Той пристига в България в края на 1876 година  като военен кореспондент за Константинопол, за да разследва и опише случващото се и да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина са извършени и се извършват зверства след удавенотото в кръв Априлското въстание, или информацията е преувеличена. И се превръща в човека, без който светът, а вероятно и самите ние нямаше да знаем какво точно се е случило в Батак и родината ни след потушаване на въстанието. Името му е Джанюариъс (Януари) Макгахан. Днес се навършват 145 години от смъртта му. За ролята и значението на направеното от него достатъчно красноречиво говори надгробният му паметник, на който пише „Освободителят на България“.

И до днес името на специалния пратеник на „Дейли нюз“ в България по време на потушаването на Априлското въстание - Джанюариъс (Януари) Макгахан, е много популярно у нас, но историята на краткия му 34-годишен живот е почти неизвестна.
Той се ражда на 12 юни 1844 г. в старата ферма „Гълъбов хребет“ в близост до Ню Легсинтън в щата Охайо. Преди да се пресели от Ирландия в Америка, баща му Джеймс Макгахан е служил в кралския флот на борда на кораба „Норъмберланд“, който през далечната 1815 г. откарва Наполеон Бонапарт към заточението му на остров Света Елена.
От първия си брак Джеймс има 9 деца, но след като съпругата му Флоранс умира, той се жени повторно за 30-годишната Хенриета Демпс. Тя му ражда още трима наследника - Джанюариъс, Аугустус и Джон.
Когато бъдещият журналист е на 7 години, баща му умира и „порасналият достатъчно“ първороден син започва да помага на майка си в издръжката на осиротялото семейство. Покрай трудностите той проявява силен дух и развива у себе си голяма любознателност и всестранни интереси към всичко, особено към литературата, и дори създава около себе си литературна младежка група.
През 1868 г. 
решава да замине за Европа да учи езици и право
Установява се в Брюксел. Но съдбата му поднася изненади и той се включва във Френско-пруската война, а после заминава за Русия, където участва в експедиция в Сибир и в Казълкулската пустиня в Средна Азия, през която минава със сподвижника си - американеца Юджийн Скайлър. В Сибир се запознава с полковник Михаил Скобелев - известния по-късно генерал, с когото стават близки приятели и дори участва с него в Руско-турската война до последния си ден...
По време на престоя му в Русия у него пламва първата любов. Джанюариъс се влюбва в една от трите дъщери на руската дворянска фамилия Елегини - Варвара, която често му превежда поверителни писма от руски на френски. През 1871 г. Макгахан се намира в Крим, където среща Варвара - руска аристократка с интереси към литературата и журналистиката, която е там на почивка. Тя описва срещата така: „Нашето запознанство стана при много романтични обстоятелства. Пътувахме в една каляска със сестра ми Наталия и бъдещия й съпруг, когато трима конници ни задминаха в галоп. Няколко мига по-късно един от офицерите - княз Григорий Долгоруки, обърна коня назад и ни съобщи, че придружават един американец, за да му покажат водопадите. Каляската също отиваше натам. Когато слязохме, за да продължим разходката по стръмнината над водопадите, видяхме от другата страна на хълма двамата адютанти над една превита фигура. Княз Долгоруки ни видя и се спусна надолу, прекоси потока и ни разказа, че претърпели злополука: американецът изкълчил глезена си и сега не знаят как ще се върнат в Ялта. Сестра ми предложи нашата каляска... После двамата адютанти повдигнаха американеца и го доведоха при нас. Долгоруки ни представи Макгахан и ни обясни, че ни благодарят, но отказват. Техният американски приятел 
заявил, че се чувства достатъчно силен да се завърне в Ялта както бил дошъл - на кон...“
 „Бяхме решили да се оженим след завръщането му от Южна Русия“, пише още тя.
Но той отново потегля на път - Женева, Кьолн, Париж... Варвара изгубва връзка с него, но най-после успява да го открие във френската столица и след няколко седмици двамата се женят.
„Завърнахме се в Петербург през пролетта на 1873 г. През април аз придружих моя съпруг и неговия спътник Юджийн Скайлър - секретар в американската легация - до Саратов, почти до границата с Азия“, подробно разказва Варвара.
След месеци Джанюариъс е в неизвестност и така целият им брачен живот минава с кратки щастливи епизоди на семейно щастие. На 13 август 1873 г. се ражда синът им Павел (Пол).
През 1875 г. Макгахан отново е на път - сега е изпратен с парахода „Пандора“, за да опише експедицията през Беринговия проток към Тихи океан, която търси тленните останки на сър Франклин.
Събитията в България през 1876 г. го отправят към най-горещата точка в Европа.
По този повод съпругата му пише: „По това време до нас стигнаха слуховете за събитията, станали в България. Този път Макгахан бе призован за кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз“... 
Когато напускаше обходените села в България, жени, деца и мъже целуваха ръцете му и молеха за помощ
„Няма да мине и година - казваше им той - и вие ще ме видите тук с руската армия“.
„Събитията потвърдиха неговите думи - продължава Варвара. - Разказите на Макгахан за ужасните изстъпления на бошибозуците разтърсиха целия английски и руски народ. На масови събрания те бяха четени и неговата световна слава означаваше падане на правителството на Дизраели, налагаше на общественото мнение развързване ръцете на Русия за намеса и освобождаване на славянските братя от Турция. Така Макгахан става известен с името „Освободител на България“... Аз останах в Париж заедно с Пол... до есента на 1876 г. Макгахан ми писа от Цариград, че не може да напусне Турция и искаше да отида с детето в Букурещ. Аз сторих това...“.
Джанюариъс не е само страничен наблюдател на случващото се у нас. Той обхожда всички окървавени места. Неговите репортажи, писма и телеграми описват жестоки картини. По думите на съвременниците му те са „крупно явление в европейската литература“.
Макгахан става очевидец на ужасяващи гледки, които не може да забрави до края на дните си. Особено покъртително е описанието му на Баташкото клане. Всъщност това е единственото свидетелство на нечовешката жестокост при потушаването на Априлското въстание. 
От село на село журналистът събира и разследва турските зверства. Точно когато Макгахан смята, че видените неща няма как да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишка област с идеята да посети град Батак, за който чува доста истории. 
Там установява, че дори най-големите му представи за варварски постъпки могат да бъдат надминати
Чужденецът отсяда в Пещера, където турската управа му предлага да бъде придружаван от официален турски представител, но поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, забраняват на българите да предоставят коне на кореспондента за прехода към Батак. Местните хора обаче се противопоставят на това и на следващия ден на американеца е осигурен кон и така Макгахан потегля. За пристигането на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани успяват да го намерят и да му разкажат какво са преживели и какво точно се е случило. Макгахан записва абсолютно всичко.
Скоро след дългия преход през планината пред чужденеца се разкрива ужасяваща гледка - окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия район. Той намира град, представляващ купчина развалини и отломки, съборени дувари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там някой човек, спасил се някак от зверствата на турците.
Много от оцелелите започват да се присъединяват към групата от Пещера, оформяйки процесия от няколкостотин души.
Макгахан пише, че навсякъде, където погледне, земята била покрита с кости, черепи и части от тела. Американецът отива и до баташката църква, пълна с трупове - както в двора, така и в църковното помещение.
Журналистът записва всичко онова, което му е разказано. Веднага, след като се прибира в Татар Пазарджик, пише дълга и изключително емоционална кореспонденция до „Дейли нюз“. 
Телеграма, писана с много гняв, силна болка и страдание, думи, написани с насъбран ужас и дори жажда за отплата
Всичко това е публикувано в страниците на един от най-тиражираните вестници във Великобритания.
Самият той става войник в руската армия и грижейки се да болни от тиф свои руски приятели, се разболява и умира едва 34-годишен.
„Тази болест върлуваше в Сан Стефано, където Макгахан ходеше да види ген. Скобелев - пише съпругата му Варвара. - Научих от д-р Петерсон, че мъжът ми е болен от тифус. Докторът дори не скри, че Макгахан умира, и предложи да го видя, когато е заспал. Той почина на 9 юни 1878 г.“.
Малко се знае, че на надгробната му плоча е написано „Освободителят на България“.
Журналистът прави неимоверно много, за да разобличи турския варваризъм и да отвори очите на английския премиер Дизраели за бруталните истини, тъй като той не е вярвал в дивашкия садизъм на Османската империя.
Всъщност истината за турските зверства се появяват в „Дейли нюз“ още през юни 1876 г. в две дописки на постоянния кореспондент Едуин Пиърс. Но в парламента Дизраели с подигравка отхвърля тази информация. Официозите в Англия не остават назад и наричат сведенията на Пиърс „сензационни и недостойни за внимание клюки“. Именно тогава директорът на „Дейли нюз“ изпраща като свой специален пратеник в България Макгахан - за да потвърди или отхвърли изнесеното във вестника.
Десетте репортажа на американеца от ирландски произход буквално взривяват общественото мнение на Острова
Дотогава Дизраели твърдоглаво настоява, че имало издевателства и от двете страни, че българското въстание било изцяло „чуждо подстрекателство“ и яростно защитава турското правителство и армия, която според него само въдворявала „ред“.
Английското общество изразява гневно несъгласие с политиката на Англия и бездушието на властниците й. Жените от Ковънтри правят петиция в подкрепа на страдащите българи от над 100 страници. Дописките на Макгахан са преведени на почти всички езици. Целият свят е ужасен. Английската кралица Виктория обаче остава невъзмутима и изпраща свой портрет на султана в знак на приятелство.
Власт и общественост застават на две противоположни позиции, но журналистиката успява да докаже истината. Шест тома с документи, дописки, меморандуми и резолюции пълнят Форин офис.
Заслугите на Джанюариъс Макгахан за освобождението на България са несъмнени. Затова нека сведем глава в знак на признателност пред неговото велико дело в полза на страната ни.
По материали от интернет

Боя се, че не съм вече безпристрастен и с
положителност не мога да остана безучастен

След пристигането си у нас журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли нюз“. Отсяда във Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си телеграма, чрез която изразява своите гневни чувства и впечатления: 
„Боя се, че не съм вече безпристрастен и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. ... Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици - не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни“.