Журналистът Жанета Йорданова, дългогодишен кореспондент на столични вестници в Русе и председател на Дружеството на журналистите в крайдунавския град към СБЖ, представи точно преди седмица книгата си „Българската църква и училището в Букурещ. Неизвестни документи“ /издателство „Лени Ан“/. В изданието тя съобщава за намерени нови документи, снимки и скици, които допълват вече известната информация за Българската църква и училището в Букурещ, основани през 1869 година.

- Как дойде идеята за тази книга, да търсите неизвестни неща? За да търсите нещо, все пак трябва да предполагате, че го има?
- Трябва да си запознат с трудовете на всички учени, работили по темата за българската емиграция. Това са Николай Жечев, Веселин Трайков, проф. Марин Люлюшев. И румънски автори има, разбира се - Петре Константинеску Яш, Константин Велики, Елена Сюпюр, Николае Чакир, на когото дължим онази няколкомесечна работа, за да установи, че мелницата, в която се говори, че са живели Христо Ботев и Васил Левски от онова прословуто писмо, не е тази, която се посочва в момента. Запознах се най-напред с техните трудове, но имам интерес по темата и от дълги години имам приятелства с българската историческа диаспора в Букурещ. 
Темата ми е позната и започнах да публикувам статии 
във вестника, на който бях кореспондент, докато в един момент разбрах, че мога да кажа и нещо повече. 
- Каква беше първата стъпка?
- Започнах с търсене на фотографии. Много исках да погледна тази наша историческа светиня - какво е представлявала отвътре, дали има запазени фотографии на църквата например. Има описания, но исках да видя, как е изглеждала. Тази прословута изба също - как е изглеждала. Бившите възпитаници ми говореха за едно двойно стълбище, за което намерих документални свидетелства как е било построено. И така работата ми тръгна най-напред от търсенето на снимки, защото имаше само една на фасадата откъм улица „Каларашова“ оттогава и на задната фасада, откъм вътрешния двор. Започнах да търся в архивите. 
- Къде са съхранени те всъщност?
- Преди да започна да търся в архивите, прегледах личните архиви на бивши възпитаници на училището, които те ми предоставиха. Там нямаше снимки от вътрешността на сградата и тогава започнах да търся в нашите архиви - да не би тези хора, които са дарили някакви документи на архивите, да са оставили спомени. Така в Държавен архив-Добрич попаднах на документи на Атанас Господинов, който е бил два пъти директор на училището. Той е оставил няколко ценни фотографии - на избата, на стълбището към избата, на вратата на църквата, на едното рамо на двойното стълбище, както и няколко фотографии от началото на строежа на новата сграда. 
- Какви са свидетелствата за присъствието на Ботев в тази сграда?
- Проф. Николай Жечев казва в своя труд, че единственият източник да разберем кои са възрожденските учители, засега е една запазена сметководна книга и по това той разбира. Цитирам го за това, че 
Ботев е учителствал от есента на 1873 до есента на 1874 година
когато преотстъпва учителското място на брат си Стефан и се заема изцяло с революционна дейност. Започнах да търся свидетелства къде е живял. Има две версии - или в самата сграда, или в една малка стаичка, долепена до главното основно здание. Проф. Веселин Трайков казва, че тя е била съборена, за да се отвори по-широк вход да влязат Николае Чаушеску и Тодор Живков при едно от посещенията си там. „Още личаха дъските, на които е спал поетът“, свидетелства той. Значи, има две версии. 
- Стигаме до този портрета на Ботев с интересна съдба, който описвате в книгата.
- Тя наистина е много интересна. Този портрет го забелязах, докато се запознавах какво е издадено до момента и върху какво са работили учените. Издаден е един юбилеен вестник през 1944 година - „Български светилници“, и там има една снимка от същата година, на която забелязах този портрет. Обаче не съм предполагала, че той е достигнал до наши дни, защото много от съкровищата на старата сграда са унищожени. Така се запознах с Георги Ронков /бивш директор на училището - б.р./. Струва ми се, той веднага разбра, че съм запозната с тази тема. Когато разглеждахме снимките и му показвах какво съм открила, той каза: „Този портрет е запазен, аз съм го запазил“. 
- Това е щастието на изследователя.
- Да, аз толкова много се учудих! Той ми разказа историята - 
портретът е бил изхвърлен в едно тъмно помещение с дървени отпадъци
Намерил го е там вече като директор на това училище и за да не бъде унищожен, го съхранява, заедно с много други ценни документи - оригинали от училищни регистри и главни книги. 
- Сега предстои ли реставрация на портрета?
- Да, трябва да го реставрира специалист. Той споделя, че не го е чистил с мокра кърпа, за да не го повреди, почистен е само със суха кърпа и са премахнати гвоздейчетата от изтръгването на рамката. 
- Интересна е и самата история - как се придобива тази сграда.
- Историята с придобиването е известна - през 1868 година Христо Георгиев купува на търг къщата на Матаки Марешу и на заседание на Добродетелната дружина се решава тази къща да се откупи от него. 
Той я дава на същата цена, на която я е купил, за да се преустрои в църква и училище
Тази история е известна, но така се сглобява цялата картина. Аз съм разгледала въпроса, каква е била сградата, която купува Христо Георгиев. 
- И всъщност се оказва, че в момента на придобиването тя е на около 20 години.
- Но това са мои предположения по косвени данни - от картите на Букурещ, които са били издавани през този период. Едната е много ценна, на майор Буручин, и там има една друга къща, която няма очертанията на къщата, която познаваме от снимките. 
- Има един показателен факт - как България и Румъния сключват договор за тази сграда.
- Има няколко промени в статута на този имот. Този въпрос много подробно е разгледан от историка Благовест Няголов и аз съм ползвала негова публикация. В определен период той е бил поделен с доброволна подялба между дружество „Братство“ и българската легация. 
Интересна е 1957 година, когато българското правителство решава по най-неблагоприятния за националните ни интереси начин съдбата на този имот
То преотстъпва собствеността на румънската страна срещу задължението тя да довърши започнатата нова сграда в двора на българския имот. А тя е останала недовършена заради проведена в Румъния парична реформа, която обезценява парите, събрани от дарения за тази нова сграда. Също така румънската страна е поела задължението, след построяването й, тази нова сграда да стане музей на Христо Ботев, като има няколко малки стаички и за посолството, които то може да ползва завинаги. Но в самия договор не се посочва срок за завършване на тази нова сграда - посочено е „в разумен срок“ и 30 години нищо не се пипа по нея. 
- Разумният срок е най-разтегливото понятие в случая.
- Да. Българската страна реагира, но прекалено късно. Пред 1987 година се изпраща нота до румънския посланик в София, с която договорът се счита за прекратен и се отправя молба румънската страна да опази сградите. Но само няколко месеца по-късно сградата е разрушена. Има документални свидетелства, че това е станало на 20 февруари 1988 година. Сега на това място има бензиностанция.
- Този договор много прилича на един друг наш договор със съседна държава, в която най-важният въпрос не е решен, а вместо това се казва, че съвместни комисии ще решават спорните въпроси. И явно съдбата и на двата договора е една и съща - нищо не се решава, а се върви към разрушаване.
- Да, наистина, този въпрос тогава е решен много неразумно и не в наш интерес. 
- В книгата има специална глава за филма, който е сниман за Ботев в тази историческа сграда, продължавате ли да работите по темата?
- От спомени на бивши възпитаници знам за този филм, те не могат да кажат дали е бил български, или румънски снимачният екип - двама-трима души, които са работили малко време. Те ми посочват 50-те години на миналия век. Реших да направя запитване в Българската национална филмотека, оказа се, че такива кадри не се пазят. Но когато вече бях готова да давам книгата в печатницата, 
Лука Велчов намери един документ, в който се посочва, че в 1973 година там е идвал български снимачен екип
и ще го търся.
- Как подхождат румънските архиви и официални институции при търсенето на документи? Защото би могло да не получите достъп, дори и без да ви откажат директно?
- Напротив, много бързо ми издадоха документ, с който мога 2 години да работя в архивите. Пуснах писмо, че съм български журналист и искам да работя по темата за българското училище и църква в Букурещ. Веднага ми отговори една служителка какво трябва да попълня и след половин час имах номер, с който да работя там. Доволна съм от отношението. Издирвах също Атанас Господинов, бившия директор на училището, чийто архив е запазен в Добрич. Аз издирвах дали и в Румъния е оставил някакви документи, защото е живял там. Той е българин, но се е оженил за една полякиня - Теофила Озбовски, и са останали в Букурещ, затова издирвах дали в техните архиви се пази и негов архив. Добро е отношението на румънските институции.
- Вие сте работили и с наши, български архиви, и отношението е същото?
- Да, изключително доволна съм и от Държавен архив-Добрич. Там открих ценни снимки, наложи се да ми ги изпращат на два пъти, в много добър формат. Това са хора, работата на които остава незабелязана за обществото, а те са толкова важни и вършат толкова много работа. 
Отношението и в българските, и в румънските архивни институции е много добро
- Този въпрос не е много коректен, защото всички неща са важни, но всъщност кои са най-важните неща, за които ще научим за пръв път от тази книга?
- Аз се постарах само за моя принос, оценката ще я кажат други хора. За мен това, което е съхранил Георги Ронков, е много важно. Като видях, че той пази дневник от 1909 година, просто подскочих, понеже знам историята на сградата и знам кога е възстановена дейността на училището - 1908 година, много се зарадвах, че има запазен такъв дневник. За мен тези дневници бяха много интересни, защото там четем какви предмети са се изучавали от децата. То е било 1-во отделение тогава - четем каква е била програмата, виждат се подписите на йеромонах Никодим, който е бил учител по румънски език, студент в Букурещ, а самите имена на първите ученици пък ги намерих в Централния държавен архив. Информацията се допълва от там и това, което Ронков пази като документи.
- И тази книга добавя още едно съществено късче в големия пъзел. 
- Да, просто има допълнителен източник.
- Колко е важно това, което организациите от типа на „Традиция“, на русенското читалище „Христо Ботев“, които организират посещения и чествания пред българските паметници в Румъния?
- Важно е да го правим, защото се поддържа връзката с българската историческа диаспора в Букурещ. Тези хора не са много.
- Те как гледат на България?
- Георги Ронков и Лука Велков - с изключителна любов, те са си българи, въпреки че са румънски граждани. Така че тези връзки са важни. Всъщност моят интерес тръгна от познанството ми с тези хора, с хората от историческата диаспора. Там имам много приятели - Лучия Керчу от Пацан, дългогодишен журналист, която почина, Моника Черчелеску - също наш колега журналист и автор на книги, която в момента работи друга професия. Може би оттам тръгна интересът ми и затова казвам, че са много важни тези срещи.
- Проучвания като вашето са важни и за самата Румъния, защото това е част и от нейната история. Не са много страните, в които са работили революционни организации на съседите.
- Да, така е, разбира се, че е важно.
- Предстои ли нова книга или второ допълнено издание?
- Смятам да напиша второ допълнено издание, защото вече навлязох в темата и има места, които мога да допълня, и знанието да се разшири, защото знам къде да проверя, ако там се открие нещо, както и в румънските архиви. 
Мисля, че ще мога да намеря и да добавя ново знание
Има места и документи, които смятам да потърся и ако ги намеря, те наистина ще допълнят знанията. 
- Тази книга показва универсалността на добрия журналист. 
- Не мога да си давам оценки. Имах нещо да кажа и го казах, дано е полезно това, което съм написала.
- Всяко разширяване на знанието за българското минало е полезно, интересно и важно.
- От тази мисъл съм се водила и аз.