„Според мен талантът ни е даден от Бога, а оттам нататък от нас зависи как ще го развием и дали ще успеем да го развием“. Това каза пред БТА тенорът Марио Николов, който днес отбелязва своята 60-а годишнина с концерта „Господин Маркиз, честит рожден ден”.
Събитието ще се състои в арт центъра „Сити марк“. Гости на концерта ще бъдат Валентина Корчакова (сопран), Киара Николова (цигулка), Мария Мутафчиева и Миро от „Мери бойс бенд“, Марчо Апостолов (тенор), Христо Сарафов (баритон), квартет „Асгард“, Симфониета-Видин с диригент Петър Димитров и др. В програмата са включени едни от най-популярните произведения от световната оперетна класика, мюзикъли, емблематични канцонети и поп песни, превърнали се в хитове и изпълнявани от световни звезди като Лучано Павароти,  Луис Мариано, Марио Ланца, Масимо Раниери, Клаудио Вила, Дийн Мартин.
„Пеенето е вътрешна потребност. Тя е израз. Тя е израз на чувства, на емоция, на вълнение… Все пак, музиката е гласът на космоса, според мен, като цяло“, коментира Николов. Освен рождения си ден, тази година той посреща и друг празник – 40 години на сцената. „Ще ми се, ако мога, но в момента това са само планове, да направя по-мащабно събитие и да отбележа тази 40-годишнина. Все пак 40 години на сцената не са малко. Дори като се обърна назад, имам чувството, че гледам филм, че всичко това не се е случило с мен, което е най хубавото“, каза той.
Човек не трябва да спира да се развива и не бива да губи любопитството си, смята Марио Николов. „Аз съм убеден в това. Аз съм много любопитен като човек. Оптимист съм също. Единственото, с което не мога да свикна, е с някакъв тип компромиси, които минават границата, било то в професионално, лично или комуникативно отношение. И смятам, че човек се развива до края на живота си“, допълни още тенорът.
Пред БТА Марио Николов говори за първата си среща с оперетното изкуство, миналото си на спортист, годините, прекарани във Виена и уроците, които продължава да учи и днес.
Господин Николов, как избрахте какво да включите в програмата на концерта „Господин Маркиз, честит рожден ден”?
- Тъй като това е мой личен празник и аз съм поканил определени приятели на него, се съобразих и с това какво те свирят и пеят. И това беше като изходна точка на избора на програмата. А също и понеже моят репертоар е доста разнообразен - през опера, оперета, мюзикъл и поп песни, по-класическите поп песни, италианска естрада - се спрях на тази програма, за да е възможно най-пълна палитрата, която мога да представя пред моите почитатели.
Казвате, че за оперетното изкуство човек се готви почти цял живот – от детска възраст докато се пенсионира…
- Така е, да. Абсолютно е така.
Кога беше Вашата първа среща с това изкуство и какъв спомен пазите от нея?
- Майка ми беше голям ценител. Тя беше лекар, светла и памет, и беше голям ценител на операта, на оперетата, на класическата музика и аз съм воден по концерти, по спектакли още от съвсем малък. Дори не си спомням. Бил съм толкова малък, че тя е сядала някъде встрани на редовете, за да може евентуално, ако аз стана неспокоен, да излезе и да не безпокоим публиката. Така че нямам точен такъв спомен, но е много отдавна моята среща с класическата музика и с музиката като цяло.
Всъщност аз сега, през есента, ще имам творческа 40-годишнина, тъй като започнах още на 20 години да излизам на професионалната сцена. Имаше много хубав оперетен театър в Ямбол. Аз бях в казармата тогава и разбрах, че имат прослушване за роля. Бях втора година в казармата, отидох - те пък ме взеха. И така до ден-днешен.
Ще отбележите ли и тази годишнина с концерт?
- Най вероятно ще направя нещо. 19 май е мой личен празник и аз съм го направил някак си с приятели и почитатели които са по-близки до мен, с по тесен кръг от хора. Относно годишнината си, предполагам, че ще се опитам – поне имам такава идея, да я направя по-мащабна като проект, тъй като все пак аз съм работил с всички хора в оперните театри, залите в България, с оркестрите в България. Работил съм и в чужбина с доста хора. Ще ми се, ако мога, но в момента това са само планове, да направя по-мащабно събитие и да отбележа тази 40-годишнина. Все пак 40 години на сцената не са малко. Дори като се обърна назад, имам чувството, че гледам филм, че всичко това не се е случило с мен, което е най хубавото. Но човек трябва да запази емоционалността, виталността. Нашето изкуство ни провокира към това и аз съм много щастлив от този факт.
Освен певец, сте режисьор, телевизионен продуцент и водещ – в коя от тези роли се чувствате най-комфортно и с какво Ви обогатява всяка една от тези дейности?
- Всяка една от тези дейности ме обогатява в моето развитие, в посоката на моето съществуване. Пеенето е вътрешна необходимост. Аз пея от съвсем малък, свиря на цигулка от четиригодишен. Естествено, не станах цигулар. Зарязах я навреме, седми-осми клас. Такива бяха годините, че беше по-особено с учители, с училища и така нататък. Но тъй като свири от малък на цигулка, музиката просто винаги е вървяла наравно с мен. Както ви казах преди малко, не си спомням откога. Пеенето е вътрешна потребност. Тя е израз. Тя е израз на чувства, на емоция, на вълнение… Все пак, музиката е гласът на космоса, според мен, като цяло. Така че това, някак си, ми дава едно щастливо пребиваване на земята, така да се изразя, ако мога.
Що се отнася до режисурата, това пък е друг вид потребност. То е потребност да реализираш своите идеи по начина, по който ти ги виждаш. Аз затова и отидох да уча режисура преди години и повече от 20 години вече имам своите успехи, своите постановки. „Българи от старо време“, например, във Велико Търново се играе вече 22 сезона. Не е слизала от репертоар, което за мен е е едно изключително удоволствие. Имам постановки в чужбина, имам награда за музикално събитие на годината от Румъния за моя постановка в театъра в Констанца на „Една нощ във Венеция“ от Щраус. И почти няма театър - опера или музикален театър, в който да не съм поставял. Отделно от това, аз имам много идеи за най различни концертни проекти. Те са по-скоро като концерт-спектакли направени, с малко мултимедия са някои. Пътувам със симфониетите в България. Ето сега, например, аз съм гост на Симфониета-Видин на моя рожден ден. Те ме поканиха, за което много благодаря на ръководството на Симфониета-Видин – на директора Мирослав Кръстев, на Петър Димитров, който ще бъде диригент.
Телевизията - това пък е съвсем друго амплоа, съвсем друга професия. И аз много отдавна исках да направя такова предаване и съм говорил няколко пъти в различни телевизии. И, слава Богу, преди 5 сезона направихме хубав проект. Представих го на ръководството на националната телевизия, мина управителен съвет, одобриха го. И вече пети сезон радваме нашите почитатели, които стават все повече и повече. И аз се радвам, че аудиторията непрекъснато се увеличава. Правим и „Музикално събитие на годината“ вече трета година. Сега излъчването ще бъде на 24 май, в 15:30 по БНТ 1.
Знаете ли? Човек търси своето място по някакъв начин, но аз мога да кажа, че съм щастлив, защото работя само неща, които обичам да правя.
Тренирал сте карате, джудо, модерен петобой… Кои са уроците от спорта, които прилагате и днес в ежедневието си?
- До 26-годишен спортувах почти професионално и това пък ми е дало съвсем друго усещане за тялото ми, двигателна култура, усещане за пространство.
Както в музиката, така и в спорта трябва дисциплина, трябва характер и трябва талант. Според мен талантът ни е даден от Бога, а оттам нататък от нас зависи как ще го развием и дали ще успеем да го развием. Иска се изключително много труд и в спорта, и в музиката. От съвсем малки деца спортисти, музиканти и хора, които се занимават с такъв тип дейност, знаят, че имат ангажименти, които са само техни и те трябва да се справят с тях по някакъв начин. И това, според ме,н формира хората като личности.
Дълго време през 90-те години живеете и работите във Виена – какво беше отношението на австрийците към Вас като човек, идващ от България по това време? 
- Аз отидох в едно време, в което наистина разликата беше изключително голяма в двата свята - светът тук и светът там. Това беше 1990-1991 година. Нещата не стояха по начина, по който стоят сега. Ние не бяхме толкова отворени към света, светът не беше толкова отворен към нас. Но аз имах късмет с професията, която упражнявам и с това, че учих там да попадна в среда, която безкрайно много ми е помогнала. Тя е дала и голяма част от посоката на моето развитие впоследствие като критерии - като музикален критерий, като житейски критерии. Така че няма как да не съм повлиян от тази култура и това наистина ме прави щастлив. Аз с удоволствие сега ходя във Виена. Имам приятели там, виждам се с тях. Със семейството ми пътуваме, дъщеря ми много обича да ходи във Виена също. Така, че това е една част от моя живот, която аз много харесвам. А пък що се отнася до отношението, аз никога не съм изпитвал друго отношение, освен като към професионалист в тази посока, в която се развивам от страна на хората там.
А според вашите впечатления как се различаваха нравите на обществата в Австрия и в България?
- Знаете ли, хората по света са колкото различни, толкова и еднакви. Аз съм пътувал доста. Пътувал съм в Америка, в Япония… Почти няма място в Европа, на което да не съм ходил да пея, да работя. Както са уж различни като култури, всъщност, хората са много близки по емоционалност и чувствителност по някой път. Ако човек успее да ги развълнува, те дават всичко от себе си, когато са публика. И аз не намирам такава голяма културна пропаст между хората в България и хората по света. Не, аз смятам, че нещата в България в момента вървят в изключително добра посока. Нямам предвид политически. Дори нямам предвид социално. Имам предвид единствено духовно и по отношение на отварянето към света и на приемането.
Може да ви звучи странно, но по време на пандемията ние бяхме една от малкото държави, в които нашата дейност не спря изцяло. Тя спряно, но временно за няколко месеца, докато в другите държави това беше много дълъг период. И сега смело мога да кажа, че в България идват да работят хора в оркестри, в театри, в танцови групи, които тук намират по-добра изява към момента. Това е много радващо, в крайна сметка. Ако говорим за всички останали злободневни проблеми. Естествено, те стоят пред нас. Но това е радващо - че в културно отношение животът в България не спря. Напротив. Ето, например, за датата на рождения ми ден аз прегледах информация и в интернет, и в пресата – ами то има около 20 културни събития в София. Разбирате ли? Това е нещо, което аз не съм си представял, че може да се случи. Всъщност, това е хубавото, в крайна сметка. Хората имат нужда от духовност, имат потребност, да дойдат да чуят хубава музика, да видят хубав спектакъл, да отидат на театър, да отидат на кино. Имат нужда от духовност при всички положения. И това ми дава една радост , защото качеството на живот явно се повишава, макар и не изцяло в материалната сфера.
В интервю през 2011 г. казвате, че българинът страда предимно от манталитета си. Промени ли се този манталитет в последните 12 години?
- Вижте, в Хасково, например, има паметник на завистта. Аз никъде другаде в света не съм видял такъв паметник. Не мога мога да кажа дали е чисто българска черта, едва ли. Може би манталитетът и в някои от съседните държави е такъв, може би и в света е такъв. Но тук това е по-изявено. Тук, някак си, не уважаваме труда на останалите хора масово. Мислим, че ние можем да правим всичко. Не винаги е така, естествено.
Другото е, че сме с много къс фитил. Палим от четвърт оборот. Избухваме, не зачитаме мнението на другите. Когато някой е на различно мнение от нас, ние едва ли не го приемаме като враг. А можем просто да седнем и да го изслушаме. Той не е длъжен да бъде на нашето мнение, нито пък ние - на неговото. Това, като че ли, все още не сме усмели да преодолеем като манталитет. Но пак казвам, то може би не е само при нас така.
Контактувам с много хора и това, което ме радва, е, че те стават все по-отворени към света, все по-човечни и някак си все по-добри. Сигурно, ако някой чуе, ще каже: „Да бе, да. Младите, те…“. Напротив, младите хора са чудесни. Те имат своите цели. Те знаят в какъв свят живеят. Естествено, съвремието е много по-различно. Животът им е по-различен от този, който аз съм живял. И може би това ги прави по-космополитни. Тук е въпрос вече доколко човек харесва глобализма. Но това е неизбежно в крайна сметка и и това отваря много врати на младите хора. И според мен това е една добра посока и за формирането на манталитета на определен вид комуникация между хората.
Трябва ли нещо да се промени, за да бъде поставено изкуството като приоритет в обществено-политическия ни живот?
- Хората обикновено, когато става въпрос за музика, не разбират, че всъщност музикалната култура е част от културата на нацията като цяло. Вкусовете, които една нация формира и в които се възпитава сама, определят и отношението към живота оттам нататък. И според мен тук може да се работи повече, да се комуникира повече с хората, за да изкуството като цяло - и театъра, и музикалните жанрове, да стигнат до повече хора. Като че ли в забързаното ежедневие родителите нямат много време да обръщат внимание на децата и да им показват хубавите страни от българската култура и от световната култура. А пък ние сме част от Европа. И някак си все още стоим малко встрани, когато става дума за отношение на политиците към културата и изкуството, дори по отношение на самите хора към това. Всеки мисли, че може да се изправи да пее или да играе в театър, че това е лесно. Просто да уважаваме повече труда на останалите, на хората около нас, на другия човек. И другото нещо, което много ми се ще е едно по-компетентно отношение от от страна на хората, от които зависи развитието на изкуството и културата, и на управляващите, естествено.
На фона на това, имат ли достатъчно добра перспектива за развитие младите оперетни изпълнители в страната?
- Естествено, че имат. Оперетата е изкуство на младите хора, аз съм го казал винаги. Това, че аз на 60 години си позволявам да пея още и съм във форма, не значи, че ще изляза и ще изиграя една младежка роля в  в музикалния театър. Оперетното изкуство е изкуство на младите хора. Ние трябва да ги възпитаваме тези млади хора и те трябва да имат перспектива пред себе си. Имат я. Има интерес от страна на публиката, така че, ако някой иска да се развива, той има възможност да се опита да го направи. Естествено, добре е да попадне при правилните хора, но това е много дълга тема на разговор.
Вие самият бихте ли подкрепил дъщеря си да поеме по пътя на професионалния певец-изпълнител? 
- Дъщеря ми свири на цигулка. Тя е на 15 години. Ще участва в концерта ми също. Тя изключително добре се развива в тази посока и така, като гледам, май цигулката ще бъде приоритетна пред пеенето, което да ме радва много също. Това е работа в посоката, в която човек се извисява по някакъв начин. Така че я подкрепям абсолютно. Тя е носителка на награди от много международни конкурси, на първи награди, на различни призове. Има повече от 15-16 награди вече на. 15 години. Не може да не се гордея с нея. Горд съм определено с нея. Хубавото е, че никой от нас не я е карал да се занимава с това. Тя сама поиска. Да, тя има наблюдението от моя страна, от страна на майка си, от страна на всички хора, които са около нас - те повечето са в нашата нашата сфера на работа. Но тя сама се справя. Оставили сме я да се справя сама, защото смятам, че така е редно. Така тя може да си сверява часовника - на какво ниво е докъде е стигнала, къде и в каква посока трябва да поработи повече, върху какво да наблегне в обучението си. Но тя е много, много, много още малка. Тепърва има възможност, евентуално дай Боже, да се развие.
Какво друго, освен музиката, искате да заема място в живота й?
- Тя също плува, спортува. Плува от четиригодишна. Обича спорта, кара колело. Пазим ръцете малко, затова с други спортове не се занимаваме, защото няма как при нейната натовареност с цигулката. Знаете ли, искам да е добър човек. И да успее да живее собствения си живот.
Казвате, че сте човек, който има нужда да се учи цял живот. На какво се учите днес?
- Уча се на търпение, уча се на това да уважавам хората. Уча се на това, че човек не трябва да спира да се развива по някакъв начин, на това, че на каквато и възраст да е, не бива да губи любопитството си. Аз съм убеден в това. Аз съм много любопитен като човек. Оптимист съм също. Единственото, с което не мога да свикна, е с някакъв тип компромиси, които минават границата, било то в професионално, лично или комуникативно отношение. И смятам, че човек се развива до края на живота си - дали ще решава кръстословица и ще упражнява паметта си, дали ще чете книги или ще гледа филми или публицистични, популярни предавания. Аз, например, изключително много гледам телевизия. Гледам точно такива предавания и винаги ми е страшно интересно. Уча се на това да не засягам другите хора по някакъв начин, доколкото това зависи от мен. Уча се на това тогава, когато човек може да навреди на някой, да не го прави. Поне да не го прави умишлено. Всички правим грешки, но тези грешки да не са целенасочени. И се уча най-вече на това да изслушвам другите хора, тъй като си признавам, че от време на време нямам нерви за това. Особено когато нещо може да се каже с три думи, а някой ми го казва с 3000. Но се уча на търпение и да изслушвам хората. Мисля че това е една добра посока за мен, тъй като така човек помъдрява.
Марио Николов е един от най-популярните български тенори, певец, артист и режисьор. Гастролирал е на три континента – Европа, Азия и Америка, предимно като герой в централни партии от оперетната класика. Гостува многократно на всички български сцени, където е очакван гост солист и режисьор. Носител е на редица отличия за певческия си талант, интерпретаторско майсторство, режисьорски прочит и реализация, както и за цялостен принос в областта на музикалната култура. Автор и водещ е на предаването „Вечната музика“ на БНТ1.