Катедра „Педагогика“ на факултет „Природни науки и образование“ /ФПНО/ проведе традиционната Вечер на специалността, която се състои всяка година през май. Сред гостите бяха деканът проф. д-р Велизар Павлов и ръководството на ФПНО, директорът на ОУ „Братя Миладинови“ Камен Минков и много преподаватели и студенти от факултета. 
С поздравления към всички се обърнаха проф. д-р Велизар Павлов и доц. д-р Валентина Василева, ръководител на катедра „Педагогика“.
С разнообразни сценични изяви участваха децата от IV възрастова група „Мики Маус“ на детска градина „Здравец“ и ученици от ОУ „Братя Миладинови“.
Впечатленията, вълненията и емоциите, съпровождащи ги по време на обучението им в Русенския университет, споделиха студенти от специалностите „Предучилищна и начална училищна педагогика“, „Начална училищна педагогика с чужд език“ и „Социална педагогика“.
В края на празничната вечер бяха наградени победителите в конкурса „Защо избрах професията педагог“. Той бе проведен в две направления - литературно произведение и произведение на изобразителното изкуство. В категория литературно произведение участниците бяха оценени от жури в състав: доц. д-р Мира Душкова, доц. д-р Велислава Донева и гл. ас. д-р Мария Стефанова. На първо място бе класирана четвъртокурсничката в специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“ Стефания Станимирова Стефанова, чието есе ви предлагаме. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Учителят влияе върху вечността, той никога не може да каже къде влиянието му спира. 
Хенри Адамс

Чувала съм да казват, че даденостите, качествата, дарбите се предават през поколение... Че родителите на нашите родители ни ги „даряват“ по някакъв начин. Не знам дали това важи за всички, но ще ви разкажа за себе си.
Откакто се помня, животът ми мина сред книги и тетрадки. За мен това беше ежедневие. Моята баба, която аз наричах мама Ванче, беше начален учител през 36 години от живота си. Но тя не само учеше децата, тя беше техен будител. Мой също!
Помня нейното пенсиониране. Хората не ми вярват, когато им кажа това, защото съм била много малка, но аз наистина помня! Откъслечни спомени. Помня колко много цветя получи тогава тя... Колко нейни ученици, колеги и дори самият директор присъстваха на празника и се изказаха ласкаво и с благодарност. Бях много горда. Гледах хората около нея и бях сякаш омагьосана от десетките ръкостискания, пожелания, благодарности, сълзи... Виждах я в центъра на всичко, като някой, който се открояваше от другите; в очите ми тя беше моят герой.
Продължи да преподава и след пенсионирането си. Вероятно по заместване, не знам подробности, защото бях малка. Но просто не можеше да бъде друго освен учител. Лично за мен тя беше хиляди други неща - баба, майка, приятел, но знаех, че най-добра беше в учителството. Не можеше да спре да го прави. А и не трябваше. И тя не спря.
Помня безбройните тетрадки за проверка вкъщи
помня тефтерите, в които тя си развиваше уроците за предстоящия ден. Тогава не се наричаха план-конспекти, но всъщност бяха точно това. С интерес ги четях, обичах също да разглеждам тетрадките и да се мъча по името и почерка да си представя на какво дете принадлежаха. Стотици пъти съм ги взимала и съм играела на учител, преподавайки на играчките си. „Внимавай да не ги измачкаш“ - чувах от съседната стая. Не ми се караше. Аз се тревожех да не я ядосам, но тя никога не ми се караше за това. Сега си я представям как тайно ми е хвърляла по едно око и се е радвала на играта ми.
Аз не ходех на детска градина. Освен за два-три месеца по мое желание, малко преди училище. (Любопитството си каза думата, исках да видя какво толкова правят в детската градина.) Като изключим това кратко време, мама Ванче ме обучаваше и възпитаваше вкъщи. Тя много пъти ме е взимала в часовете си. Имаше едно училище, в което се спеше на обяд. Помня двуетажните легла.
После тръгнах на училище. 
Толкова бях горда от себе си, защото знаех много от нещата преди другите. Просто, защото вече ги бях виждала
Обичах да уча. Можех да го правя сама и за мен това беше удоволствие. А оценка, различна от 6, беше срам за мен самата. Дълго време беше така, докато тийнейджърските години не намалиха интереса ми към ученето. Но пък здравите основи си казаха думата, пубертетът не успя да ги събори.
Когато завърших, започнах да уча начална педагогика с чужд език, но Бог реши, че ми е време да стана майка. Отдадох се на детето си с цялата си обич и  сякаш за малко оставих мечтите си настрана. Но след 9 години и още едно дете, аз пак се върнах към онова, което знаех, че ми принадлежи. Винаги съм знаела. Учителството. Но този път реших да запиша специалност, която е по-тясно свързана с моето сърце - предучилищна и начална училищна педагогика.
В един период, между двете деца, аз бях започнала да работя като помощник-възпитател в детска градина. Отидох в Бюрото по труда, взеха ми интервю, попълних една анкета и много скоро ми се обадиха за тази работа. Не бях кандидатствала конкретно за такава длъжност, но те ми я предложиха и бях много щастлива. Влюбих се в децата. 
Гледах учебните им ситуации с интерес и мечтаех да стана детски учител.
Моята баба беше начална учителка, до този момент винаги се бях виждала в началното училище, но за много кратко време това се промени. Бях все едно дете, преоткрило себе си. Вече мечтата ми не беше просто мечта, а приемаше и образ. Виждах я по-ясно.
Много бързо децата ме опознаха и свикнаха с мен. В първата градина, в която ме разпределиха, имаше басейн. Треперех над тях, сякаш са мои.
През втората градина пък имаше една учителка, която беше приемен родител. Веднъж доведе на работа „новото“ дете. То беше от ромски произход. Звънна се на вратата. Отидох да отворя и ги видях. Стояха отпред. Двама непознати, които от този ден щяха да живеят заедно. Детето беше доста притеснено. Усетих го. Усмихнах се. Разтворих ръце и то се хвърли в прегръдките ми, сякаш това е чакало. После постоянно ме разпитваше за всичко. Сякаш идваше от друга планета. Недобре се бяха грижили за него дотогава. Например не знаеше, че зъбките се мият. С изненада научи за съществуването на четката за зъби. Това дете разцъфна. Много обичаше приказки и беше безкрайно жадно за знания. 
Тогава разбрах, че не етносът определя хората, а как те се възпитават.
По-късно се срещнах и с други деца, които имаха за съжаление трудности в живота си, въпреки крехката възраст. Тогава не бях методически подготвена, за да ги обучавам, но знаех, че мога да ги докосна по друг начин. Когато стажът ми беше на приключване и вече се знаеше, че скоро ще се разделим, едно от децата ми каза нещо много мило: „Ще ми липсваш. С теб забравям, че съм болен“. 
И ако ме попитат дали според мен е вярно, че  качествата и дарбите се предават през поколение, аз ще отговоря с „Да“. За мен учителството никога не е било просто професия. Вярвам, че всеки се ражда с някаква мисия. Не искам да бъда нищо друго освен детски учител. Това знам с пълна убеденост. През цялото си детство виждах как мама Ванче дарява душата си на тези деца. Помня я как стои с красивите си дрехи, шалче на шията и чисти обувки пред черната дъска. Този неин образ, запаметен в ума ми, винаги ме е карал да приемам учителя за най-големия авторитет. Помня и до днес моите учители, някои от тях оставиха ярка следа. Ако някога аз оставя поне частица от техните дири, дори само в едно детско сърце, значи ще съм изпълнила мисията си...