Изкуството на Андрей Николов иде направо от природата... Чуждо на всякакво хитруване, то не се измъчва в безплодни теории. Топло от кръв като младо тяло, то съдържа в пролетната пищност на формите една жива и трептяща духовност. Мнението на италианския критик Франческо Сапори е поместено в списание „Емпориум" през първата половина на 20-и век.
Днес се навършват 145 години от рождението на големия български скулптор. Андрей Николов Староселски е роден във Враца на 11 май 1878 г., в дома на беден обущар. 
Той  е един от първите четиридесет възпитаници в Държавното рисувално училище, в което постъпва през 1896 г., в класа на проф. Борис Шатц. По негова препоръка заминава да учи в Париж с държавна стипендия, където от 1903 до 1907 г. специализира в Академията за изящни изкуства при проф. Антонен Мерсие. През 1905 г. излага в Салона на френските артисти мраморна глава на дете, а през 1906 г. – мраморна глава. 
ПАМЕТНИКЪТ НА СКЪРБЯЩИЯ ВОИН 
През 1907 г. Андрей Николов се завръща в България. Същата година печели конкурс за изграждане на паметник за загиналите в Сръбско-българската война през 1885 г. Идеята за паметника е на офицерския състав на трети пехотен Бдински полк, а средствата за изграждането му са събрани от дарения на офицери, благотворителни дружества, обществени организации и граждани.
Журито, председателствано от Иван Мърквичка, заседава на 13 септември 1907 г.  и от представените  четири проекта е избран този на Андрей Николов. Към проекта е приложена бележка от скулптора: „Необходими обяснения към проекта „За отечеството“. Едно художествено произведение, каквото преди всичко трябва да бъде един паметник, било то макар в скица, трябва само да говори за себе си. То трябва да действа с общо настроение, а това, настроението, е нещо като миризмата на цветята. То не може да се разкаже с думи…“.
Договорът с Андрей Николов е сключен, а негов гарант става Иван Евстратиев Гешов. За изпълнение на строителството през цялото време е следила комисия към трети пехотен Бдински полк. Паметникът е отлят в Париж, в ателието на скулптора Арнолдо Дзоки, а основният камък на монумента е поставен във Видин през 1908 г.  През 1909 г. Андрей Николов собственоръчно се подписва върху отлятата бронзова фигура на скърбящия воин.
На 15 ноември 1911 г. паметникът официално е открит, а композицията е наречена „За отечеството“. След преместването на монумента през 1937 г. на Гаровия площад  паметникът е преименуван на Паметник на скърбящия воин. Паметникът е и една от причините Видин и региона да останат в пределите на България, а не в Сърбия след края на Първата световна война. През 1919 г.  смесената комисия от представители на Антантата посещава Видин и Белоградчик, за да определи бъдещата граница между България и Сърбия.  При посещението си във Видин през 1919 г. британският журналист Хенри Берлайн, член на комисията, казал в защита на българската кауза: „България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма.  Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. Град, в който се издига творба от такъв ранг, не е възможно да се отнема от българските земи“.  Дело  на Андрей Николов е и паметникът в Радомир на подпоручик Константин Цанков - първия загинал български офицер в Сръбско- българската война през 1885 година.
ЖИВЕЕ 13 ГОДИНИ В РИМ
През 1914 г. Андрей Николов  е командирован за два месеца в Рим да наблюдава подготовката на клишетата за гербови марки, поръчани от българската държава. Избухването на Първата световна война става причина той да остане в Италия отначало до  1919 г., а след това остава в Рим на собствени разноски до 1927 г. 
От 1915 до 1926 г. Андрей Николов редовно излага творбите си в Годишната римска изложба. През 1922 г. е избран за член на журито на изложбата, а по-късно и за представител на художниците-чужденци в Управителния съвет на Международната асоциация на художниците в Рим.
Сред приятелите и хората, с които общува в този период, са италианският скулптор Сарторио, писателят Франческо Сапори, Жорж Нурижан и скулпторът Арнолдо Дзоки. Чести гости са му Александър Балабанов и Райко Алексиев.
ПРЕЗИДЕНТЪТ НА ЧЕХОСЛОВАКИЯ КУПУВА НЕГОВАТА СКУЛПТУРА „МЕЧТА"
Творчеството на Андрей Николов през тези години вече е много популярно и харесвано, а името му се ползва с всеобщо уважение не само в Италия. На 15 май 1916 г. вестник „Берлинер тагеблат“ пише по повод на българска изложба в Берлин, че творбите на Андрей Николов издават влияние от западни майстори, а неговите деликатни мраморни фигурки напомнят Роден.
При участието му в организираната през 1926 г. българска изложба в Прага лично президентът на Чехословашката република - Томаш Масарик, купува неговата скулптура „Мечта".
Когато през 1927 г. решава да напусне окончателно Италия, за да се върне в родината, Андрей Николов деликатно отклонява предложението да приеме италианско поданство и да остане да живее и работи в Рим. Завърнал се в София, скулпторът пълноценно се включва в културния живот в страната.
„ЧЕРВЕНАТА КРЕПОСТ“
През 1927-1929 г. той построява „Червената крепост“ – своя дом и ателие, носещ неговия темперамент в стил, както самият Андрей Николов казва: „Никакъв. Мой. Естествено повлиян от Италия“. Проектът на къщата-ателие е изработен от арх. Иван Васильов по скици, изработени от скулптора. Къщата се превръща в средище на интелектуалци и млади творци, с които Андрей Николов общува и обменя идеи.
През 1974 г. къщата на Андрей Николов е частично отчуждена, а през 1976 г. синът му дарява останалата част.
През 2000 г. с решение на Върховния административен съд, части от имота са върнати на наследниците. Днес сградата е паметник на културата от национално значение.  През 2004 г. там е открит Центърът за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“, утвърдил  се като първото пространство за публичен дебат по актуални социални, политически и културни въпроси.
АВТОР Е НА ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ВАРИАНТ НА ПАМЕТНИКА НА НЕЗНАЙНИЯ ВОИН
Наричан българския Роден, Андрей Николов е автор и на първоначалния вариант на Паметника на незнайния воин. През декември 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски предлага да се създаде фонд за изграждане на паметник на българските воини, паднали в борбите за освобождението, обединението и защитата на България. На следващата година Народното събрание одобрява фонда със закон. Част от парите са държавни, другите се събирали от дарения.
На 14 декември 1926 г. специална комисия, начело с военния министър ген. Иван Вълков, възлага изпълнението на проекта на Андрей Николов. На 8 юли 1931 г. паметникът е готов, но не е одобрен.
Проектът на Андрей Николов със 17 скулптурни фигури е обявен за претруфен. Скулпторът приема критиката и шест месеца по-късно предлага нов вариант. Окончателно, скулптурният комплекс е завършен на 14 септември 1936 г., но не е открит, защото отново не е одобрен до 1941 г., когато в негова защита се произнесъл цар Борис Трети. Той бил впечатлен от свой портрет, направен от Андрей Николов, и се застъпил както за скулптора, така и за паметника му.
По време на англо-американските бомбардировки над София през 1944 г. паметникът е силно увреден. На 22 септември 1981 г. Паметникът на незнайния воин е открит отново, като проектът е изработен през 1980 г. от колектив, начело с арх. Никола Николов и скулптора проф. Любен Димитров. В него са съчетани вечен огън и пръст от двете най-важни битки в Руско-турската освободителна война - Шипченската епопея и Старозагорското сражение. Благородният лъв на Андрей Николов е върнат, но вече не е централна фигура в композицията, а е монтиран вляво от нея, като пазител на вечния огън. 
БЕЛЕЖИ НОВ ЕТАП В БЪЛГАРСКАТА СКУЛПТУРА
Андрей Николов пръв в България използва мраморът като скулптурен материал, пръв дава пластичен израз на индивидуалните човешки преживявания, на психиката и на интимния свят на човека и с това бележи нов етап в българската скулптура.
Той създава потрети на деца, на млади жени, на майката, на български културни и обществени дейци. Неговите скулптури шедьоври през  първите десетилетия на 20-и век го определят като явление не само за България, но и в Европа. Сред тях са  „Вечният идол“,  „Свян“ , „Старица“, „Дух и материя“, за която през 1924 г. му позира българката Нина Ковачева, „Пълзящо дете“, „Лиляна“, „Детски сън", „Чочара", „Копнеж", „Майчина целувка“, „Майка и дете“, „Прометей“, портретите на Валентина Донини, Джузепе Кашман, Клелия Петити, Иван Мърквичка, Владимир Димитров – Майстора, Иван Вазов, Александър Балабанов, Елин Пелин, Стоян Михайловски, Кръстьо Сарафов,  Александър Стамболийски, Кръстю Раковски, Александър Малинов, Иван Евстратиев Гешов, Кирил Христов, Стоян Михайловски, цар Борис III, редица детски образи – „Сучещо дете“, „Фани“, „Роже“, „Колето“,  скулптури на млади жени – „Катя“, „Маргарита“, „Валентина“, „Нина“ и др. 
ВЪВЕЖДА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ОБУЧЕНИЕ ПО ВАЕНЕ НА МРАМОР
От 1931 г. до 1940 г. Андрей Николов е професор в Художествената академия, където въвежда задължително обучение по ваене на мрамор. Ръководейки едно от скулптурните ателиета, Николов се стреми да създаде благоприятна атмосфера, в която всеки студент може да се развива по собствен път.
Успоредно с тази дейност Андрей Николов работи над Паметника на незнайния воин, моделира бюст-паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови в Борисовата градина, излага своите кавалетни пластики в художествените изложби и участва в големите скулптурни конкурси в страната.
ПРИЗНАНИЕ
Андрей Николов е носител на много отличия. Удостоен е със званията „Заслужил художник“ (1950) и „Народен художник“ (1952). Лауреат е на Димитровска награда (1950). Носител е още на ордените „За гражданска заслуга“, „Кирил и Методий“ първа степен (12 февруари 1952), „Народна република България“ втора степен по повод 75-годишнината му (13 май 1953), „Народна република България“ първа степен (декември 1959).
През май 1958 г. е удостоен  с почетна грамота на Италианската федерация на изкуствата, която се връчва за първи път на чуждестранен художник по повод неговата 80-годишнина.
Андрей Николов умира на 17 декември 1959 г., на 81-годишна възраст. 
/ГН
/МГ/отдел „Справочна“