Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология. Тя е преподавател в Русенския университет и психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие „Псикомфорт“ на бул.“Цар Освободител“ 14 в Русе. Читателите на "Утро" я познават и като водещ на рубриката "Консултант" на страниците на вестника, в която се разискват теми от психологическа естество. Разговаряме с нея по повод потресаващия случай на насилие в Стара Загора, след който действията на 26-годишния Георги Георгиев доведоха до национални протести под наслов „400 шева - Свобода или Смърт“, включително и в Русе, в подкрепа на жертвата - 18-годишната Дебора.

- Как си обяснявате като психолог случая с 18-годишното момиче в Стара Загора? Откъде идва първо това чувство за собственост на нападателя и този садизъм?
- Разбирам, че случаят с това момиче е неотложен повод да отворим вратата към насилието като психологически проблем. Едва ли има хора с достатъчно житейски опит, които да отрекат, че са се срещали с него - като потърпевши или като свидетели, може би като извършители или като потенциални такива, когато са били на ръба, но са направили избор да го преодолеят и да не го извършат. Да погледнем към възрастовия фон в случая с момичето от Стара Загора. В юношеството при момичетата физическата красота е сред ценностите с най-висок рейтинг, дори и да са се развивали в посока на множество други ценности като интелекта, изкуството, способности. 
Няма възраст, в която подобно посегателство да е по-трудно поносимо
Хирургът също прави разрези, но за да лекува, а в случая макетното ножче е инструмент за унижаване на жертвата, за парализирането й от страх, за наказание или просто за удоволствие от страна на насилника. Подбудите могат да бъдат различни - алчност, завист, ревност, омраза, неуравновесеност, прекомерно големите претенции и др. Историята на тази склонност също може да е различна: ако личността му се е развивала в детството в семейна атмосфера на насилие; ако насилието е станало заучено поведение, защото като дете е бил свидетел на насилие, което не се е санкционирало; ако е възприел стил да доминира над други, но не за да ги води към нещо по-добро, а самоцелно да ги контролира. Общото във всички случаи е, че той гледа на жертвата като на обект, има отношение към нея като към обект, а не като към личност, която има своите настроения, нагласи, чувства, мечти, стремежи. 
Когато гледаш на другия като на обект, чувството за собственост и нагласата да го манипулираш са ясно обясними
- За какво говорят зачестилите саморазправи? Имате ли подобни случаи в практиката си? Часове след протестите в цялата страна 52-годишна жена подаде сигнал, че е нападната и бита от непознат без причина в София, при това на оживено място и без никой от десетината свидетели да реагира.
- Статистиката обикновено се базира на броя на саморазкритията за насилие, когато се търси помощ от полицията или от организации, и на съобщенията на свидетели. Дали тези саморазправи с насилие са зачестили, или куражът към споделяне на проблема се е повишил, може да се разбере, ако се направи по-голямо изследване, но ето, че и обществото със сътрудничеството на медиите стана по-реактивно спрямо тях и по-често излизат наяве. В практиката ми имам доста такива случаи - и с жени, и с мъже жертви на домашно насилие, както и с тормоз на работното място от колега или от началник. Нека да подчертаем, че този проблем не е само наш в България. Това е сериозен проблем дори в така наречените развити държави, но там отдавна се изследва, и у нас от години има преведена литература за това. Държа две такива книги в кабинета си и те често 
помагат на клиенти с типични оплаквания да разбират, че са жертви на домашно насилие
което не определят като такова, не го виждат така. Техните оплаквания са често идентични с описаните в психологическата литература. Относно жената на 52 години, която е била внезапно нападната и бита на улицата, може да подозираме среща с човек с психично разстройство, но и на друг тип насилие може да се натъкнем на улицата, ако се разминаваме с хора с разстройство на личността, които като че ли имат порив да предизвикат околните, за да имат повод да разтоварят агресия после върху тях. Примерно, искате да тръгнете с колата си оттам, където е била паркирана, но някой е спрял насред лентата за движение и стои дълго в отсрещния търговски обект. Чакате, закъснявате за някъде, но нямате шанс да се измъкнете, ако той не тръгне. Той излиза, вижда мигача ви, показващ, че искате да потеглите, сяда в колата си и си подрежда нещо. След 5 минути тръгва. Най-после тръгвате и вие след него и се оказвате в една и съща посока по първата тясна пресечка. Но той спира и започва да говори по телефона, защото някой му се е обадил. Цяла колона коли след него го чака. Разказвам лично преживяна случка. Свих в друга уличка, по която можех да завия вдясно, и обиколих квартала, защото закъснявах. Какво е станало обаче по-нататък, не знам. Сигурна съм, че ако някой от другите коли му е направил забележка, би попаднал на сериозен проблем, освен ако по ръст и психично въздействие не се е сторил по-мощен от мъжа с провокативното поведение. Аз обаче, както се досещате, избрах да си спестя този риск и стрес.
- Един от плакатите на протеста в Русе, носен от две млади момичета, гласеше „Пазете дъщерите си! Възпитавайте синовете си!“. Този призив е отправен към семействата, но само те ли са адресатът? Обществото като че ли става все по-безразлично към проявите на насилие, прагът на търпимост сякаш неусетно се е вдигнал много високо и често се смята, че това са отношения между двама души, които те трябва да уредят, както намерят за добре. Така ли е наистина?
- Този плакат е в съзвучие с протеста, посветен на този нашумял случай и на множество подобни, в които жени дори загубиха живота си. Изниква въпросът обаче
как да се пазят дъщерите и как да се възпитават синовете
което е в основата на превенцията на установяване на такава фатална връзка с насилие. Много пословици показват, че този проблем е познат от стари времена и предупреждават младите неопитни хора да бъдат предпазливи, например „покритото мляко котка не го лочи“. Червената шапчица от приказката изпада в беда, защото въпреки заръките на майката, се отклонява от пътеката, влиза в гората, изкушена от цветята, които я привличат, и се предоверява на вълка. Ето как следва да се ползват тези носители на житейската психология, като се обсъждат с децата поуките заедно с рисковете, разбира се, по подходящ начин и със съдържание, значимо за всеки възрастов етап. Питате дали прагът на търпимост се е вдигнал така високо, че хората да са станали нечувствителни и несъпричастни, когато някой е в беда. 
Често свидетелите прибягват до защитната реакция на ненамеса като вид етика -
„Не ми е работа да се меся в чуждите отношения“. Това не е проблем само на нашето общество. Правени са сериозни изследвания с експерименти и с интервюта, публикувани през 80-90-те години на ХХ век, как реагират хората, когато чуят отнякъде вик на страдание на нападнат човек. Оказва се, че той има повече шанс да му се помогне, ако има само един свидетел, отколкото множество хора, сред които се разрежда отговорността и вината, ако е тежко последствието за жертвата. Ако наблюдаващият посегателството не види, че има и други, би могъл да се притече или да извика полиция и тогава към него биха се присъединяват и други, окуражени от неговата решителност. Тук ефектът опира и до готовността на хората да окажат помощ. Според мен повече склонни са тези, които са тренирани - такива са полицаите (дори и да не са на работа в този момент), обучените доброволци и всички други, които от деца са наблюдавали по-възрастните от семейството да се притичат на помощ.
- За какво говори посланието във фейсбук на друг млад старозагорец, който каза „Аз пък подкрепям пича!“?
- Можем само да гадаем дали например не е някой от тези, които са все срещу течението от стремеж да предизвикат другите, като изпъкнат с подобна „оригиналност“, за да скандализират съпричастното фейсбук общество.
- Какъв е психологическият профил на насилника?
- Вече казахме, че той има отношение към другия като към обект, над който се стреми да доминира, а не като към субект, с когото да има равнопоставени отношения. На фазата на установяване на връзка той може да е много очарователен и да предизвиква възхищение. През това време опознава другия с неговите слабости. А всеки си има такива, включително насилникът, който обаче се стреми да компенсира своето чувство за малоценност, действайки така, че да го замени с превъзходство върху другия, а не чрез искрен интерес и грижа. 

После зачестяват случаите на напрежение в спорове и в оценяване на другия, който все повече „го дразни“ и „предизвиква“ със своите слабости, докато дойде моментът на избухването
с физически или словесни изблици на агресия, за да разтовари напрежението си. Отговорността за това обаче приписва на жертвата, примерно „Съжалявам, че ме докара дотам да те ударя (или да ти кажа тези неща)!“. После има период на компенсираща любов. На фона на напрежението в отношенията на двойката насилникът може да се държи изключително вежливо и да е отзивчив за помощ спрямо близките на жертвата и приятели. Ако човек дълго време живее в такава атмосфера, личността му се развива посредством нея - или по посока на това напълно да се подчини, за да оцелява, или се съпротивлява и поведението на насилника може да става все по-агресивно. След дълго подобно съжителство често при жертвите, ако потърсят помощ, се отчита амбивалентност относно образа на партньора им. Например споделят, че им е казал „Що не се гръмнеш, боклук такъв!“ и докато беседваме какво отношение изразяват подобни думи, се противопоставят на това все едно да го отрекат вътре в себе си: 
„Обаче той е много добър, дори плаче, когато ми казва колко ме обича, и много помага на родителите ми“
Ако се опре до идеята за раздяла, насилникът се съпротивлява. Той има нужда от жертвата не от любов, а защото би загубил обекта, който контролира много често дори със силно демонстрирана ревност. Насилникът има проблем с близостта и интимността - не ги постига, защото същински те предполагат равнопоставени отношения в двойката. Ако ги усети у себе си, е смутен, не може да стои в тях и да ги поддържа. Рефлексът му е да осъжда, да наказва, да оценява, като обезценява другия.
- Кога и как се формира насилникът, на каква възраст, при какви обстоятелства?
- Началото на това формиране може да е на всеки етап от детството. Примерно хладна майка, която в противовес на нуждите на бебето си от топъл емоционален контакт и грижа го неглижира, отхвърля, показва му, че се отегчава, когато плаче, вместо да го утеши. Така то не развива привързаността, от която се нуждае, за да се развива нормално, и това да е предпоставка за хармонично взаимоотношение първо с майката, която е целият свят за малкото дете, после и с останалия свят. По-нататък, когато заедно с проговарянето започне да усвоява символите - думи, жестове, посланията чрез погледа към него, ако някой от родителите отправя противоречиви сигнали и послания, то расте в несигурност, стрес и подозрителност към другите. 
Ако единият родител прилага насилие върху детето или върху другия родител, то попива тези рефлекси
защото идентифицирането е вид защитна реакция. Растейки в такава атмосфера, може и да развива съзнание, с което да си обещава, че никога няма да прави така, като порасне, но вероятността да възпроизвежда същото след време е голяма, ако не е виждало като образец друг модел на общуване в семейство.
- В случаи с шокиращи посегателства често близки на извършителя убедено обясняват колко добър човек е всъщност, как на никого нищо лошо не е направил, напротив... Какво е това - близките го защитават или наистина не го познават? Може тези хора да имат две лица и така да заблуждават околните?
- Много често насилникът се стреми да се балансира, като прави щедри жестове на внимание и загриженост за други. Да, може да изглежда като човек с две лица. Има нужда да се чувства добър. 
Може да е най-вежливият във входа, в квартала. Възможно е и друго
Съседите да изпитват страх или някакъв смут в негово присъствие и да са ужасно мили, за да не го предизвикат, а той ги награждава с образцово отношение. Той контролира, като „натиска копчето“ на поведения у другите, които иска да предизвика.
- Как насилникът може да бъде разпознат - вкъщи и извън дома - и как трябва да се реагира срещу него?
- Може да бъде разпознат по агресивното и манипулативното поведение. Ако посяга да бие, блъска, влачи за дрехите или за косата, ако принуждава за секс партньорката си, след като я е огорчил. Това насилие не се изчерпва само с физическата проява, но винаги има ясен белег, че той се стреми да доминира и да подчини другия. Това може да се съчетава и със словесна агресия или тя да е самостоятелно изявена без физическа - изрази като „Ти си боклук, парцал, за нищо не ставаш!“, „Никой друг няма да може да те търпи и пет минути!“, „Виж жените на другите мъже как добре изглеждат, как се  поддържат, а ти я се погледни на какво приличаш!“...
- Подлежи ли на промяна човек, който е убеден, че физическата сила му дава право да прави каквото иска? Какво е нужно за това?
- Ако се е оформило разстройство на личността, от което той не може да изпитва истинска емпатия и интимност и не възприема условията за партньорство, каквито са равнопоставеност, доверие, уважение, той няма да осъзнава необходимостта от промяна, ще я отрича и не може да бъде присъединен към психотерапия. 
Тогава се налага жертвата да бъде подкрепена за раздяла
Тя често се колебае как това ще се отрази на децата им, ако имат такива, докато не забележи, че и децата й започват да упражняват насилие върху нея, копирайки насилника родител. Има случаи, в които хора, които са се държали насилнически, са изпитвали вътрешен конфликт заради това, че рано в живота им е имало и хора, които са се грижили за тях с любов и те са се чувствали добре в тези отношения. Това са хора, които сами пожелават промяната и предприемат да потърсят психологическа помощ или се съгласяват на такава покана от другия в двойката и с продължителна работа се постигат добри резултати.
- Ще може ли според Вас да се възстанови 18-годишната Дебора, ще успее ли да преодолее травмата и да има нормален живот или по някакъв начин ще остане осакатена за цял живот от „леката телесна повреда“, довела до 400 шева? Въобще успяват ли жертвите да се възстановят и да продължат напред?
- На Дебора й предстои дълъг процес на възстановяване. Някои физически рани ще заздравеят и ще изчезнат с времето, към други вероятно може да се приложи пластична хирургия. 
Няма обаче пластична хирургия за душата
За да стъпи на крака в този смисъл, ще трябва да „проходи“ и да извърви път на израстване по начин, чрез който да намери смисъл в този преживян ужас. Ако не го направи, той ще виси пред нея с такава тежест, че непрекъснато ще се блъска в него. А какво е да намери смисъл - може би да открие и да прилага своя начин как да помага на други в подобна ситуация или за превенцията на този проблем при подрастващи. Покрай този случай видяхме и чухме жени, включително популярни, които разказаха своите преживявания като жертви. Ето, те придават смисъл на страданието, което са преживели - сега помагат, като говорят за това. Така и всеки разбира, че никой не е предварително застрахован да не стане набелязана или пък случайна жертва на насилие.
- Говорихме за профила на насилника, а какъв е профилът на жертвата?
- Ако насилникът използва агресивния и манипулативния стил, 
типичната жертва, която се подчинява, използва пасивен стил на общуване и показва заучена безпомощност
- отново формирана в детството, считайки, че всички около нея, които са активни, са по-добри и я превъзхождат. Поддава се да бъде мачкана. По-сложна и вероятно по-жестока с реакции върху жертвата е връзка на насилник с лице, което носи свободолюбив дух и достойнство, но още му липсва житейски опит, за да избегне свързването си с него, а после и да се защити. Възможно е Дебора да е носител на такъв потенциал и насилникът й да се е провокирал от нейната съпротива, да я накаже, за да я подчини, да я унижи, като остави като печати и собствени подписи по тялото й всичките тези разрези.
- Още в детската градина има доминиращи и доминирани деца, тогава ли се оформят двата типа и как родителите могат да предпазят децата си от това да станат жертви, без да отиват в другата крайност?
- Когато децата са подкрепяни истински - като ценни същества, е по-лесно на родителите да ги възпитават в духа на това, че и другите около тях са ценни. Така те растат уважавани и уважаващи. 
Зле е когато, родителският стил е в двете крайности 
- ако са агресивни към децата, игнориращи тяхното достойнство, за да му „пречупят волята“, за да „не ми се качва на главата“, „да не ми се прави на мъж“, или просто неглижират детето, заети само със себе си, то не получава внимание и се стреми навън да компенсира този дефицит, като предизвиква другите деца и учителите си. Когато в резултат се получат проблеми, в които детето е замесено, такива родители разреждат безотговорността си, като казват: „Моето дете не е било виновно, то е било предизвикано“. Ако детето често чува това основание от родителите си, после е склонно да приписва на другите отговорността за неблагополучията в общуването си с тях, вместо да развива социалните си умения, така че да не е нито жертва, нито изпълнител на тормоз. Другата родителска крайност е пълното отдаване на детето, в което то се поставя в култ в семейството и с израстването не преодолява естествения за ранното и предучилищното детство егоцентризъм и съпътстващото го неотразяване на чувствата, настроенията, стремежите на другите. Такива стилове са семеен капан, който води до катаклизми на детето при връзката с реалността.
- Как човек в по-зряла възраст може да се предпази да не бъде жертва?
- Насилникът разчита на парализиращия страх, който се стреми да предизвика у жертвата си, и на срама, заради който тя не би посмяла да сподели какво се случва. Въпреки облъчването, на което е била подложена - че нищо не струва, че е една нула, би било добре да си каже поне: 
„Аз не съм се родил/а, за да бъда мачкан/а, унижаван/а и някой да ме кара да страдам!“
Каквото и да се е случило, дори и при страх, че може да бъде шантажиран, добре е човек първо да „издиша“ този срам и да предприеме да общува много тясно с близките си, с които се чувства в защитена среда. Това със сигурност разрежда страха и може да поеме въздух и да вземе сили за другата крачка, и ако действително насилникът започне да я изнудва и притиска, тогава незабавно да разкаже - на брат, сестра, приятели, да се обърне към психолог, към полицията. Виждаме, че в много случаи насилниците са истински опасни, което предполага нуждата от професионална помощ.
- Само жени ли стават жертви на насилие?
- Не, но може би жените са повече склонни да признаят страха и унижението, което са претърпели. Мъжете от малки ги учат да не плачат, да не хленчат „като момичетата“. Имала съм случаи, в които поради проблеми, които в момента преживяват, мъже се обръщат за консултиране и в хода на срещите с нарастването на доверието ми разкриват, че са били жертви на блудство като дете или сексуално насилвани в казармата.
Разказват го и все едно го преживяват отново - гняв, срам, скръб, непреработена вина
че са се оказали на неподходящото време в неподходящо обкръжение, че е станало внезапно и са били безпомощни... Чела съм случаи, разказани от разследващи журналисти, за гаври с насилие от целия спектър, включително сексуално, върху хетеросексуални мъже в зряла възраст, за да бъдат изнудени за големи суми пари. Изглежда, че няма възраст, пол, социален статус, в които човек да е незастрашен. Това беше смисълът и на Европейската конвенция, наречена Истанбулска, защото тя е посветена на отпора срещу насилието върху личността. Когато преди няколко години я прочетох, видях реален начин санкциите за насилие по конвенцията да преодолеят всички слабости на местни в държавите закони, ако дадено престъпление отговаря на определенията на конвенцията. В същото време там е описана методика за подкрепа на жертвите с координирани действия от екипи от различни професионални области - полиция, юристи, психолози, социални работници и други. За съжаление, определени внушения пуснаха ябълката на раздора и много политици и организации „прочетоха“ в текста на конвенцията заплаха за обществото. Докато се дебатираше дали да бъде ратифицирана, или не у нас, професионалисти, които са съпричастни на идеята за защита на жертви от насилие, бързо засвидетелстваха готовност за създаване на екипи съобразно модела, посочен в конвенцията, като се ползва опитът на наши организации, които от много години работят съгласувано с полиция и юристи в подкрепа на жертви на насилие, като Фондация „Анимус“, в Русе - Център „Динамика“, и други. Но ето как нашите политици се самоподкрепиха и пак утвърдиха слабостта си към популизъм, вместо да се заявят в категоричната защита за жертвите на насилие. Сега насилниците се възползват от пролуките в законовите процедури, представители на институциите са в конфликт при всеки нов случай, а Дебора и други като нея не могат да получат съгласувана между професионалисти подкрепа.
- Жертвите на насилие често мълчат - като че ли се срамуват, едва ли не те сами са си виновни, как се обяснява това и как може да се преодолее?
- Когато човек претърпи насилие, се чувства опустошен. 
Преминава през всички фази на преживяването на загубата, в случая загуба на този човек, който са били допреди срещата с насилника
като, ако не получи адекватно подкрепа, може да се задържи на някоя от тези фази задълго. Може да изпитват вина към себе си или пък насилникът да им внушава вина, че са го предизвикали и той е невинен, съответно виновна е тя, жертвата. Когато оказваме помощ на човек, претърпял насилие, имаме значителна работа с този проблем - че насилието е било избор на насилника и че вината, която изпитва като жертва, не му принадлежи. Дори и жертвата да е била увлечена, влюбена, наивна, насилникът се е възползвал и е злоупотребил. Същото следва да се прави и от близките - не да обвиняват, когато пострадалият има най-много нужда от подкрепа, а да го обгърнат и да го защитят. Ако действително е проявил лекомислие, както често се случва в юношеството, урокът за непредпазливост в отношенията така или иначе е получен, и то в жестока форма. Но ще бъде изстрадан и преодолян само с подкрепа от най-близките.
- Като говорим за насилие, обикновено имаме предвид физическо посегателство, но то има различни форми, също много болезнени, бихте ли коментирали тази тема?
- Насилието може да е психическо, физическо, сексуално, като много често е комбинирано, ако насилникът се стреми да контролира всячески жертвата.
- Като психолог какво бихте казали и на насилниците, и на жертвите?
- Че всеки има нужда да бъде щастлив и че никой няма правото да превръща в ужас живота на друг. Ако искат да го изживеят пълноценно, да потърсят помощ, вместо да живеят с този товар, който може напълно да обърка живота им.