Не е справедливо за живота на протойерей Николай Симеонов, който обгрижва църквите и миряните в Божичен и Кошов, да се говори с клишета - че е по-интересен от бестселър или от касов кинохит. Не е справедливо, но е честно, защото мнозина не са имали дори частица от търсенията и перипетиите, през които свещеникът е преминал. Честно е, защото дори много от филмите с претенции изглеждат скучни пред преживелиците на отец Николай. Които продължават, но не разколебават, а укрепват вярата му в Бога, макар че често му носят тъга и огорчение.

- Как стигнахте до вярата, отче, от дете ли живеете с нея?
- Всеки стига до вярата по свой път. Като дете, като младеж дори не съм предполагал, че това ще бъде моят живот. Аз съм майстор готвач, завършил съм Техникума по обществено хранене в Русе, възпитаник съм на „Балкантурист“ и се гордея с това. Като ученик съм работил из всички кухни тук - ходехме на стаж в „Потсдам“, „Приста“, „Овчарска лъка“, „Рига“, „Рибарска колиба“... Освен това спортувах много. Започнах с волейбол, после футбол, израснал съм до стадиона, ритахме от сутрин до вечер. Минах през колоездене, за малко през конния спорт, накрая стигнах до бокса, даже ръкавиците ми стоят още. След това станах футболен съдия. Спомням си най-интересния мач - играеха Кулата и Долапите, голяма касапница, едва го изкарахме. Бях най-перспективният съдия, след това започнах в Софийската футболна колегия, но се отказах заради големите разстояния, които трябваше да пътувам за мачовете.
Преди казармата, през 1977 година, реших да кандидатствам във ВИТИЗ /днес НАТФИЗ - б.а./. За актьорството ме готвеше Георги Стефанов, който ми е кръстник, а Константин Димчев ми беше идолът тук. Аз не излизах от театралните постановки, дишах праха на сцената - все от първите редове, даже без пари са ме пускали. Започнах - стихотворения, монолози... Обаче Георги Стефанов ми каза - няма да те приемат, много литваш, много се изхвърляш. Отидохме при един режисьор - Георги Попов, който ме прослуша и потвърди, че съм много разхвърлян. Но аз кандидатствах, 1200 човека се състезавахме за 25 места! Чакаме пред ВИТИЗ, рецитираме, звънят китари... Приеха Мартина Вачкова, Митко Цонев, Бог да го прости, сина и дъщерята на Апостол Карамитев. Излизам аз да им покажа кой съм с едно стихотворение на Дамян Дамянов, а всъщност нищо не стана.
- Дамян Дамянов ли е любимият ви поет?
- Не само той. 
Увличах се много от литература и поезия, имам публикувани стихове във вестник „Дунавска правда“
и по-късно, докато учех в Духовната семинария, в „Църковен вестник“. Имам втора награда за рецитиране още от времето, когато бях готвач в „Балкантурист“, пишех и поезия - имам 5-6 стихосбирки. Имам богата колекция - Борис Христов, когото боготворя, Константин Павлов, Христо Фотев, Радко Радков, Петър Манолов, Ефтим Ефтимов, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов - това е поезията, която чета и тя ми дава всичко. И се отказах да пиша. Особено любим ми е Борис Христов, особено поемата „Честен кръст“ /рецитира - б.а./: Затварям ви за думите, уши - резето спускам. /Не искам в моя дом да се говори за изкуство - / не искам в хленчене и мъдрословия угодни /напразно да се споменава името господне. /Когато имаше какво да каже на сърцето, /устата ми не криеше езика под небцето /и в стихове - спасителни - макар и тихо, /звънях отвътре, докато отвън ме биха...
- И след кандидастването във ВИТИЗ дойде казармата?
- Да, влязох в казармата, като дете на разведени родители ме разпределиха наблизо - готвач в Щръклево. Беше голямо гонене от страна на старите войници през всичките 40 дни, докато ни обучаваха, но издържахме и ни изпратиха в една далечна централа в Бъзън. Трябваше да готвя на 20 стари войници, 3 печки да паля и наряд да давам. Имал съм много тежи моменти, не ми се говори за това. Службата ми приключи в строително поделение в Плевен. Строихме новия квартал „Сторгозия“, после се прехвърлихме 4-5 войници тук горе на Сръбчето, да строим КТМ. Имам професионално свидетелство за строител, както и за сервитьор.
- А след това накъде? 
- Пак кандидатствах във ВИТИЗ заедно с Бате Енчо - „Куклено майсторство“. Стигнах до 3-ти кръг, обаче нещо пак се разконцентрирах. Тогава приеха Бате Енчо. После тръгнах на изпити за стажант-актьори, защото обявиха 2-3 места за стажанти в Смолян и Монтана. Пак пътуване, пак монолози, пак нищо. Докато кандидатствах във ВИТИЗ, един приятел, Бог да го прости - Георги Михов, ми казва: „Дай да запишем Духовна академия“. Отговарям му - 
„Гошо, аз съм дете на разведени родители и не съм вярващ, каква църква!“
През 1980 година решихме все пак да запишем Духовна академия, редовно обучение. Приех Бог в сърцето си, Бог прие мен и не спира да ме води. Първата година, въведителната, бях в семинарията в Черепиш. Сега състоянието й е трагично, а каква семинария беше тогава!... Случих и на много добри учители. Започнах паралелен курс по източно църковно пеене, научих го сред приказните бели скали и гори там. Беше една голяма школа за мен. После отидох в София. Сутрин учех, вечер работех като готвач в ресторант „Кристал“, понеже баща ми беше пенсионер и издръжката ми беше трудна. В академията изкарах 3 години и се ожених, станах свещеник. Всъщност висшето ми образование е много далеч от религията - аз съм агроном, завърших Земеделския колеж в Русе, но да не се отклонявам. 
Съпругата ми е софиянка и ми предложиха работа в София. Не, казвам, ще си вървя аз в Пиргово
където съм отраснал, не ми се живее в София. Секретарят на дядо Софроний веднага ни прие и каза, че се търсят хора като мен. Получих благословия от него да служа в Пиргово, свещеникът вече беше много стар и със съгласието на дядо Максим през 1983 година ме ръкоположиха за свещеник. Най-големият епископ в България за мен беше дядо Антоний - каква благост, какво излъчване! Той цял живот е бил репресиран, бил е викарен епископ във Видинска епархия и когато почива там Неофит, е казал - нека моят наследник бъде дядо Антоний, обаче не става така. Дойде тук и беше в немилост. Той ми даде духовния сан, продължих и да уча задочно в академията, появи се и детето. Бях много деен свещеник и кметът на Пиргово се чудеше какво да прави с мен, мъмреха ме, че правя агитация и пропаганда извън църквата, беше много трудно в комунистическо тогава Пиргово. Предупредиха ме - „Отче, няма да ходиш никъде по домовете, само на гробищата за погребения, няма да извършваш нищо друго“. Но аз обикалях всички къщи - благославям ги, дават ми кърпи, възрастните хора ми отварят през деня, но вечерта децата ги питат - „Бабо, дядо, вие защо отворихте на свещеника?“. Това се разчу,  викат ги в кметството и там караници, разправии... И намериха начин през 1988 година да ме освободят. 
- И пак на кръстопът.
- Много тежко го изживях, много. Съпругата ми не я приемаха никъде на работа. Спомням си, че отиде в „Печатни платки“, тя е с такова образование, завършила е електротехникум в София, но като разбраха, че мъжът й е свещеник, не я приеха. Никъде не я приемаха. После продаваше обувки по магазините, беше ни изключително трудно, с малко дете и с малки заплати. Когато ме освободиха, грабнах си дипломата за готвач и започнах в „Рига“ - отново трудно, защото съм бил свещеник, но за мен гарантира управителят. Той ме взе на Панорамата - отначало помощник готвач, после станах главен готвач. Там беше много престижно. След като започна ремонт в Панорамата, свалиха ме в ресторанта. През 1990 година кандидатствах и 
отидох две години готвач на корабите
Едната година бях на един гръцки танкер в Тунис, готвач на 14 човека, половината гърци, половината българи. Издържах 4 месеца вместо 6 - гърците искат една кухня, българите - друга. На следващата година се качих на един бял кораб - като Общината, станах помощник-сладкар. Обаче казват: бял кораб - черен роб. Качихме се от Пирея - 600 човека персонал и 1200 пасажери, бяхме общо от 22 националности, а българите бяхме 20 - все млади момчета от бранша, работили по хотелите и аз с тях. Работехме в една малка сладкарничка сутрин от 7 вечер до 23 часа. На кораба имаше немци, холандци, германци, англичани - възрастни хора на круизи по 10-12 дни. Много работа! Това беше стар кораб, правен по времето на Хитлер, през 1935 година, за разходка на немски офицери. Купува го един грък, боядисват го и го пускат за круизи, обаче няма асансьори, климатикът не работи, вътре в студиото става 50 градуса, няма столчета да седнеш. Така научих сладкарството. Там стоях 2 месеца вместо 10. Доволни останаха от мен, но ми домъчня за свещеничеството, за енориите и свещенодействията. На кораба знаеха, че съм свещеник и се отнасяха към мен с почит и уважение, но не беше работа за мен. През това време в митрополията бяха станали промените - дядо Софроний се беше разболял и командваше Александров. Тогава се събрахме 5-6 свещеника около дядо Антоний и направихме алтернативния Синод - аз, отец Стефан, отец Мирослав, отец Цвятко и още някои други. Църквата „Свети Николай“ беше наша, макар аз да бях освободен от църквата още през 1988 година. Обаче през 1995 година дойде дядо Неофит.
Жителите на Пиргово събраха 500-600 подписа за мен, искаха да ме върнат
и аз си подадох документите. Дядо Неофит е внушителна фигура - човек изключително интелигентен, възпитан, спокоен и с харизма. Събра ни той в църквата „Свети Николай“ и ние усетихме политическата обстановка - че бяхме употребени. Калиник и хората на властта, които бяха с пистолетите - те направиха този алтернативен Синод заедно с Пимен, после всичко все едно му опростиха. Дядо Неофит ни каза, че е избран за митрополит и че не може да има два синода. Пък и когато Филип Димитров сдаде властта, ние разбрахме, че сме кауза пердута и подписахме протокола за преминаване към официалния Синод. И така се върнах пак в лоното на енорията си - завеждах Пиргово и Мечка. После завеждах Божичен, Иваново, Табачка и Червен. Впоследствие в Пиргово изкарах 30 години, но 2-3 жени оттам излязоха срещу мен и казаха някои неща, които не излязоха верни. Затова дядо Наум, който тъкмо беше дошъл, ме освободи от Пиргово и ми даде Кошов, а впоследствие и Божичен. Общо имам над 37 години стаж.
- Как се промениха хората и отношението им към църквата след 1990 година?
- Малко се поотпуснаха, защото преди имаше страх. Но учителки са ми споделяли, че са били задължени да пропагандират атеизма сред учениците си под заплахата да бъдат освободени от работа, а нали и те деца хранят. Такива бяха времената. Най-голямата грешка е, че ни обезличиха църквата в България и скъсаха нишката. По времето на нашите баби и дядовци се е учило вероучение и русенци, които са били деца тогава, си спомнят, че бабите им редовно са ги водили в църквата. Сега е свобода, но църквите са празни, пълнят се по празници. Тогава всички стават много вярващи - по Великден, на Коледа и на Цветница, и то заради клончето. А това клонче не е толкова важно, важна е същината на клончето - посрещането на Исус в Ерусалим. Сега аз карам едно трабантче на 32 години и всички ми се смеят, но аз си го поддържам, много хубава работа ми върши. И Исус Христос е влязъл в Йерусалим на малко магаренце.
Свещеникът трябва да живее скромно във всичко, не може да идва на гробищата с последен модел джип
и да казва: „Сега съм зает и не мога да ви извърша панихидата, но ще изпратя друг колега“, това не прави добро впечатление на хората. Няма да забравя дядо Пимен какво казваше: „В едно село е достатъчно една килимявка да се вижда - това е проповед“. И най-лошото е, че няма кандидати за свещеници. Преди 5-6 години в Софийска семинария кандидатстваха само 5-6 момчета. А има, но трябва да ги издирим - млади и вярващи момчета, и да ги изпратим да учат, да ги насочим.
- Те трябва да бъдат спечелени преди това.
- Да, защото не може един свещеник да държи 5-6 села. 86% от българите се самоопределят като православни християни, а всъщност православието е лъжичката за причастие. Сега по селата е трагедия - има заключени църкви, обрасли са, няма кой да удари камбана в малките селца. Кога ще отиде свещеник при тях, кога ще ги причасти, кога ще побеседва с тях? Неделен ден в Божичен е трагедия - бие камбаната, а в църквата идват само двама души. На мен ми се подсмихват например, когато 40 дни след Великден поздравявам с „Христос возкресе!“, а така е по канон, поздравът е до Възнесение Господне, когато се празнува Спасовден. Народът ни е неук, той не знае, но и не иска да знае. Той си спазва само да отиде за клонче, а и идват много пийнали в църквата на Великден, виждам ги. Важна за хората сега е само външността на изразяване, а вътрешният мир на човека? Имаме много хубави проповеди. Аз понеже съм се занимавал с поезия, осъвременявам моята проповед накрая, когато ежедневно им чета Евангелието. Слушал съм големи проповедници - майстори на ораторското слово, то е много важно. И сега на Великден, когато в 24 часа се чете Евангелието и обикаляме - тогава им казвам проповедта пред църквата. Защото когато влезем вече в църквата и започнем богослужението - то е час и половина и в края му остават само 10-ина човека, другите със свещичките си отиват... Отивам например в неделен ден в Кошов, там в църквата има две баби, но нали е казано: „Работи 6 дни, а седмият отдай на Бога“. Барчетата от сутринта са пълни с младежи - пият кафета, пушат цигари и чакат да стане време за биричките. Казвам им - „Момичета и момчета, елате и си припалете свещички“, а те ме питат „Защо, някой да не е умрял днес, камбаната защо бие? Майките минават покрай църквата и аз ги викам - 
„Елате да се помолите за децата си, аз се моля за вас, а вие?“
Бързат, на Цветница и на Коледа щели да дойдат. Това е - скъсана е нишчицата на тези хора. Когато дойде дядо Наум, бяхме малко резервирани, а той се оказа голям историк и голям владика! Истински духовен пастир, с много познания, обнови църквите и разви голяма дейност. Викарният епископ Макарий също е голям дар за митрополията, за вярващите. Но всъщност народът не става по-религиозен - това е лошото. Разочарован съм, защото хората идват в църквата само на големите празници. 
- Вие сте служили и при комунизма, служите и сега...
- Не искам да говоря за комунизма, той нанесе голяма вреда и на семейството ми. След 10-и ноември хората се освободиха, но църквите не се напълниха.
- Имам предвид защо така се получи - съвсем различно е отношението към църквите например в Румъния? И там беше комунизъм.
- Да и там беше комунизъм, но традициите са други. При българите е заложена открай време байганьовщината. Както пише Алеко Константинов, когато Иречек пита Бай Ганьо дали е вярващ, той му отговаря: „Абе, от време на време удрям по един кръст“. Ходят и се кланят сега на чудотворни икони и различни мощи, но вярват ли в Бога? Имаме изключително хубави икони, вече е традиция като отидеш на гости или рожден ден да подариш икона. Кабинетите на кметовете и директорите например са пълни с икони. Няма нищо лошо, вкъщи можеш да имаш много мъничка икона, но когато се помолиш с цялото си същество, от душа и сърце, тя ще ти помогне. Преди всичко - вярата. Сега хубаво - редят се хората, но те вече са бездуховни, живеем в бездуховно време. Войната е близо до нас, ценностите вече са отпаднали и хората наистина усещат, че религията, православието може да им даде утеха, вяра и надежда.
Записал съм си някои неща от Библията, които искам да кажа на хората, но то трудно достига до тях
Казахме, че в началото беше словото - словото беше Бог и Бог беше словото. Сега имахме конференция, на която дядо Наум каза, че по времето на комунистическия режим са избити 135 свещеници - без съд и присъда. Тук, в Русенско, има няколко. На една служба, на която присъства дядо Неофит, ги споменавам за упокой. Това са новомъченици! Ние трябва да се молим за мъртвите, защото те ще се молят за нас после.
- Все пак, защо в България се получи така с вярата, а в Румъния не? Защо?
- Защото нишките се скъсаха от комунистите и все още не може да се въведе вероучението. Светият Синод е внесъл решение през 2007 година то да бъде въведено. Имаме учебници, които са одобрени от Министерство на образованието, но те казват така: щом има за християните, трябва да има и за мюсюлманите, и за евреите. И се разводниха нещата. 
Много е важно да се служи на български език. Някои мои колеги служат на църковно-славянски. Младите не могат да го разберат. Затова кажи 5 думи разбрани, отколкото 50 неразбрани. Служи на български - имаме такъв служебник. Кажи си всички молитви бавно - да те разберат и накрая украси словото със съвремието. 
- В това са много силни другите християнски деноминации.
- Имам позната, която посещава протестантска църква и тя твърди, че била християнска. Да, но не е православна. Веднъж минавах по „Борисова“ и ги гледам, излизат от Адвентистката църква млади, възпитани и костюмирани хора, изброих 50-60 човека. Разплаках се! 
- Обаче трябва да се търси причината за това.
- И ние имаме вина да няма хора в църквите - в неделен ден свещеникът бяга на панихида или погребение, а ние трябва да общуваме със семействата и с децата. Трябва да знаем кои са бедните. Вижте „Каритас“ /католическата благотворителна организация - б.а./ каква дейност развиват - едно сапунче да дадеш на някой, то все е нещо и той се радва.
- По-важното и по-ценното е, че другите християнски деноминации създават чувството за общност, каквото чувство сред православните като че ли липсва.
 - Липсва наистина, но да не забравяме, че всеки храм е късче от небето и всеки православен храм е устоял на толкова бури през трудното турско време. Знаете ли какви хора е имало в Мечка? Дядо Беньо си продава най-хубавите коне и най-хубавата каруца, за да дострои църквата. А сега ние 
пуснахме обява да съберем средства за боядисване на храма в Кошов - за 2 месеца 1 лев не влезе
И на курбаните, които правим за Архангеловден, събрахме 5500 лева. Благодаря на Пламен Великов, че ще ми даде сега бои на „Мегахим“, благодаря на Дичо Дичев, на кметицата на Божичен и кметовете на Кошов и Иваново - помогнаха ми хората, обаче от моя страна трябва дейност - трябва да бягаш и да тичаш. Крепим църквичките, но много трудно. Нямаме хора, вината също е и в нас, не можахме в неделния ден да приобщим тези хора и децата. Църквите в селата се пълнят на погребения. Децата, които влизат - някои от тях се страхуват, някои плачат, но с други общувам с удоволствие, те са възпитани във вярата. С такова желание пътувам 37 години в неделен ден, да отида и да си извърша богослужението и като видя двама-трима човека... Аз служа на Бога, не служа на хората, но това е църквата. Вероучението е много важно. Казах на директорите на училища в Русе - дайте вероучение, аз ще идвам събота и неделя. Страхуват се, още ги владее страхът. Някъде въведоха, но повечето директори се страхуват - какво ще кажат майките. Но това е факултативно - който желае, той ще отиде. Тези деца, които учихме 8 години в Пиргово, станаха много добри и възпитани деца.
- Директорите всъщност не се страхуват от майките и бащите, а може би от нещо друго.
- Страхуват се, да не им се карат от техните началници. Другият въпрос: 
навремето исках да построим църква в „Чародейка“, аз съм инициаторът
който ходи и намери място, но Общинският съвет не го одобри. Искахме кухня за бедни да направим с братя Бобокови и „Приста ойл“, Общината не даде режийни, трябваше ХЕИ да позволи - много сложно стана и те, хората, се отказаха. Всяко начинание при нас удря на камък. Трябват ни още няколко църкви, особено въпиюща нужда има да се построи в „Чародейка“ и братята /Бобокови - б.а./ бяха готови да помогнат, други също. И ето как сектантите протестанти намират къде е слабото място. 
- Въпреки всичко те също са християни, въпреки че са протестанти.
- Те се определят като християни. В Евангелието е казано: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Бог е един - дали ще е Буда, Мохамед или Исус и вярващият човек е добър човек. Има едно движение екуменизъм, за сближение на всички християнски църкви. Ние имаме канонични различия с католиците, но трябва да бъдем заедно. Екуменизмът напомня, че Бог е един, и с това са съгласни всички, включително мюсюлманите и евреите. Има 12 доказателства за Божието чудо, сред които са неръкотворният огън и плащеницата на Христос и той казва: „Блажени са тези, които не са видели като Тома Неверни, но са повярвали“. Но сектантите са си сектанти. Те са кръщавани, но по друг начин. Аз имам близък познат, който е църковен настоятел в Евангелистката църква. Те получиха бяла техника - хладилници и перални и вместо да ги раздадат на бедни, ги продадоха. Колко пари отиват в църковното настоятелство, колко на друго място... Църквата плаща наема на пастора, плаща му тока и кабелната телевизия. Пасторът обаче има 4 апартамента, а църковният настоятел, който караше един камион с пипер, сега има 200 дка ниви. Казват ми - добре, ние богаташите какво да правим? Ами в Дубай, където Господ им е дал петролни кладенци - единият шейх поддържа Кралския Шекспиров театър, другият издържа много студенти в Оксфорд, другият издържа студенти в други университети - половината си богатство го дава за благотворителност, това богатство, което техният Бог, Аллах, им е дал. 
И това не е изкупване на вина, а съпричастие
Знаете ли колко радва, когато дадеш нещо? Връща ти се. 
- Това е философска тема, не само теологична.
- Да, така е. Искам да поговорим за курбаните. По моя идея до края на годината ни предстои откриване на параклис в новата постройка на УМБАЛ „Медика“. Кирил Панайотов, с когото се познаваме отдавна, възприе идеята ми и там ще има параклис, както в УМБАЛ „Канев“. Но този параклис няма да бъде в мазата при кухнята. Защото болните имат нужда от молитва и утеха, вярващият човек по-леко понася болестите и операциите. Когато аз лежах в болницата, много хора ме питаха, дали ще правя курбан. Хубаво е всяко семейство веднъж в годината да си прави курбан. Преди за курбан се е колело животно, сега всеки няма животно, но поне една рибка - едно шаранче. Ако не - хляб, мед и вино. Занесете го в църквата да се чете, или извикайте свещеника да ви направи водосвет. Виждате при мюсюлманите как е - богаташът купува един коч за курбан, взема порции колкото за своето семейство, а останалото го раздава на бедните. Това е курбан! А не като нас - отивам в Пиргово да правя на един човек курбан, който беше катастрофирал, беше 
отделил половината от агнето за сбора, а другата половина - за курбан
И му искам главата на агнето, а той: „Каква глава, бе, отче, ние я изядохме, вие, поповете, все глави търсите“. Ами така е по канон. Или една жена, която дойде в църквата да й четем два печени петли за курбан. След това си ги прибра, да беше разчупила поне единия, да го раздаде на хората с по една салфетка, а тя си ги прибра вкъщи. Не се прави така, това не е курбан. Човек не трябва само да иска от Бога, трябва и да му благодари. И не е пък задължително да правиш курбан - вземи една питка, иди в църквата да се чете и я раздай за здраве. Винаги търсят Бога, когато са в нужда, а трябва и да се благодари, курбанът е оброк. Едно време, когато си построят къща, викат попа да я освети. И на тази дата семейството трябва да си прави курбан всяка година. Сега вече нямаме възможност да обикаляме на Йордановден. Казвам им: „Елате си вземете светена водичка, винаги има тук - поръсете си леглата, отворете си гардеробите и си поръсете дрехите, пийте от нея“. Даже и врачките, които развалят хората и които не трябва да ги пускат в църквата - и те искат светена вода и тамян. Християни, а ходят по врачки - ето това е неверието. Аз като погледна един човек, знам дали идва в църквата от сърце, или мислите му са на друго място. 
- Вие казвате, че е много важно да се празнуват имените дни, защо?
- На всички казвам, че е 
много важно да си празнуват имените дни - това ти е ангелът-пазител
Рожденият ден не е толкова важен, колкото именият. Важно е и на имения ден да се отиде в църква и да се запали свещ. Вярващият човек е силен духовно човек. В болницата видях жена, която преди операция стискаше в ръцете си икона. Лекарят я попита „Какво е това в ръцете ти, аз съм Бог тук“. А тя му отговори: „Ако Бог не беше ти дал тази дарба и знания, ти нямаше да оперираш“. Много малко от лекарите са вярващи, а за депутатите да не говорим - те трябва да минават през гробищата на път за работа. Това са невярващи хора! Ако тръгнете да пътувате, свети Николай пази по време на път - прекръстете се и кажете: „Свети Николай, запази ме!“. Като пристигнете, прекръстете се отново и кажете: „Благодаря, Господи!“. Ние трябва да подражаваме на Христа. Имаме един голям поет, архимандрит Серафим от Кокалянския манастир, ще го цитирам: „Недей, Христе, до мен се доближава,/ ще си окаляш святите нозе,/ аз блато съм от грозни грехове,/ но моля те, недей ме отминава“. 
- Искам на финала да кажем няколко думи за интернет, знам, че имате отношение към тази тема.
- Това е Антихристът. В интернет има и хубави неща, но има и много пошли, а младите гледат повече тях - това е лошо. Като нямаш религиозно възпитание, то откъде ли и да го имаш - от семейството ли, от училището ли... Къде е свещеникът? Казано е, че преди Пришествието Господне ще дойде Антихристът и това е компютърът. 
- Но той много помага на хората?
- Помага на силния и вярващ човек за добри и полезни дела, но когато психиката му е лабилна, комуникациите в интернет му нанасят вреда, защото тогава Дяволът намира слабото му място и го атакува.