„Много труд и обич раздадох на тези деца и много получих. И днес, когато са минали вече около 40 години, ние поддържаме топли отношения с тях и родителите им. Пишем си в интернет, празнуваме виртуално рождени дни и събития. Пишат ми и децата на някои от моите ученици и това много ме радва. Оставила съм следа - какво по-голямо удоволствие за учителя!“. 
Това е цитат от една необикновена книга. 
Нейната авторка е накарала десетки момичета и момчета да разберат и да заобичат химията. Някои от тях са избрали химията да стане тяхна професия - те са учители по химия, университетски преподаватели, учени химици. 
Тя е накарала стотици момичета и момчета просто да станат добри хора. Като онзи мъж, пакостливият Рушен, който години по-късно признава: „Аз днес щях да съм скитник, наркоман или престъпник. Вие направихте за мен повече от майка ми и баща ми...“. 
И тъкмо разговорът на Стефка Симеонова с Рушен, който открива своята учителка при едно завръщане в България от Истанбул, е последната капка, която я кара да вземе решението и да седна да пише книгата, в която да разкаже за своя живот на учителка - с всичките перипетии, съмнения, колебания, страхове, притеснения, погрешни стъпки, но и с огромното чувство за отговорност към детските очаквания и детските съдби, и изключителното чувство за пълнота и удовлетвореност, когато един учител успява да зарази децата от своя клас с удоволствието да играят народна топка, да се възхищават от старините и красотите на природата, да преодоляват трудности и да се поздравяват с успехи. И така - 
учителката по химия Стефка Симеонова започва да пише своята изповед
Нарича я „Аз и моят клас“, а подзаглавието гласи: „Спомени на една учителка от 60-те и 70-те години на миналия век“. 
Авторката признава, че трудно е взела решението да напише книга. Такова предложение е получавала на няколко пъти - за първи път от директорката Демирева на някогашното русенско Пето средно, днес „Йордан Йовков“. А след това от любими ученици, сред които и Андрей от НАСА, накрая и от внуците, настояли да остави мемоарите си „като спомен“ за близките. 
Има немалко преподаватели, често пъти учители по литература, които се изкушават да пишат книги. Някои го правят талантливо. Други го правят „по даскалски“ - назидателно и с нескрито възхищение от собствената си персона, която не се удържа да покаже най-после какво дарование е оставало скрито и недооценено. 
Книгата на Стефка Симеонова е удивително четиво. Чете се наистина на един дъх (простете за клишето!) - написана е увлекателно, с невероятно чувство за хумор, заредена е с динамика, която не оставя време читателят да си помисли дали да не прелисти няколко страници, за да придвижи по-бързо „развитието на действието“ - то и без това се развива шеметно. Диалозите са живи и въздействащи, образите са релефни и запомнящи се, а стилът изчистен от ненужни отклонения, разсъждения, въведения, назидания. На моменти се прокрадва носталгия - и няма как да бъде иначе, след като авторката разказва за едно безвъзвратно отминало време. Избликват признания. Но те не натежават на разказа за многобройните епизоди от класната стая и извън нея, които създават живата връзка между учителката и нейните ученици и правят за децата тяхното училище важно, свидно и любимо завинаги. 
Заглавието е „откраднато“ 
- с такова заглавие поетесата Лиляна Стефанова публикува във вестник „Народна младеж“ поредица от 10 материала за класа на Стефка Симеонова, който е бил обявен за „клас, който живее, работи и учи по комунистически“. 
„Никога не съм мислила и не съм имала желание да напиша книга. Вярвам, че в добрия писател има божия искра. Той буди моето преклонение, а хубавата книга - моето възхищение. Затова четивото, което написах, нарекох спомени... Моите герои не са измислени, те са живи, здрави и днес, вървят по земята и всеки пише своята приказка“, казва в началото авторката. 
„Наистина, с удоволствие пишех различните материали, които трябваше да подготвя - доклади, съобщения, различни текстове, сценарии, драматизации. Но книгата е нещо различно, нещо много отговорно. Аз много обичам да чета, направо имам страст към четенето. Дай ми и „Капиталът“, и него ще прочета!“, казва днес Стефка Симеонова. И със сигурност не позира, като казва, че не се мисли за писател. Твърде силно обича литературата, за да си го позволи. 
Всъщност, нейната мечта е била да следва литература и да преподава точно това. При това мечтата включва и конкретен университет - Софийския университет „Климент Охридски“. Абитуриентката обаче вече е наясно, че баща й е членувал в „неправилната“ тогава земеделска партия. Но когато момичето от търновското село Емен, израснало без майка, отива да се запише като пълна отличничка без приемен изпит в полувисшия институт в Шумен, то се изправя пред нови предизвикателства. Оказва се, че за да се запише да следва литература, катедра „Български език и литература“ има изискване: кандидат-студентката е нужно да се яви на изпит по... пеене!
„Абсурд! 
Аз съм пълен инвалид - не мога една нота да изпея вярно. Значи, не мога да запиша литература. 
Сбогом, мечта моя!“. 
За да запише история или математика и физика, било нужно да мине колоквиум по физическо възпитание. „Късмет - та аз в гимназията не успях нито козата да прескоча, нито въжето да изкача...“. Остава й последната опция - биология, география, химия и рисуване. С рисуването се справя (макар че според самата нея „резултатът е плачевен“). И започват терзанията заради „Кошмара химия“. 
Предметът е наистина кошмар за младото момиче - и поради това вероятно последното нещо, което е искала да следва. Спомня си, че в гимназията във Велико Търново в първия час по химия учителката й казва да напише на дъската солна, сярна и азотна киселина.
„Пиша аз. 
С най-красивия си почерк изписвам киселините с думи
Класът започва да хихика. Другарката Цочева се обръща, вижда изумена моята неграмотност и изригва: „Какво е това чудо! Защо си дошла в гимназията, след като си малоумна? Заминавай си на село да пасеш патките!“. 
И след това започват срещите на Стефка Симеонова с нейните учители, благодарение на които тя след това цял живот преподава с удоволствие химия - и както проф. Стефанов й е обяснил простичко що е то валентност, със същото внимание и съпричастие тя води по-късно своите ученици през трънливите лабиринти на часовете по химия. И стига дотам, че всеки месец нейните часове стават открити уроци на местно, регионално и национално равнище, заснемат се, записват се, публикуват се в научни издания.
Първият клас, пред който на 15 септември 1958 година се изправя Стефка Симеонова, е пети А клас в училището в село Сваленик. „Клас, стани! - командва едно дете. Половината клас става, а една част си седят на чиновете... Шумът беше нетърпим“. Младата учителка е безпомощна и трескаво се опитва да намери начин да овладее класа. Сеща се за големия руски педагог Макаренко. И взема едно от най-трудните решения: да удари шамар на момчето, което се държи най-нагло със съучениците си. И макар да е ужасена от мисълта да започне учителската си кариера „с бой“, 
следващия час тя залепва звучна плесница на Джалито
В класа настава пълна тишина - и докато трае смайването, тя преподава урока по ботаника. 
Отзвукът от шамара се разнася из цялото училище. В учителската стая тя си признава непедагогическия подход, а колегите й също са ужасени: „Ударила си Джалито? Оле-мале! Ужас! Тежко ти! Ама ти си била голям кутсузлия!“. И й разказват колко озлобено и отмъстително било това дете, преди година на 24 май замеряло с яйца учителка, която го била ядосала.  
След часовете класната кани петокласниците да играят народна топка, като тя за почуда на учениците успява да вземе топка от физкултурника - и самата учителка влиза в игрището, предизвиквайки децата да я целят с топката. Такова предизвикателство отправя и към Джалито - „да си върне“ за шамара в класната стая. Накрая черпи всички с локум - за първия й ден като учителка.
„Играта свърши. Всички си тръгнаха усмихнати. И аз се усмихнах на моя първи учебен ден. Вече знаех, че всичко за мен ще е наред“, казва Симеонова. 
Какво й струва това „всичко да е наред“, само тя си знае. Колко нервни клетки са се стопили в случай като онзи, когато рязко отклонява забележки по телефона по повод взискателността й към ученичката Мария Яковчева. 
„Знаете ли къде е книжарница „Пионерче“?  Идете и купете един бележник и там поставяйте вашите оценки на вашата племенница!“ 
- отсякла Симеонова, за да научи след разговора, че е „отрязала“ самата инспекторка по химия. Симеонова цяла година тръпне в очакване инспекторката да влети на посещение на неин урок. Това става по-късно - и инспекторката Яковчева оценява различния подход на учителката, която успява да мотивира учениците да участват в преподаването на новата тема. Нещо повече - инспекторката, която има повод да смъмри младата преподавателка, че не посещава методическите сбирки на градското обединение на учителите по химия, й казва след часа, в който Симеонова е преподавала „Валентност“: „Ти просто си родена за учителка. Това е дарба, талант или нещо друго. Този тъй важен и сух урок ти превърна в приказка... Дойдох тук с намерение да впиша наказание за системното ти непосещение на методическото обединение, а срещнах един учител талант“.  
Последователно и с всеотдайност тя се посвещава на работата с децата във всичките й измерения. От дребния наглед детайл - дневниците на нейните класове и бележниците на учениците са винаги увити с бяла хартия - до преодоляването на спънки, които често изглеждат непобедими бариери.  
Тя успява да пробие и бронята на непукизъм на петте момчета от Семерджиево, които са трън в петата на следващия клас на Симеонова в село Червена вода. Смогва постепенно да реши проблема и с ученици в Пето средно (днес „Йордан Йовков“), за които любимо развлечение е да бягат от час, за да „инспектират“ Кооперативния пазар до училището
Успоредно с това грижливо събира разнообразни материали за всеки урок, провокира учениците си сами да подготвят своя „петминутка“ в началото на часа. На самата Симеонова видимо й доставя удоволствие да води своите ученици по трънливите пътеки не само на познанието, но и на усвояването на най-важните уроци - за чест, достойнство, справедливост, взаимопомощ, съпричастие (днес известно като облата думичка емпатия). И това тя прави, независимо дали е учителка в Сваленик, в Русе в „Йордан Йовков“ или „Климент Охридски“ или в родопското село Любча, където „бяга“ за три години след изключително интензивния график на открити уроци и форуми, на които споделя педагогически опит. 
Поводът за нейното собствено „бягство“ в Родопите 
е жестоко главоболие, от което тя не успява да се избави - най-вероятно получено в резултат на неистовото натоварване с работа и с решаване на купища различни проблеми. Специално място в този натоварен график заемат откритите уроци, които Стефка Симеонова изнася - първо пред колеги от Русе и специалисти от инспектората, след това пред колеги от страната, а също на различни квалификационни форуми.
Първият й открит урок е за сяра. Тя си спомня, че „урокът за сяра имаше всичко, което един учител можеше да си пожелае: и научен спор между ромбичната, призматичната и аморфната сяра, и експериментална работа. Учениците трябваше сами да предложат хипотеза за химичните свойства на сярата, като се базират на знанията си за другите изучени елементи с неметален характер. С опити трябваше да докажат тезата си. А накрая изслушаха интервюто на Виолета Дачева от Академията на науките, наша бивша ученичка. Богат урок. Страхотен клас. Вдъхновени ученици“.  
Стефка Симеонова разказва: „Така приключи моят първи открит урок. Последваха серия от такива уроци. Отначало само в Русе, а после пред кого ли не. Идваха инспектори по химия от Северна, после от Южна България, методисти към окръжните комитети на „Народна просвета“, организационни инспектори, преподаватели от института по усъвършенстване във Варна. Това продължи години - седем-осем, не помня вече, не помня и всички посещения Но за мен това беше време на огромно напрежение. Разсъждавах така - дошъл е инспектор от Кърджали, от Смолян или методист от Кюстендил, ами специалист от Бургас, от Пазарджик, от различни далечни места. Нали тези хора трябва да видят нещо ново, интересно, нещо нестандартно, нещо, което да отнесат в своя край на своите учители. Поради тази причина чувствах огромна отговорност, затрупвах се с много работа. Заедно с подготовката на урока и кабинетът трябваше да бъде в ред, и тетрадките на учениците, и работата ми като класен ръководител, и задълженията ми като майка - храна, облекло, уроци.. От всичкото това напрежение получих едно постоянно главоболие“. 
Тогава взема едно нелеко решение - заменя русенското училище и комфорта на живота в големия град с тишината и животворната зеленина на боровете в Родопите. Там става 
възпитателка в занималнята на клас от... пет деца! 
Това не означава, че Стефка Симеонова в село Осиково „сваля гарда“ и не се подготвя за работата си с децата! Напротив! Отново включва фантазията си и разнообразява заниманията, а упоредно с това се заема да помага на седмокласника Венелин да се подготви да влезе в мечтаната Математическа гимназия. И отново часовете на русенската учителка впечатляват инспектор, който първо й прави забележка за външния вид (обута е с дънки и вместо обувки носи бели чехли), а след това решава, че тя не е учителка за пет деца - и я мести в по-голямо училище в село Любча, където Симеонова преподава още две години. Шепата седалгини остават в историята - а към досегашните приятелства и признателни ученици се прибавят нови.     
Учениците - те са нейната грижа, нейната амбиция, нейната мисия. Независимо в кое училище работи, независимо дали е в час или на ученическа бригада или летен лагер с деца на море или планина, тя търси интересни факти, пише сценарии, подбира литературни откъси, обмисля забавни и провокиращи вниманието идеи. Не й тежи до късно вечер да чете, обмисля, да съставя планове - примерно, за самоуправлението в клас. Нейните ученици съставят своя ученически парламент (през 70-те години на миналия век!), в който десет екипа имат специфични задачи - кой на кого да помага преди контролно, подбор на театрални постановки и филмови прожекции, спорт, спазване на реда в междучасията и часовете... Отговорниците на екипите се сменят всеки месец. „Това беше много стимулиращо за деца, които никога не бяха избирани на ръководни позиции. Те бяха толкова доволни и много амбицирани. Тогава у мен се утвърди 
простичката истина - всеки човек иска да се чувства значим
тогава дава всичко от себе си“, казва Стефка Симеонова. 
Това правило е било водещо за учителката, която открива тайните пътища към онова, което кара всяко дете да се чувства значимо, уважавано, можещо и перспективно. Явно така са се чувствали нейните ученици, които макар и много различни, са усвоили уроците - и са станали читави хора. 
И те й се отплащат стократно - с внимание, което понякога дори взема неочаквани и непредвидими изражения. Като онази купчина тикви, които учителката сварва сутринта пред вратата на апартамента си - донесена от нейните ученици, с които непредпазливо споделила мечтата си да се прибере у дома и ако може, там да я чака една тава печена тиква... 
Доколко учителката е успяла да запали своите ученици със собствените си принципи и пристрастия, говори и фактът, че мнозина от тях избират за своя професия химията. Бисерка, Нина, Светла, Виолета и още много други са направили от химичните уравнения съдба. За тях, но и за много други - инженери, архитекти, строители, предприемачи, учени, шофьори на такси и най-вече добри и съвестни хора, Стефка Симеонова е приятел - на тях и на техните семейства, като продължава да си остава „другарката“. 
Тази привързаност и пиетет дори водят до това, че 
англичани решават, че „другарката“ е почетна титла
Това Стефка Симеонова научава, когато гостува на своята ученичка Вилито в Англия. „Една вечер Вилито се връща от работа, започва да ми разказва нещо и се смее от сърце. В лабораторията имали сериозен спор дали да започнат експеримент за създаване на някаква лекарство, не помня вече какво. Аргументите и „за“, и „против“ били много сериозни. И тази вечер шефът й я помолил да обясни подробно на „другарката“ в какво се състои същината на работата - да вземат и моето мнение и да решат най-накрая. Моето мнение?! На една прогимназиална учителка, която дори не е успяла да си вземе последните изпити за висше образование (тя надгражда дипломата за полувисше образование със следване в университета, но заболяване на зрението й става пречка за финалните изпити - б.а.). Какво разбирам аз, за да реша научен спор на невероятните специалисти от Оксфорд? Наистина по-комична ситуация не ми се е случвала. 
Каква е историята?
„Шефът й, а и нейните колеги сметнали, че „другарката“ е някакво научно звание у нас... Виолета е допринесла доста за оформяне на такова впечатление, разказвайки навярно как заради мен е станала химичка и колко много ми дължи. Истината е, че тя всичко, всичко дължи на себе си - на своя труд, ум, амбиция, постоянство и отдаденост“, казва Стефка Симеонова.  
Днес те продължават да търсят връзка със своята учителка - Андрей, който работи за НАСА, но познава пътешественическата слабост на „другарката“, иска да й подари екскурзия до Япония или до Бразилия. Рушен, който години наред издирва адреса на своята учителка, не спира да я кани да му дойде на гости в дома му в Златния рог на Истанбул. Когато успява да открие телефона на своята учителка, той произнася: „Ало, ало, обажда се Рушен от седми В...“. И се разплаква. А после продължава през сълзи: „След толкова години чух гласа ви. Знаете ли от колко време търся адреса ви и връзка с вас? Напуснали сте Русе и никой не знаеше ни телефона, ни адреса. Толкова се страхувах да не си отида от този свят, без да ви кажа колко много ви дължа. Ако не бяхте вие, аз днес сигурно щях да бъда скитник, крадец или в затвора. Вие направихте за мене повече от майка и баща ми. Толкова много ви дължа“. А учителката добавя: „Сега вече от моите очи течаха сълзи“...   
Преди дни три от любимите й ученички се срещнаха с нея в Русе. Поздравления и прегръдки споделиха радиожурналистката Цолка Генова - от първия й клас в Сваленик, и Нина Бояджиева и Светла Кирова, които дълги години са преподавали химия в Професионалната гимназия по дървообработване и вътрешна архитектура и вече закрития Техникум по зърносъхранение. Специални адмирации и букет цветя поднесе и Минко Цочев - ексдиректор на общинската дирекция „Хуманитарни дейности“ и (небивш) химик и сам дългогодишен преподавател по химия. Той връчи на Стефка Симеонова поздравителен адрес, подписан от кмета Пенчо Милков по повод 85-ата житейска годишнина на учителката. Симеонова се зарадва на официалните поздравления, но с невъоръжено око се виждаше, че повече я радва възможността да си поговори с четиримата си гости, с които е ясно, че са от една кръвна група. От групата на онези, „хвърчащите хора“, за които всеотдайността, добрата дума и топлият поглед са повече от всичко.