Вероятно няма друго място в България, в което заради един паметник да се водят истински войни. Лошото е, че зад изказваните принципни позиции наднича разчистване на лични сметки с политически оттенъци.
Също както в големия парламент на жълтите павета в София червени, лилави, сиви и черни кръстосаха словесни шпаги в първия си работен ден, така и в двемогилското село Батишница ври и кипи от емоции. Става дума за онзи прословут Паметник на загиналите във войните в началото на ХХ век, който вече 10 години е под грижите на Енко - трудолюбив и сръчен български гражданин с мюсюлманско име и вяра. Точно преди две години „Утро“ разказа за битката между Енвер Ферзов и пенсионираната директорка на училището Дочка Досева.
Самият монумент е издигнат от признателните батишненци през 1919 г. до сградата на някогашното кметство. Каквото било - било. През 2003 г. Енвер Ферзов си купува изоставения общински имот - старото кметство, и започва там дребен бизнес. Порутената къща е стегната от новия си собственик, в долния край на двора е отворен казан за варене на ракия и някак съвсем естествено започва и освежаването и поддържането на монумента във вид, който му прилича.
Това обаче не е интересно за българските патриоти и смятат за крайно неуместно до казана да има паметник, още повече до казана на един турчин. Това последното не се казва на висок глас, но се носи във въздуха. Вярно, до съживяването на запуснатото кметство радетелите за въпросния паметник са го забравили отдавна, но пък защо да не си го припомнят, при това шумно, в демократичното време. Започва мащабна акция, в която се включват клуб „Съхрани българското“, тогавашният областен управител, Министерство на отбраната и Министерство на културата. Ражда се идеята паметникът да бъде преместен, но тъй като няма пари, той си остава в двора до къщата на Енвер, а в героичната алея на селото се появява клонинг на монумента.
Когато от различните министерства отиват лично на проверка в Батишница, не могат да повярват на очите си - паметникът е боядисан, подмазани са плочите му, около него са засадени пъстри цветя, ограден е с мрежа, млади лозички пълзят към асмалъка, райграсът се поддържа, детски люлки и въртележки са добавени към комплекса и е поставена вратичка, през която всеки би могъл да влезе и да постави цвете в памет на загиналите. Провокациите към Енвер обаче не спират вече 10 години. Приятели го съветват да го събори или просто да го изостави на времето, но казанджията е категоричен - грехота е!
Да, но тази принципна позиция му носи нови и нови неприятности. Войната за паметника от войните продължава до ден днешен. Щафетата вече е поета от новия млад и амбициозен кмет на селото Бисер Йончев. Тъй като и той не разполага със средства да премести прословутия паметник, е написал докладна до кмета на община Две могили Николай Христов, в която го моли да се определи точно границата на общинския имот и кметството да влезе във владение на публичната част. Нищо незаконно - дори напротив. Похвалната инициатива изпраща на 21 май специална комисия в състав арх.Доневски, зам.-кмета на Две могили Димитър Димитров и шефката на отдел „Общинска собственост“ в общината Йорданка Тодорова.
Тримата старателно премериха двора и имота на Енвер, както и общинската част в съседство.
Дотук всичко е по правилата. Проблемът е там, че ако действително общинската земя бъде заградена, за казанджията се затваря единственият подход към производството му.
Ако аз спра работа, семейството ми ще остане само на една пенсия, а синът ми ще поеме към Европа - какво да прави на село и да бездейства, коментира Енвер Ферзов.
Картинката обаче се допълва от друг факт, за който нито кметът, нито някой от управата на общината има отговор - точно през двора на Енко преминава канал, който също като паметника служи на цяло село, но не се вижда. Никой не си задава въпроса какво би станало, ако собственикът на имота реши, че този канал му пречи...
Енко вече е премахнал оградата, която пазеше паметника. Асмалъкът също го няма, а лозичките са легнали като посечени на земята. Младите плодни дръвчета, които семейството на Ферзов е посадило, не трогват никого и вероятно ще бъдат изкоренени. А крушите вече имат малки плодове.
Макар че „всяка крушка си има опашка“ и в Батишница да са наясно, че Енвер и кметът Бисер не са най-близки приятели, хората знаят, че преди да стане кмет, младият мъж 10 години е помагал на казанджията и е получавал пари за това.
Срещу закона никой не иска да застава, затова и казанджията изразил писмено желанието си да купи част от общинския терен - толкова, колкото да има пътека към казана. Не може! Поне засега. Докато не утихнат политическите страсти и не стане ясно, че която и да е партия на власт, хората ще трябва да живеят заедно и да се борят с трудностите, а не да си създават един на друг допълнителни изпитания, с които животът и бездруго е пълен. В момента изглежда, че буквата на закона върви към победа над здравия разум и човещината.