Точно преди 19 години завинаги замлъква един от най-великите гласове в света, неповторимият бас Николай Гяуров, който извървява пътя от село Лъджене до най-високите върхове на изкуството благодарение на таланта си, с който щедро е надарен. Но и на огромния си труд, отдаденост и самодисциплина, за да може този талант да разцъфти. 
„Николай Гяуров е като Александрийския фар - грандиозен и недостижим“. Така го определя прочутият испански тенор Пласидо Доминго. Сравнението между фара и оперния колос не е случайно. Александрийският фар е едно от седемте чудеса на античния свят. Светлината, която излъчвал, се виждала на десетки километри навътре в морето.
Предлагаме ви очерка за Николай Гяуров на Екатерина Ангелова, публикуван в сайта lifebites.bg. Заглавието е на редакцията.

Той покорява най-елитните оперни сцени. Неговият мощен и респектиращ глас донася на България световна слава и милиони верни фенове от всички краища на земното кълбо. Музиката се превръща в смисъл на живота му. Делото, безграничната душевност и звучните строфи, изпети и записани от Николай Гяуров, завинаги остават в умовете и сърцата на поколения любители на оперното изкуство.
Великият български оперен бас се ражда на 13 септември 1929 г. в село Лъджене (днес централен квартал на Велинград). От съвсем малък бъдещият оперен майстор проявява интерес към музиката. Постоянно свири на устната си хармоника, а по-късно овладява и свиренето на цигулка, пиано, кларинет и тромбон. По време на годините, прекарани в казармата, великолепният ни бас пее и ръководи самодеен хор. Но от хоби,
пеенето се превръща за него в професия и смисъл на живота му
Следва оперно пеене в Софийската консерватория, а по-късно в Ленинград и в Московската консерватория, която завършва със златен медал.
Кариерата на Николай Гяуров официално започва през 1955 г. Събитието, което бележи старта на бляскавия му път, е спечелването на престижния конкурс за оперни певци във френската столица Париж. Там той е избран за победител сред общо 147 претенденти от цял свят. Оперният бас споделя: „Ако певецът има сълзи в очите, те едва ли ще бъдат забелязани от публиката. Но ако сълзите са в гласа му, неизбежно ще преминат в гърлата на хората от залата“.
Прозрял тази истина, той никога не се поддава на емоциите, които бушуват в него, освен ако те не са свързани с образа, в който се превъплъщава на сцената. Година по-късно Гяуров прави своя дебют на сцената на Софийската народна опера. Първата му роля е на Дон Базилио в „Севилският бръснар“ на Росини. Няколко месеца по-късно заминава за Русия и продължава изявите си в прословутия Болшой театър. Остава там няколко сезона.
Но талантът на Николай Гяуров надхвърля дори тази престижна и мечтана от много негови колеги дестинация
В началото на 1960 г. прочутият български бас става част от състава на представлението „Борис Годунов“, което се играе в миланската Ла Скала. В него участие вземат още двама български талантливи певци - Борис Христов (в главната роля) и Димитър Узунов.
Тази постановка се оказва знакова за пътя на Николай Гяуров занапред. Той е поканен да участва в още редица заглавия в програмата на Ла Скала и се превръща в постоянен водещ бас на сцената на театъра. А най-авторитетните опери в света вече не са мираж, а сбъдната мечта за българина. Изявява се във виенската Щатсопера, парижката Гранд опера, лондонската Ковънт гардън, нюйоркската Метрополитън опера и много, много други. Списъкът с наградите му от цял свят буквално няма край.
Сред най-забележителните роли на Николай Гяуров
се нареждат тези на Мефистофел във „Фауст“, на Филип II в „Дон Карлос“, на Дон Жуан и на Борис Годунов в едноименните опери и др. Така постепенно той се превръща не само в един от най-прочутите в света български творци, но и в един от най-популярните световни оперни басове на следвоенната епоха. Той е истински надарен пеещ актьор, на чийто чар зрителите просто не могат да устоят.
Великият композитор Караян казва в свое интервю, че Николай Гяуров е може би съвършената представа за певеца-актьор. Самият Гяуров пък често е чуван да казва, че „пеенето не може да се отдели от играта на артиста, от спектакъла, от хода на сценичното действие“. И още, че: „Певецът трябва да е артист, който се изразява чрез пеенето, чрез вокала. А това, разбира се, е твърде трудно. Защото, за да се стигне до тази способност - да можеш да се изразиш, трябва да си първо добър вокалист. Да нямаш постановъчни и технически проблеми“.
Именно такъв е бил той! Превъзходен вокалист и артист по душа. Гласът му е определян като изключително мощен и красив по своето звучене. Николай Гяуров често е наричан бас номер едно на планетата. А каква по-голяма чест и гордост за всеки българин от това международно признание?
Междувременно през 1956 г. Николай Гяуров се жени за пианистката Златина Мишакова. Семейство Гяурови стават родители на двама наследници. Синът им Владимир Гяуров наследява любовта на баща си към музиката и става известен диригент. Дъщеря му Елена пък се отдава на актьорската професия, но и двамата остават завинаги
дълбоко свързани с изкуството и театралната сцена
Тази страст се пренася и при внука на световноизвестния български бас - Мартин Гяуров. Той отдава една година от живота си на обучение по оперно пеене, но се отказва от него и се посвещава на театъра. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков. Вероятно сте го гледали на сцената на любимия му театър „София“, където се изявява от 2007 г. насам, или в сериалите „Забранена любов“ и „Фамилията“. Може и да се изненадате, но последният е сниман именно в къщата на неговия знаменит дядо.
Бракът на Николай Гяуров със съпругата му Златина не просъществува дълго и те се разделят. По-късно оперният певец среща своята втора съпруга - италианската певица Мирела Френи. Казват си заветното „да“ през 1978 г. Свързват живота, но и работата си за повече от две десетилетия. Изнасят общи концерти, 
правят турнета буквално по цялото земно кълбо
По време на близо 50-годишната си кариера нашият бас пее рамо до рамо с много от най-известните световни оперни звезди. Сред тях - Лучано Павароти, Мария Калас, Пласидо Доминго и много други. 
Любимата му река е тази, в която има риба, а
любимият аромат - на човек край реката за риба
Николай Гяуров е истинска ренесанова личност - вълнуват го десетки неща. Запален е по лова и тениса, снима с камера, обича да му гледат на карти и кафе, понякога даже самия той се опитва да врачува. Ходил при Ванга два пъти, но бил разочарован: „Ама тя е пълна мошеничка, бе“, смеел се оперната легенда.
Гяуров обаче най-редовно посещавал майката на Катето Евро - Данчето, особено популярна дама сред елита на София. Тя гледала на кафе, а прогнозите й били удивително точни. Всеки път, когато е в България, той я навестявал. Няколко пъти на кафе му гледал и биографът Марин Бончев, също известен със способностите си да наднича в бъдещето чрез утайката на кафето.
Хоби на Гяуров е и да лови риба, да шофира с висока скорост, да снима с камера и фотоапарат и да чете вечните стихове на Яворов. Пред своя биограф Александър Абаджиев се изповядва, че любимата му река е тази, в която има риба. А любимият му аромат е „както мирише, когато човек отиде край реката за риба - на вода, на влажна трева, на стари сенчести дървета“. Запален е и по автомобилостроенето и самолетостроенето и когато има възможност, не пропуска да посещава автоизложения.
„Големият триумф в края на живота му беше, че успя да си отиде, преди да е спрял да пее. Той много държеше на това, защото за него спирането на пеенето е краят на живота. Пеенето беше синоним на живот. Казваше: „Това е моят живот, спра ли да пея, моят живот свършва“. Той успя да си отиде 3-4 месеца след последните си спектакли“, споделя синът на Николай Гяуров - Владимир.
Великият Гяуров издъхва на 2 юни 2004 г. в Модена, където живее със съпругата си Мирела Френи. Само най-близките хора на световния бас знаят, че той десетилетия е страдал от рак на кръвта. Известният журналист и автор на серия биографични книги за наши оперни звезди Александър Абаджиев разказва: „Николай никога не е коментирал тежкото си заболяване от левкемия. Държеше се мъжки. Никога не съм го виждал вкиснат. Той като натоварване и слава изживя няколко живота. Първия път, като му преливаха кръв през 1967-а, буквално ме изстреляха от държавното ръководство за Виена. От улицата ме взеха, за да ме пратят да видя какво е положението. Лично Тодор Живков беше проявил интерес. Все пак брат му беше Костадин Гяуров, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, кандидат-член на Политбюро - много висок ранг по онова време. Като пристигнах в болницата, първото кръвопреливане беше извършено. Видях го отслабнал. Николай ми се зарадва. Каза: „Оправям се, по-добре съм!“. Следващата криза преживя през 1986-а. Болестта вече беше много напреднала. Точно трябваше да излезе моята биографична книга за него на 5 езика, работехме на вилата му в Бояна. В един момент халатът му се разтвори и видях, че кракът му е станал колкото ръката. Много се притесних, сърцето ми се сви... Третата криза през 2004 г. вече не можа да преживее. Беше си отишъл точно в 12 часа по обяд, когато в България свирят сирени“.
Талантът си отива след усложнения на бронхопневмония. Според биографа му Марин Бончев оперният гений е жертва на лекарска грешка. Опелото е на 6 юни 2004 г. в катедралата на Модена. Великият българин е кремиран и урната с праха му е положена в монументалната част на гробището „Сан Каталдо“ в италианския град. На 13 септември 2004 г. синът му Владимир Гяуров дирижира в София Вердиевия „Реквием“ в памет на баща си, който на този ден би навършил 75 години.