. В двата Каравелови текста се срещат названия на стари парични единици. Ето някои от тях.
1.1.  Парà. Съществителното име парà в съвременния български език означава монета, но и по-общо – пари (монети и банкноти). Това значение е засвидетелствано в разглежданите повести, напр. „Парици им се плащат. […] Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден.“ („Маминото детенце“). В тях е документирано и едно вече остаряло значение на думата парà – една четиридесета част от гроша, равняваща се на около 1-2 стотинки. Ето примери: 1. „да се не дават 28 пари, когато могат да се дадат 27“ („Маминото детенце“); 2. „Мене тато даде пет пари и аз си купих орешки“ („Българи от старо време“).
Думата пара е от персийски произход и е преминала в българския език чрез турското езиково посредничество (вж. тур. para със същото значение).
1.2. Грош. В двете повести се споменава монетата грош. Названието ѝ е от средновековния латински език – от прилагателното име grossus („голям, дебел“), което е включено в названието на сребърната монета denarius grossus. Такива монети започват да се секат от края на XII в. в Италия и са наречени denarii grossi „големи денарии, дебели денарии“, за да се различават от „малките денарии“.
От латинския език тази дума преминава в немския (вж. нем. Groschen) и чешкия (чеш. groš). В българския език е заета може би чрез посредничеството на сръбския или на румънския език.
1.3. Рубе. В повестта „Маминото детенце“ Неновица съобщава на съпруга си, че са откраднати „И гердана ми, и ривцето ми, и рубийките, и татовите жълтици, и мамините парици и…“ Съществителното име ривце означава „наниз, огърлица от стари пари“. Съществителното име рубийки е форма за мн.ч. от умалителното рубийка, вж. и рубѝя, рубе. Съществителното име рубе означава дребна златна монета, а рубия – турска златна монета, равна на ¼ от лирата. Думата е заета в българския език от турски (вж. тур. rubije), което е заето от араб. rubisyya „четвъртина“, а то е от староинд. rūpyam „обработено сребро“.
Рубетата са се ползвали и за направа на гердани. Ето пример от Йовковия разказ „Шибил“: „една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. [ … ] А на шията ѝ тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии.“
1.4. Махмудия. В „Маминото детенце“ чорбаджи Нено казва за сина си Никола: „Онази вечер той е дал на циганите, които са му свирили, стара махмудия…“ А ето и два примера за употребата на съществителното име махмудия в „Българи от старо време“: 1. „Когато дядо Либен напълвал кесията си, то той оставял и кърджелиите, и хайдутлукът, дохождал си в Коприщица и захващал да харчи своите махмудии.“ 2. „И дядо Либен извадил из кесията си една махмудия и хвърлил я пред баба Либеница.“
Махмудията е жълтица (араб. mahmudiye), наречена на името на османския султан Махмуд II (1784 – 1839 г.), който управлява Империята от 1808 г. до смъртта си. Стойността ѝ е 25 сребърни гроша. Махмудиите също са използвани за направа на златни гердани. 
1.5. Меджидие. В повестта „Маминото детенце се споменава за монетата меджидие (араб. mecidiye): „После тия практически размишления Неновица извадила пет бели меджидиета, везала изново кесията и затворила я в раклето“. Меджидието е златна или сребърна монета, затова в народното творчество се нарича бяла меджидия или жълта меджидия. Златното меджидие е равностойно на 100 гроша, а срребърното – на 20 гроша.
Монетата е наречена така по името на султан Абдул Меджид I, който е син на султан Махмуд II.

Иво БРАТАНОВ