На 4 юли, в рамките на традиционния летен фестивал „Сцена под звездите“, площадът пред операта ще бъде огласен и оживен от вълшебството „Аида“ - една от най-вълнуващите и обичани опери на Джузепе Верди, която се играе с успех по световните сцени от декември 1871 година - вече близо 152 години. Представлението ще започне в 20.30 часа. Диригент - Вилиана Вълчева. Диригент на хора - Стелияна Димитрова-Хернани. Сценография и постановка - Иван Савов. Режисура - Аделаида Якимова-Фурнаджиева.
Спектакълът се посвещава на нуписналия ни художник Иван Савов, свързал името и творчеството си с Русе.

Задължителният увод-обяснение, който дължа на драгият читател, поради което пиша и този материал, почива върху два принципа, с чиято помощ би могло да се разбере евентуално и защо биха били любопитни следващите редове. А те са: „Човек не само с хляб живее“ и „Човек не само с разум живее“. 
Този текст е естествената реакция срещу господството на рационализма в изкуството и по-специално в оперния театър.
Живеем в споделения свят на символите, обсебили жестовете на ежедневното ни общуване, както и на интимния свят на сънищата ни. Без съмнение, всички те често придават образ на нашите желания, моделират поведението и въображението ни.
Преди дни - на 16 юни, Арена ди Верона отбеляза 100 години от постановката на открито на „Аида“ с режисьор Стефано Пода. Първото впечатление от тази мащабна продукция е абсолютната липса на декор и костюми, които са решени съобразно виждането на режисьора. И веднага тук мненията ще се разделят „за“ и „против“. Аз оставам без коментар, но 
спектакълът заслужава да бъде отбелязан с уважение, а за защо не и гледан?
Всеки, който е гледал опера на открито, би трябвало да очаква съвсем различен спектакъл от този, който е свикнал да гледа в зала. И в това няма нищо ново. Най-образцовият театър е Шекспировият. Той се случва на сцена без декор и всичко, което биха могли да кажат декора, обстановката, е съобразено и обобщено в поведението на героите. Разбира се, натрупаният театрален опит през годините не може да бъде пренебрегнат, но според мен от него трябва да се взема най-същественото.
На театралната сцена й е съдено да представлява празна площадка. Това е дланта на Гъливер, върху която поставяме лилипутската съдба на човечеството. 
Тя е Нищото около нас, философката оценка на поведението ни
Но нека не си представяме, че минималистичния декор, оформящ Нищото с почти статични, дискретни средства, се състои от нови невиждани до сега елементи. Напротив. Той представлява всички видове декор - натурален, условен, функционален... В него могат да се втъкнат символи. И нито един от неговите елементи не надделява, защото идеята на този декор е да бъде небуквален /т.е. театрален/, да говори за нещо повече, отколкото е, да предизвиква размисъл, да внушава представи, а понякога няма нищо по-буквално от един символ.
А сега няколко думи за Верди.
Верди е роден през 1813 година. Тази година се чества 110 години от рождението му. Творческата му дейност обхваща повече от половин век /1840-1890/ и постига връх в италианското оперно изкуство - написал е 26 опери. Пламенен патриот и верен син на италианския народ, в творчеството си Верди 
възпява свободата и независимостта на личността, най-добрите и благородни черти на човешкия характер, слави героизма на борците срещу тиранията и безпощадно изобличава насилието
Съвременниците дават на Верди името „маестро на италианската музика“. Неговата музика става знамето на италианския народ в борбата му за независимост. 
Струва ми се важно да кажа и няколко думи за особено важното място което заема оперния театър в обществения живот на Италия по времето на Верди. През всички предшестващите периоди значението му е било особено голямо. Но социалното му въздействие става изключително силно, когато австрийската полиция и йезуитите предприемат безпощадни гонения за най-малката проява на свободомислие. Осъзнали голямото обществено значение на музикалния театър, чуждите поробители, както и католическите реакционери, създават всевъзможни пречки за развитието му. Новите произведения минават през най-строга цензура. От тях се изхвърля всичко, което може да напомня дори на тежкото положение на италианския народ. 
Затова и времето на действието в театъра се измества в далечното историческо минало
действащите лица се преименуват, а драматургията на операта се осакатява. В този ред на мисли и новите произведения преминават през сериозна цензура. От тях се изхвърля всичко, което може да бъде далечен намек за съвременното положение на италианския народ. И точно тогава, когато са забранени каквито и да било публични събития, ложите на музикалните театри стават място за срещи. Тези гонения са особено ожесточени и срещу ярко патриотичните творби на Верди, където се изобличава подтисничеството и социалното неравенство. Затова сюжетът на операта „Жана д`Арк“ неочаквано се свързва с античността. Вместо Италия, в операта „Битката при Леняно“ е показана Холандия, а в операта „Сицилиански вечерни“ въстанието от Сицилия срещу френските окупатори се пренася в Португалия и т.н.
Естествено и оперните трупи са подложени на гонения. Времето за спектакли се ограничава строго в два сезона през годината - така наречените „Стаджоне“.
Оперните трупи са принудени да пътуват непрекъснато и са в пълна зависимост от частните антрепрентьори
Тежките условия налагат крайно намаляване на трупите, особено за сметка на хора и оркестъра, както и изтъкване на „примите“-солисти за сметка на ансамбъла. Точно това поражда произвол на певците и едностранчивото им увлечение отново по бел кантото. Всичко това, разбира се, води до снижаване на ролята на музикалната драматургия, както и до сценичната реализация на образите. И става причина италианските композитори да пишат бързо и много. Статистиката показва, че в периода 1840-1856 година в Италия има повече от 500 премиери, като от тях 18 са на Верди. С други думи годишно се създават средно по 30-40 опери. Композиторите, притиснати от кратките срокове между две „Стаджони“, по скоро следват рутината си, отколкото да пишат нови и смели произведения. Това обаче не се отнася за Верди, макар, че в ранният период на творчеството си той все още не е преодолял тези недостатъци. И все пак, независимо от тези слаби страни на италианския музикален театър от първите десетилетия на 19 век, той има значителни постижения, на които може да се опре Верди. 
Постепенно сюжетите в оперите му се обръщат към произведенията на световната литература
предимно с революционно идейно съдържание. Любими автори са му Виктор Юго /“Риголето“/, Фридрих Шилер /“Луиза Милер“, „Разбойници“/, Уилям Шекспир /“Макбет“, „Отело“, „Фалстаф“/. В оперите си композиторът обрисува ярки човешки характери, като постига психологическа убедителност и драматическа правдивост. С това Верди всъщност обновява италианската опера и я издига до нивото на истинско реалистично изкуство. През целият си дълъг живот той се стреми към създаване на силна проста и значителна драма. Според Верди операта е немислима без крайно изостряне на конфликтните противоречия.
Необходимо е драматичните ситуации да разкриват човешките страсти и тяхната характерна индивидуална форма
Поради това композиторът активно ръководи работата на либретиста. Обширната му кореспонденция е изпъстрена с творчески указания към литературните му сътрудници. Тези указания засягат преди всичко сценичния план на операта. Верди изисква максимално концентриране на сюжетното развитие и с оглед на това максимално съкращаване на второстепенните линии, както и сбиване на текста. Всъщност той предварително посочва на либретистите необходимите му словесни обрати. А при писането на музиката винаги има предвиди и сценичното й превъплащение. Верди не се интересува само от вокалните качества на певците, а и от тяхното актьорско майсторство, като при самото разучаване на оперите му, взема дейно участие. Намесва се в работата на диригента и отделя особено внимание на певците, като грижливо разучава с тях партиите. Отделя и особено сериозно внимание на сценичната трактовка. Операта в неговото разбиране е „сценично-музикална драма“.
Работата над „Аида“ продължава около две години. Поръчката е неочаквана
Тя идва от египетския хедин /наследствена титла на вицекраля на Египет, дадена му от турския султан/. Операта се пише за театъра в Кайро, във връзка с тържественото откриване на Суецкия канал. Либретото е от четирима автори. Първият е Едуард Мариет, френски историк-египтолог, подготвил сценария по легенда, разшифрована от папирус. Вторият, Камий дю Локл, написва оперния текст в проза. Третият, Антонио Гисланцони, журналист, поет и певец, написва италианското либрето в стихове. Четвъртият е самият Верди. Премиерата на „Аида“ е на 24 декември 1871 година в Кайро и преминава с голям успех. На 8 февруари 1872 година операта е представена и в миланския театър Ла Скала при още по-голям успех - Верди се покланя повече от 30 пъти след края на спектакъла.
История на музиката почти не познава други такива случаи
„Аида“ носи на своя автор една от най-големите му творчески радости, но заедно с това и много огорчения. На един от следващите спектакли на Верди е поднесена диригентска палка от слонова кост, на която с рубини е инкрустирано името на операта му. А неприятностите идват от обвиненията на редица критици, че Верди е създал „Аида“ под влияние на Вагнер, без да разбират дълбоката разлика между принципите на творчеството на единия и другия.
Музиката на „Аида“ се отличава с неповторимо мелодическо богатство. С впечатляващия си триумфален марш и балет и с живо погребаните влюбени на финала Верди се потопя в египетската история и култура, търсейки автентичност. Но въпреки цялата си екзотичност музиката в операта остава европейска. Дори в типично асоциативните моменти - когато композиторът рисува пейзажът на Нил, или когато в далечината се чува хорът на жреците, „местният колорит“ е само намекнат. „Аида“ остава в историята на операта като своеобразен синтез между френската grand opera /декорът, триумфалният марш и др./ и италианската опера /вкус към вокалното, оркестровата работа/.
В Русе първата постановка на „Аида“ е на 20 декември през далечната 1959 година
Впечатляващ е постановъчният екип. Диригент Ромео Райчев, Режисьор Йон Рънзеску, хореограф Асен Манолов, сценограф и художник, румънски екип. 
Моята първа голяма роля на русенска сцена е Амнерис „Аида“ преди 38 години.

Д-р Аделаида ЯКИМОВА