Румен Горанов, педагог и литературовед, представи снощи в Екомузея новата си книга „Литературни откровения“. Под това заглавие са подбрани най-важните му литературни статии от 1991 до 2022 година, особено ценни са и интервютата му със Станислав Стратиев и Стефан Цанев.
Авторът е възпитаник на Великотърновския университет, попивал е любовта към литературата от ерудити и творци като проф. Анчо Калоянов и акад. Иван Радев. Цялата му професионална кариера е свързана с две елитни русенски училища - АГ „Гео Милев“ и МГ „Баба Тонка“. Винаги е насърчавал учениците си да издават вестници, списания, литературни сборници. Наред с това самият той пише във вестник „Литературен форум“, в списанията „Родна реч“ и „Театър“, в електронното списания „Думите“ и в други издания, участва в научни конференции и в дейността на научния център по фолклор и литература „Св. Димитър Басарбовски“ към Русенския университет. Написал е над 50 статии. Издал е три книги. 
„В тази книга е огледан духовният живот на един човек с топло въображение, с което чете литературата, и със светло чувство към живота, чрез което е творил себе си и е събрал свое пространство, както птиците търсят височина. (...) Литературният човек и педагогът при него са като при поета Петко Славейков - с първото гради характер, а с второто обич. (...) Той отбелязва мисълта на Стефан Гечев, че писателят трябва да е „подобно на палеонтолозите, които от една част от намерена кост възстановяват цялото животно, неговия образ от трите реплики, които произнася“ (...), за да възкреси за нов живот идейното звучене на протичащото в архаичната епоха, като същевременно умело го „превежда“ на съвременен популярен език“. Това се отнася и за начина, по който пише Горанов - плътно до езика, когато коментира, и високо при смисъла, когато интерпретира“, пише авторът на предговора на „Литературни откровения“ проф. Радослав Радев.

- Как стигнахте до идеята за тази книга?
- Не съм имал намерение изобщо да се захващам с това, но приятел ме подкани - „Няма ли да оставиш нищо на внуците? Кой ще те чете така, пръснат по различни сборници, вестници, списания?“. И когато реших да издам книгата, се оказа, че не мога да открия голяма част от статиите. Те бяха на дискети, някои пък писани на пишеща машина - огледало на един 33-годишен период. Наложи се да ходя по библиотеки, за да открия материалите си в различни издания. Така постепенно работата потръгна. 
- Наистина се е получила хубава и представителна книга, събрала е, общо взето, образа на наблюдателя на литературата Румен Горанов. Добре, да се върнем много назад, как въобще тръгнахте към литературата?
- Тези дни се поразмислих, след като ще се срещам с някои мои познати (на представянето - б.а.) и се оказа, че бях почти забравил за една дейност, която  вършех между другото в университета, защото там главно се занимавах с фотография и кино. 
Колегите ми после бяха много учудени, че не съм продължил в киното
Аз бях в кръжока на поетите и писателите, който се водеше от Анчо Калоянов и Иван Радев, но не като творец, а като литературен критик и много често „подрязвах крилете“ на младите поети. Те по-късно станаха прекрасни поети - като Николай Милчев, който написа прекрасни стихосбирки. Сещам се и за един друг поет - лошото е, че той рано почина - Йордан Денчев. Той написа едно стихотворение, в което има образ, който после го видях при Павел Матев, по която „Щурците“ изпяха песента „Не умирай“ - „черен кон върху белия сняг“. При нашия поет образът беше „антрацитен кон върху белия сняг“. Това е и по-красиво, и предхождащо по време. Сега даже съжалявам, че някои от младите поети доста съм ги „подстригал“ тогава. Иначе белетристите бяха на по-добро ниво. 
- Поезията поначало има период на узряване. 
- Да, вярно е - някои искаха да бъдат по-екстравагантни, по-модерни.
- В поезията има много неща, свързани с мъдростта, с философията, с натрупванията на опит, на култура, на образи, пък и на майсторство, така че е нормално младите поети да не са на толкова голяма висота. И какво се случи - от критиката минахте към киното?
- Първата ми любов тогава беше театърът, защото доц. Гено Генов беше поставил едни абсурдни пиеси във Велико Търново. Даже 
моята първа идея беше да напиша дипломна работа за театъра на абсурда, обаче в онези години той не го възприе
говорим за 1983 година. Затова като най-доброто, което да съчетава и едното, и другото, си избрах Станислав Стратиев. Тогава не го смятаха за автор, който пише сериозно, макар че „Сако от велур“ и „Римска баня“ вече бяха публикувани. 
- Може би заради остротата на самите текстове е било по-лесно да го определят като халтураджия, който пише разни пиески за забавление...
- Да, както и самият той споделя, възприемали са го като нещо естрадно и забавляващо масите, а не като сериозен творец. 
- Е, това е много интересен начин да стигнете до Стратиев, през много далечни точки. А какво сте завършили преди университета?
- Завършил съм Строителен техникум.
- Като профил в средното образование сте били изключително далеч от литературата, а после се вклинявате в нея за цял живот. Предполагам, че като човек, който като студент се е занимавал с кино, с театър, с фотография, с критика, последната ви мисъл е била да станете учител. 
- Вярно, да, така беше. Но като се върнах в Русе, бях вече женен и трябваше да поемам юздите на семейството. Нямаше места, затова станах учител по венно дело, а оттам по-късно и по военно-приложни спортове, ветроходство - изобщо, отвя ме в съвсем друга посока. След 1989 година година пак се завърнах към литературата.
- Всъщност, 5-6 години е бил периодът далеч от нея. Казвате със самоирония, че след 1990 година, вместо да направите фирма и да печелите пари, сте пишели статии. Какво стои зад това?
- Всички тогава говореха за голямата конкуренция, а пък и преди в Строителния техникум имахме един добър преподавател по специалните предмети, който е бил във Франция на обучение. Той ни казваше, че никой там, на Запад, няма да ни търпи, ако сме мързеливи, нископроизводителни и бавни, или ако имаме проблеми с качеството. Затова след 1990 година 
реших - щом съм се захванал с учителската работа, да бъда по възможност над средното ниво
Трябваше отново да си припомням всичко, за което ми помогна най-вече академик Иван Радев. Той винаги ни е учил, че за да пишеш за някого, трябва да прочетеш до последния ред както от автора, така и литературната критика за него, за да можеш спокойно да изкажеш своето мнение. Ако можеш - и да добавиш нещо различно. Много съм благодарен както на Анчо Калоянов, така и на Иван Радев - те отвориха пред мен един голям прозорец към литературата и към начина, по който се общува с нея.
- Аз мисля, че докато средното образование натрупва пластове от знания, висшето показва пътя, подхода и модела, по който да се върви и да се надгражда. 
- Напълно съм съгласен.
- Писането е доста интимна работа, особено в началото човек се притеснява да покаже текстовете си, как беше при вас?
- В Русе се събрахме една група, които се познавахме от Велико Търново, а в Русенския университет доц. Руси Русев с колеги и съмишленици създаде Научния център за фолклор, литература и лингвистика „Свети Димитър Басарбовски“, който проведе първата си научна конференция през 1991 година. Съизмервайки се с другите
видях, че общо взето сме съмишленици и гледаме в една посока
След това имаше едно много хубаво обучение във Варна, подобно на следдипломна квалификация, където организаторката беше поканила всички светила - от Велико Търново, от Шумен и от София. Това беше частно обучение, с няколко посещения в годината и дипломна работа накрая. Срещите с новаторите в областта на литературата тогава бяха много полезни за мен. Сред лекторите бяха проф. Анчо Калоянов, проф. Светлозар Игов, проф. Добрин Добрев, който вече беше тръгнал в областта на семиотиката... Това обучение на практика вече ми даде друг инструментариум за поглед върху литературата и начин за изследване. Добрин Добрев разви идеята за изследване на всички пластове на времето в един текст - като се започне от магията, което е най-далечното ниво, след това се премине през митологията, през приказките, Библията, Античността, Средновековието и се стигне до нашето съвремие. Понякога в едно произведение действително можеш да разкриеш различни пластове на времето.
- И този подход може да се приложи към всяко конкретно произведение?
- Точно така, това дава една широка гама от възможности да препрочетеш произведението по собствен начин. 
- Една от открояващите ви се идеи е да изследвате геометрията на текста - и то още през 1995 година, как се роди тя?
- По принцип имах идея да съберем съмишленици, но не успяхме, тъй като всеки от участниците в център „Свети Димитър Басарбовски“ си беше ярка индивидуалност и търсеше свой път на развитие. Сега съзнавам, че за изследването на геометрията на текста е нужен голям колектив - не само от литератори, но и от археолози
Такъв интердисциплинарен подход би помогнал за действителното разчитане, защото досега тези въпроси се засягат само фрагментарно. Много е интересно, тъй като това е предписмената култура, тоест много неща са записани, но на практика са недостъпни за нас. 
- Казвате, че пещерните рисунки всъщност са праписменост, така ли? 
- Това са пиктографски записаните разкази и митове, които вече са отскубнати от средата си. Това е най-добре обосновано от един френски учен - Андре Льороа-Гурон, който е ходил при австралийските аборигени. Те са запазили една архаична система на запис с т.нар. камъни чуринги, върху които са изписвали свещени текстове, но чрез фигури. Той е наблюдавал свещенодействие на жрец, който е изписвал на пясъка фигури, изказвайки същевременно и словото. Приключвайки с фразата, приключва концептуално и самата картина. Оттам вече възниква и тази идея с четенето на тези фигури, на връщане на смисъла. Забелязал съм в митовете - и е много интересно - че когато нещо е извън реалностите на битието, то именно там се крие ключът на загадката. 
- Бихте ли дали пример за това?
- Ботев има един стих за либето в „На прощаване“, който преминава незабележимо: „с уста му сълзи да изпия“. 
Това напиване на сълзите е просто абсурдно от гледна точка на нашето съвремие
но във фолклорния митологичен текст, като го изследвам - то разкрива идеята за тази свещена връзка между влюбените души. Сълзите, които дават сила на юнака да продължи свещеното дело, защото е необходимо той да бъде зареден с нова енергия. Между другото, Ботев използва българските любовни народни песни, но по един нов начин. Там го има и това „съхна, вехна по тебе“ - думи на момъка, който говори на либето си, тоест тази живителна влага, която в природата е необходима за растенията, за живота, така и самият жених се идентифицира с тях. Това го има и в приказките, когато юнакът тръгва и казва: „Тук съм посял това дръвче, ако започнат листите му да вехнат, значи съм в опасност, елате ми на помощ“. Така че това има връзка с образа на Великата богиня майка, която дава живот.
- Приемат ли се тези идеи?
- Някога трябва да ги обоснова много точно. Затова съм се старал и народните песни, които съм ползвал, за да реконструирам текста на Ботев, да бъдат точно от неговия ареал - от тези населени места в Подбалкана, за да имаме достоверност на извадката. 
- За тях има запазена силна генетична памет по негово време.
- О, разбира се. Майката на Ботев е знаела много песни и той е живял потопен в тази среда и култура. И не само фолклора, а и в Библията. Тези кодове неусетно са преминали в поетите и писателите и поколението след Освобождението. 
- И в момента има хора, които още гравитират там, още търсят тази лексика и синтаксис и градят върху тях.
- Правилно, защото това е част от припомнянето на „свещеното слово“ и е част от веригата, която го предава в момента. Ние понякога го правим съвсем несъзнателно. 
Учениците са ми задавали въпроса: „Авторът дали си ги е мислел тези неща, когато го е писал?“. Аз им казвам, че авторът - едва ли
Ето например, при разговорите ми със Стефан Цанев, той много често е споделял, че въобще не е влагал нещо, което аз съм открил в негова пиеса. Но някои неща си ги е мислел, да речем, в „Последната нощ на Сократ“ - противопоставянето между Атина и Мала Азия, сблъсък на култури и идеи. От едната страна е тиранията, от другата - свободата. Сократ всъщност става жертва именно на това неразбиране на свободата. 
- Авторът залага идеи, но текстът живее свой живот и всеки може да намери в него свой смисъл - може би това е и един от приносите на талантливия текст, в който различните хора могат да разчитат различни пластове, различни кодове и послания.
- Да, това е концептуално. Стефан Цанев е споделял, че когато се играят неговите пиеси във Франция, хората там също отбелязват нещо, което той не е премислял непременно, но явно е втъкано във формулировката на текста. 
- Имате поглед върху литературата от първата четвъртина на ХХ век, а сега почти преминаваме първата четвъртина на ХХI век - може ли да се направи изобщо някаква съпоставка с оглед на това, че и сега, и преди век времето е белязано от една рязка смяна на посоката на България?
- Има отваряне към модернизма тогава и към постмодернизма сега
Няма начина да не стане, то се получи и при мен. Трябваше да наваксваме и тепърва да четем философите, до които нямаше достъп в България преди 1990 година, не бяха разрешени. Като Ницше например, когото отричаха. 
- От години се говори, че не се чете и писането залинява, но има някакво противоречие - социалните мрежи са пълни с текстове, особено стихотворения. Щом толкова много се пише, предполагам, че и много се чете. Какво се променя - начинът на четенето и писането ли?
- Демократизира се процесът на издаване. Цензурата изчезна, но изчезнаха и естетическите прагове. 
Днес прагът на поносимост е нисък до степен на изчезване - всеки може да издаде всичко, стига да си плати
И оттам може би качеството малко се е позагубило, но пък могат да се чуят различни разноцветни гласове, както в поезията, така и в белетристиката.
- Тази свобода е безусловно необходима, но липсва един много важен елемент - обективната, компетентна критика, която да отсъди какви са качествата на произведенията. Защо изчезна критиката? Тя сякаш се превърна в пиар, защо стана така?
- Вярно, да. Мисля, че сега истинската литературна критика се измести в някои затворени общности. Дъщеря ми е в една такава италианска общност, понеже работи много в сферата на италианския език. Обсъждат италиански автори на високо естетическо ниво, но това е все пак само един кръг от избрани хора, които обменят мисли.
- Това е елитарност, която задоволява само себе си.
- Точно така е, да - тя не е за обща консумация. По принцип, някои хора бягат от критиката. Аз например не съм си поставял за цел да изследвам текстове на съвременни автори, макар че Стефан Цанев е съвременен, но той се е наложил вече.
- Но вие по-скоро анализирате пластовете, а не се занимавате с оперативна критика. 
- Да, навремето имаше опити да бъда привлечен в оперативната критика, но си мисля, че просто ще се изгубя като истински наблюдател на процесите, защото там действително малко или много, неизбежно е в един момент да вземеш страна. 
- Значи това е ключът - че специалистите не искат да вземат страна?
- Да или понякога твърде меко се отбелязват проблемите. 
- В стил „Проблеми не липсват, но успехите са налице“.
- Да, като казват англичаните - „Добре пяха, но по-добре е да не бяха започвали“.
- Вие много внимателно изследвате и наблюдавате езика не само като литература. Излезе един призив на БАН за съхраняване на езика. Две години по-рано със същия призив излязоха и лингвистите от  Великотърновския университет. От какво е заплашен езикът и от какво трябва да го пазим сега?
- По-скоро от излишната маниерност, с която общуваме в обичайни условия - да не използваме излишно чуждиците. Там, където те са вече наложени като термини и човек битува в научните и технически среди, естествено няма как да не ги използва. Но 
когато употребата на чуждици е маниерна, издава желание да се демонстрира високо ниво, но всъщност се прикрива интелектуална и духовна немощ
Това вече прави много лошо впечатление. Между другото, тези процеси ги имаше и преди 1990 година. Ако си спомняте, особено някои изследователи на българския език дотолкова бяха затлачили своята реч с чуждици, че бяха трудни за четене. Добре мислещите и изказващи се хора достигат до душите чрез простата реч. Не елементарна, не с просторечие, а без излишни самоцелни усложнявания. 
- Речта трябва да е естествена, без да е посредствена - може би това е подходът.
- Точно така - да бъдеш искрен с аудиторията и да покажеш себе си.
- И в същото време да стоиш върху пластове култура и натрупани знания. Да кажем няколко думи за ситуацията с „Букър“ и Георги Господинов - защо се отприщват такива кални вълни срещу него? Това би трябвало да бъде гордост за България, а стана едва ли не в бойно поле.
- Предполагам, че тук е въпрос по-скоро на лобита на някои завистници, които не са успели в тази насока, не съм запознат точно с проблема. 
- Но които се произнасят много категорично от рупора на социалните мрежи и това им дава самочувствието на последна инстанция. Скоро четох, че някой го нарекъл „Гошо от Ямбол“. Дали това не е признак на доста по-дълбоки и по-тревожни процеси в обществото? Защото всъщност Георги Господинов, „Букър“, „Времеубежище“ и въобще цялото му творчество прескочиха литературата и се превърнаха в поредния геополитически фронт.
- Да, за жалост. Политиката и изкуството никога не трябва да се смесват. Действително е жалко, когато се прави това. Има и велики произведения, които са се породили по повод на някое историческо събитие, но примерите за обратното са много повече. Така че,
„врявата на деня“, както казва Пенчо Славейков, не трябва да ни завладява
Човек, който следва действително някаква велика идея, трябва да върви към целта си въпреки всички тези прегради.
- Това обаче не става по желание, няма как да кажеш - ето, аз сега ще направя нещо изключително. Оценката идва след това.
- Да, оценката даже идва след няколко поколения, а истинската преминава през времето.
 - В дългата ви практика на учител какво мислите за съвременните деца и ученици?
- Те действително живеят в още по-динамично време спрямо нас, макар че и ние сме потопени в този поток на времето. Но като че ли все пак имаме своите оазиси и завръщания, поне в мислите - към спокойствието. Човек просто трябва да намери подход към тях, не да им се сърди.
- Най-глупавото нещо е да се сърдиш на младостта. Всяка младост е била обект на коментари - че за нищо не ставала, че поколението е загубено и пропаднало. Но всяко следващо поколение е надграждало и допринасяло за развитието. Можем ли да бъдем оптимисти, че идват поколения, които ще надграждат и ще се развиват?
- Има оптимизъм. Ние трябва да създаваме мислещи хора, а не хора, които възпроизвеждат знанието.
- Позволява ли нашата образователна система такова развитие?
- Позволява, когато учителят иска, дори ако това понякога значи да не следва стриктно каноните на министерството. Аз винаги съм си го позволявал. 
Когато се чувстваш в силата си, достатъчно компетентен и го правиш добронамерено, а не с някаква злонамерена цел, всеки подход може да бъде защитен
За да отида на нивото на учениците ми, понякога съм се състезавал с тях: те да напишат един текст по дадена тема, а аз - друг. И сега точно в книгата им отговарям за нещо, което им бях задал преди 2 години - да напишат есе за шапките на Мадам Бовари. Моята статия, естествено, е много по-дълбоко премислена вече, работих близо месец с текста, за да открия всички възможни вариации. Така че, този диалог с младото поколение е интересен и вдъхновява. 
- На финала искам да се върнем към едни ваши думи: „След 1990 година вместо да започна да печеля пари, аз писах статии“. Всъщност, имали сте съвсем реална възможност да печелите нелошо с професията от средното образование. Това означава, че писането е действително осъзнат избор, защото едната работа би дала много повече пари, но вероятно по-малко удовлетворение, така ли е?
- Точно така, литературната критика също е творчество, там също има вдъхновение. Аз съм се спирал на избрани текстове и автори именно поради тази причина - нещо да ме вдъхнови, да ме накара да открия нови светове. Когато откриеш, ти съпреживяваш и тогава изпитваш огромно удовлетворение.