Истинското му име е Николай Михайлов Попиванов, но България го познава като Николай Лилиев - виден поет символист и драматург, роден на днешния 26 май 1885 година в семейство на потомствени учители и свещеници в Стара Загора. От малък остава сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1903 г.
Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.
През 1905-1906 г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. Поради липса на средства се завръща в България. През 1907 г. е чиновник в Долна баня, където се запознава със С. Ничев - основал толстоистка комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 г. е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Георги Бакалов.
През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.
През 1910 г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912Ц13) и в Свищов (1913Ц15).
По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 г. участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. 
През 1921 г. Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 г. работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).
От есента на 1924 до 1928 г. и от 1934 г. е драматург на Народния театър в София. 
След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 6 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Като драматург в Народния театър в София (1934 - 1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.
След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.
Повече за нежния лирик, останал в паметта на поколения българи, дори и далечни на поезията, със стихотворението си „Тихият пролетен дъжд“ разказва журналистката Анна Капитанова-Кръстева от БНР в сайта bnr.bg. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Първата световна война разрушава старите устои сред народите на Европа и пробужда нови вълнения, както обществени, така и културни. Новото творческо светоусещане прониква и у нас от всички посоки на света: от Франция чрез поезията на Бодлер, Рембо, Верлен, чрез австрийските автори Райнер Мария Рилке и Хуго фон Хофманстал, от Русия през стиховете на Пастернак, Маяковски, Анна Ахматова, Балмонт, от Америка през творчеството на Уолт Утиман, Едгар Алън По. В България символизмът навлиза през първите години на XX век, когато творят младите поети Николай Лилиев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов и други.
Първата стихосбирка на Лилиев е отпечатана в София през 1918 г. За досега с нея си спомня писателят Владимир Полянов: „За първи път чух името му, когато една вечер неколцина 18-20-годишни начеващи поети и писатели нахълтахме в книжарницата срещу Народния музей  и един от нас свали от лавицата току-що излязлата стихосбирка „Птици в нощта“. (...) Изтичахме на улицата с книгата в ръце. Някои от приятелите ни вече знаеха нещо за Лилиев като творец на нова поезия. Скупчихме се под светлината на електрическата лампа. Загледахме отворената страница. Един зачете. 
Очарованието на нечувана звучност и странна образност ни накара да занемеем
Още там, под уличната лампа погълнахме цялата сбирка. Новото в стиховете на Лилиев ние го намирахме може би не винаги така пълнокръвно, но безспорно с богата музикална изразност и изваяна външна форма. Както чуждите автори, които несъмнено са му влияли, Лилиев говореше с езика на символизма, но той сякаш беше по-изразителен. Неговият интимно-лиричен стих чрез звука, звуковите съчетания и ритъма действаше като музика на чувствата и разума, внушаваше настроенията и идеите на една оригинална творческа личност“.
Николай Лилиев (26 май 1885-6 октомври 1960), поет, драматург, театрален педагог, коректор, хуманист. Неговите съвременници го описват като творец с изключителен усет към фонетичната структура на думите и като човек жизнен, остроумен, закачлив, носител на една изначална доброта и крайна всеотдайност към себеподобния. През 20-те години на миналия век, вече като утвърден поетичен феномен с публикувана втора стихосбирка „Лунни петна“, Лилиев обикаля Европа с известния библиограф Никола Михов, за да събира материали за миналото на България от чуждестранни книги. През 1922 г. Полянов го среща в Мюнхен, току-що пристигнал от Франция, в бохемската компания на български студенти, писатели и художници в литературното кафене „Стефани“.
„Беше се заловил с работа извън неговата поезия, но я вършеше усърдно. Лилиев 
не загуби от този си ореол, когато го видях няколко години по-късно не в неговите поднебесни чертози, а пред скромна дъсчена маса в една полутаванска стая
в къща на ул. „Неофит Рилски“ - спомня си Полянов в интервю за Националното радио от 1975 г. и обобщава: „Темите в творчеството му все повече излизаха от лирико-интимния тон и говореха за по-значителни вълнения и философски национални вглъбявания“.
Съществен е приносът на Лилиев в развитието на школата за драматични артисти у нас през първата половина на XX век. В периода 1924-1928 и след това от 1934 до края на живота си той е драматург на Народния театър. Плеяда значими актьори го окачествяват като отдадения поет на театъра, усърдния преподавател по история на западноевропейския театър и яростния защитник на звучния, стилистично изграден и естетично напяващ български език.
„В кабинета му се влизаше с голяма коректност, като в светилище, олтар
- казва актьорът Андрей Чапразов. - Почукваш, изчакваш, влизаш, заставаш до вратата. Той веднага ставаше, пристъпваше до тебе и първи подаваше ръка. Този прелестен наш човек, поет и какво ли не, и гражданин, и най-вече театрален учител, словесен майстор, философ на театъра, естет...“
В радиоразговор от 1982 г. Чапразов си спомня за всеотдайността на Лилиев към Народния театър, за дружбата между него и Масалитинов и казва: „И двамата пристигаха в осем сутринта и последни излизаха. И ако Масалитинов беше сърцето на Театъра, Лилиев бе нервната му система“.
„Един човек, до когото много дълго съм искал да се доближа, който много ме респектираше и много ме занимаваше. Аз го разглеждах като човек на театъра, а не на литературата, и се радвам, че можех да стоя в неговия кабинет, там, на един стол, откъдето ми доставяше извънредно удоволствие по ученически да слушам случващото се и най-важното - да наблюдавам неговото поведение, да чуя неговите приказки, споделя Гриша Островски. - Лилиев беше 
човек с голяма вътрешна мощ и мисловен потенциал
Той беше неуморен, постоянен, железен, винаги на поста си и същевременно чувствителен, раним, нежен, деликатен и като много умен човек, разбира се, хаплив и ироничен“.
В запис за Националното радио през 1993 г. Островски говори за взискателността на драматурга към езика на актьорите, за вечерните разходки до ъгъла на дома му и прави вербален опит да обясни трагиката, която Лилиев носил в себе си: „Голямата личност е голяма и за самия себе си, нито той се е разбрал, нито ние сме го разбрали“.
В годините, когато символизмът вече отшумява, Лилиев преживява естествено настъпилата творческа криза. През този период поетът се съсредоточава освен върху присъщата му театрална дейност и върху преводна литература. Владее френски и немски. Под неговото преводаческо перо излизат Шекспировите „Крал Лир“ и „Сън в лятна нощ“, оперите „Ернани“ и „Електра“, пиесата „Цар Фьодор Йоанович“ и др., както и поправки на редица български и чужди пиеси.
„Въпреки това той оставаше непокътнат в ореола на своите първи успехи, с престижа си на безспорен талант на поет дори за ония, които се отнасяха вече твърде критично към символизма и търсеха други пътища - казва Полянов. - 
Непокътнато оставаше обаянието от личността му
защото паралелно с оценката за неговата поезия, вече съвсем определено се говореше за неговата съдба, характер и същност. Лилиев не натрапваше себе си. Той обикновено слушаше, поглъщаше и се занимаваше с чуждите преживявания. Не зная дали има човек, който би се похвалил, че е чул от него някакво оплакване или каквото и да е споделяне на грижи и мъки. Колкото повече се занимаваше с хорските преживявания, толкова повече премълчаваше своите“.
„Изключителният човек“, „най-големият поет в пълния смисъл на думата“ - така го определя Панчо Владигеров. От тяхното приятелство се ражда операта „Цар Калоян“, чието либрето Лилиев написва по романа на Фани Попова-Мутафова. В интервю за БНР от 1977 г. композиторът говори за четирите си музикални поеми по стихове на поета, като изтъква голямата отговорност да се пише музика по творби на Лилиев, защото самите те представляват музика.
„Дълги години, още когато живях в Берлин, имах идеята да напиша едно голямо драматично произведение. Обаче трудно беше да се намери подходящият текст. (...) Като се върнах в България - спомня си Владигеров - първата моя мисъл беше да търся сюжет. Тъкмо тогава бяха излезли романите на Фани Попова-Мутафова и аз се спрях от нейната трилогия, именно на сюжета на „Цар Калоян“. Обаче, разбира се, този сюжет трябваше да бъде коренно преработен за опера. И ако нямах този мой близък познат, един от нашите най-големи поети Николай Лилиев, мисля си, че не щях да напиша тази опера. 
Този голям поет, майстор на словото, който си играеше с техниката изцяло
Карал съм го по 15-16 пъти да ми преработва едни и същи работи, за да получа туй, което аз чувствах. Туй един ограничен, един малък поет, който трепери, като напише нещо, че да не го изпусне, туй е било невъзможно с един друг автор да стане“.
„Лилиев с малкия молив на коректор; Лилиев, автор на поемите „Ахасфер“, „Зад стената“, стихосбирките „Птици в нощта“, „Лунни петна“; Лилиев на закачките и настойчивите почерпвания, без сам да яде и още по-малко да пие, освен минерална вода; Лилиев на голямата любезност и сърдечното доброжелателство; убедителен защитник на българска пиеса или на неоправдан актьор; възторжен приятел и акламатор на Димчо Дебелянов, Кирил Христов или Николай Райнов или на неизвестен млад поет; Лилиев на телефонните разговори, на неспирните посещения в опушения му кабинет, без сам той да пуши, на жаждата да слуша хора или поне само да ги чува, докато продължава работата си върху някой ръкопис; отдаден на хорските болки и грижи, раздаващ всичко за тях, докато сам стои безпомощен в своята несподелена с никого мъка“ - такъв е разноликият портрет на Лилиев в спомените на Полянов. „Във всички превъплъщения той беше цялостен и незабравим, както незабравимо ще остане неговото дело като творец на нова поезия в развитието на българската литература и като ненадминат майстор на художественото слово“.