Писател, поет, хуманист и истински ренесансов човек - това е един от най-знаменитите флорентинци, Джовани Бокачо, останал в историята на световната литература и култура с прочутия си сборник с новели „Декамерон“. Днес се навършват 710 години от рождението на човека и твореца, който приживе казва „И ако някога потопът отново ни залее, то сигурно от мъката на хората ще е“. Бокачо идва на белия свят на 16 юни 1313 година във Флоренция и е плод на връзката на флорентински търговец и французойка. Вероятно заради произхода на майка му в някои източници е посочен Париж като родно място на бъдещия голям писател. Самият Джовани се нарича Бокачо де Черталдо по името на местността, откъдето произхожда семейството му.
За ранните му години се знае твърде малко. Той е незаконен син на флорентински търговец Бокачино да Челино. Не е известно със сигурност дори коя е неговата майка - обедняла френска благородничка или икономката на баща му. Произхождащ от заможното търговско-занаятчийско съсловие на Флоренция, Бокачо има възможност да пътува, даже пребивава известно време в Париж.
Още в младежка възраст показва наклонност към поезията
но на десет години баща му го дава на обучение при един търговец, който се занимава с него цели шест години и въпреки това е принуден да го върне обратно при баща му заради неизкоренимото отвращение на младия Бокачо към търговския занаят. На Бокачо се налага още 8 години да се мъчи над търговските книги в Неапол, докато бащата окончателно не изгубва търпение и му позволява да изучава каноническото право. Едва след смъртта на бащата (1348) Бокачо получава възможност напълно да се отдаде на своята склонност към литературата.
През 1330 г. се установява в Неапол, по онова време столица на Неаполитанското кралство и утвърдено средище на активен просветен живот.
В пищния двор на Робер Анжуйски, крал на Неапол, където Бокачо се подвизава като млад поет, културата е издигната в култ. 
Монархът покровителства хората на изкуството и поощрява епикурейската атмосфера, в която творят
Около него са събрани изтъкнати учени, поети и философи. Тук Бокачо получава високо класическо образование. Именно в Неапол става известен поет и хуманист. Кралският библиотекар го провокира да изучи гръцката митология, друг учен го запознава с астрономията. С жажда чете древноримските класици.
Пак в Неапол Бокачо изживява ред съдбоносни любовни връзки, като тази с незаконно родената дъщеря на самия крал, Мария Аквинска, която остава дама на сърцето му до края на неговия живот. Както и останалите двама основоположници на съвременните италиански език и култура - Данте и Петрарка, Бокачо обезсмъртява любимата си в своето творчество:
редом с Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка се появява Бокачовата мадона Фиамета
(от fiammetta, пламъче на италиански).
За младия флорентинец Неапол е не само средище на духа и дворцовата култура. Пристанищният град се оказва и прозорец към авантюристичния свят на Средиземноморието - този на „Одисея“, „Енеида“, арабските търговци и пиратите. Бокачо с възторг слуша разкази за пътешествия, описания на екзотични нрави, запознава се с източните приказки и други разкази, които превръща в градиво за своите новели.
Към 1340 г. по настояване на баща си придобилият самочувствие поет се завръща във Флоренция. Въпреки бащиното неодобрение, Бокачо не се захваща със семейните търговски дела, а продължава да се занимава с поезия и навлиза в политиката на родния си град.
Джовани Бокачо е първият хуманист на служба във Флорентинската република. Той дори става един от нейните най-авторитетни дипломати.
Голямо влияние върху живота и творчеството на Бокачо оказва голямата чумна епидемия във Флоренция през 1348 година.
Именно от тази трагедия е вдъхновен обемистият сборник с новели „Декамерон“
През 50-те години на 14 век, под влияние на своя приятел и учител Петрарка, Бокачо се заема с мисията да наложи новата хуманистична култура. Дълги години той се занимава с научна дейност, преводи от гръцки и латински, коментари на античната митология и на Дантевата Божествена комедия, пише творби на латински.
В края на живота си Бокачо започва да придава по-голямо значение на вярата и на църковните обреди и тази набожност се забелязва в последните му писателски прояви. След смъртта му на 21 декември 1375-а на неговия надгробен камък е сложен следния надпис: „Studium fuit alma poesis“. 
„Интересно е да се отбележи, че на български се дава като превод 
„Усърдието поражда поезията“
което е твърде фриволно тълкуване на целия израз „Patria Certaldum, studium fuit alma poesis“, който, буквално преведен, звучи като „От рода Церталд, по призвание/занаят поет“. Въпреки очевидното несъответствие между оригиналния смисъл и „тълкуването“ му, „преводът“ „Усърдието поражда поезията“ се е наложил на български и присъства дори в „научни“ трудове и „учебни помагала“. Важно е да се знае, че в никой друг език няма подобно „тълкуване“ при „превода“, пише в коментар на епитафията и българския й превод сайтът magnifisonz.com.
Между 1350 и 1353 година Бокачо пише най-значимото си произведение, с което оставя името си в историята и литературата - „Декамерон“. Стоте новели, които по мнението на всички критици изпреварват времето си, описват много точно живота в Италия по онова време. Пропитите със свободолюбие, жив хумор и идеите на хуманизма времена намират своето отражение в революционната за времето си творба. Успехът на „Декамерон“ е 
толкова забележителен, че е преведена почти веднага на няколко различни езика в няколко различни страни
През 1363 г. Бокачо напуска Флоренция и се премества в малкото имение Черталдо, където се отдава напълно на литературните си занимания. С остаряването Бокачо става все по-набожен, но да се говори за някакъв коренен прелом в мирогледа му е пресилено. За това говорят както творчеството му от този период, така и апогеят на дружбата му с Петрарка и фактът, че възгледите им за живота съвпадат напълно.
Бокачо започва да пише трудове, посветени на Данте, които поставят ново начало на литературната критика. Флорентинецът изнася публични лекции, посветени на „Божествена комедия“ докато тежка болест не го поваля на легло.

Използвай настоящето така, че на старини да не се упрекваш за напразно изживяната младост

Бокачо е завещал на поколенията десетки мъдри мисли и афоризми. Предлагаме ви съвсем малка част от тях.
* Един покварен ум никога не може да разбере думите по здрав начин.
* Прави каквото казваме, а не каквото правим.
* Да поиска съвет е най-висшето доверие, което един човек може да окаже на друг.
* Бедността означава отсъствие на средства, а не липса на благородство.
* В повечето случаи последният, до когото достигат слуховете, е този, за когото се отнасят.
* Трябва да четем, да съхраняваме, да оставаме будни нощем, трябва да питаме и да изискваме максималното от силата на ума.
* Често човек си мисли, че е далеч от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него.
* В този свят само страданието е спасено от завистта.
* Докато земеделските производители отделят по един петел за 10 кокошки, то 10 мъже едва ли ще бъдат достатъчни, за да служат на една жена.
* Хората са склонни повече да вярват на лошото, отколкото на доброто.
* Използвай настоящето така, че на старини да не се упрекваш за напразно изживяната младост.
* Човечност е да имаш състрадание към нещастните.
* Раят ще бъде наистина рай, ако на любовниците е позволено толкова удоволствие, колкото са изпитали на земята.
* Много по-лесно е да порицаваш минали дела, отколкото да ги поправиш.

Вдъхновеният от чумната епидемия във Флоренция през 1348 г. сборник „Декамерон“ (буквално: „Десетоднев“) цели да изобличи множество негативни социални явления, сред които лицемерието на римокатолическите духовници. С това си произведение Бокачо утвърждава жанра на краткия прозаичен разказ в европейската литература. Произведението се смята за шедьовър на класическата ранна проза.
Периодът, в който героите разказват новелите, е 10 дена. Първото заглавие е „Принц Галеото“, а пълното - „Започва книгата, наречена Декамерон, назовавана „Принц Галеот“, в която се съдържат 100 истории, разказни в течение на 10 дена от 7 дами и 3 младежи“. Това заглавие резюмира част от ранната история на творбата: търсен е компромис между заглавието, дадено й от автора - „Декамерон“, и онова, с което става популярна - „Принц Галеот“. Идеята на автора е да противопостави човешкия свят (десетднева) на божественото творение - шестоднева.
Принц Галеот е герой на френски рицарски роман. Галеот е бил близък приятел на Ланселот и враг на крал Артур. Когато Галеот разбира, че Ланселот е влюбен в съпругата на Артур, пренебрегва собствените си чувства към врага си и урежда среща между неговия приятел и Гуиневир. На срещата е първата целувка между Гуиневир и Ланселот и тогава започва любовната афера между тях. Така постепенно името Галеот става синоним на сводник. В своята „Божествена комедия“ („Ад“, песен V) Данте отбелязва, че прочитането на тази книга е станало причина за любовта между Франческа и Паоло и за тяхното грехопадение. 
Разказвачите представляват колоритен колективен портрет. Авторът прави опити да ги индивидуализира, но липсва физическо портретуване, изява на характерите им или индивидуализация на речта им. Бокачо отбелязва, че имената на героите са условни, за да им спести по-късно неудобството от чутото или от това, което сами са разказвали. „Не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък; Не бих искал също така да дам повод на завистниците - винаги готови да ухапят хората с примерен живот - да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи“.
Никоя от дамите няма повече от 28 години, никоя не е по-млада от 18 г. и всички са от знатен род, хубавици, умни, благонравни и почтени:
Пампинеа - първата и най-възрастната. Името значи „буйна“, „жизнена“;
Фиамета - дъщерята на неаполитанския крал Робер Анжуйски Мария Аквинска - първата голяма любов на Бокачо;
Филомена - според някои означава „певицата“, според други - „любвеобилната“, жената, на която е посветен Филострат, тя е най-разсъдливата;
Емилия - значи „ласкателката“, със същото име е главната героиня в Тезеида;
Лаурета - опърничавата Дафне, която Аполон превърнал в лавър;
Неифила - според коментаторите на Бокачо Неифила означава „любвеобилното момиче“, най-млада сред дружината;
Елиса - „изоставената“.
Сред мъжете най-младият е не по-малко от 25 г.. И тримата младежи са любезни и благовъзпитани:
Панфилий - означава „целият изтъкан от любов“;
Филострат - „сломеният от любов“;
Дионей - „сластолюбивият“, изпъква сред всички с веселия си нрав и остроумие.