Точно преди седмица Яна Станкова представи в Русе новия си роман - „Краят на зимата“. С него тя се е справила с най-голямото предизвикателство за всеки млад творец - след успешен дебют /“Дневниците на Ая“/ да надгради. Да направи нещо по-добро, да покаже, че първият успех не е бил случайност, не е бил комета, която изгаря в небето и остава само някакъв спомен. Напротив, с романа Яна Станкова се изкачва по писателската стълба, даже и прескача стъпала. Разговорът, който ви предлагаме, беше част от представянето на книгата в библиотека „Любен Каравелов“ в Русе. Част от него беше и една специална изненада - студентката от специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“ в Русенския университет подари на писателката портрети на главните й герой, каквито ги е видяла при прочитането на книгата.

- Как дойде импулсът за „Краят на зимата“, защото тази история изглежда много дълго носена, много преживявана, много мислена, а, от друга страна, като че ли е излята наведнъж. Как стана всичко?
- Нямаше импулс за написването на книгата, имаше импулс за започването на писането. Тя тлееше някак аморфно много, много, много дълго. И като казвам много дълго - още отпреди „Дневниците на Ая“, цял живот. Импулс имаше за написването на първата глава. Една вечер, малко след Коледа, преди няколко години, с моя съпруг Андрей се прибирахме от Велико Търново в нашия дом, който е в близко село, и станахме свидетели на катастрофа. Спасявахме едни пет или шест хлапета и, слава Богу, нямаше жертви. Прибрахме се вкъщи, след като вече бяхме разхвърляли младежите по домовете им и след като Андрей беше спасил единия от баща му, който искаше да го бие. Та прибрахме се и споделихме, разбира се, какво се е случило, вкъщи тогава беше моят свекър - писателят Емил Андреев, който каза: „Еййй, колко готино начало за книга! Ти защо не напишеш нещо, да обясниш на младите как не трябва да пият и да карат“ и т.н.
Те си тръгнаха на другия ден, а на следващия ден аз просто написах първа глава
После всичко беше много лесно. Хайде сега, да не използвам толкова силни думи - не беше много лесно, но беше много отглеждано, обрасло, трябваше само едни плевели да се пооскубят тук-там.
- Затова попитах за импулса, може би за повода, или причината, защото понякога е достатъчно дори само заглавието да имаш, а ти си имала цяла глава.
- Между другото, заглавието „Дневниците на Ая“ така си тръгна от първата дума, докато тази книга имаше друго работно заглавие, което въобще не беше толкова хубаво. И когато казах - а може би „Краят на зимата“, моят съпруг и моят баща /писателят Иван Станков - б.а./ казаха - да, това е заглавието! И то беше доста по-хубаво от работното. 
- И освен това дава перспектива - за дълго пътуване през зимата. При четенето на книгата имах усещането, че попадам на нещо познато. Без да правя други паралели и без да спекулирам, познатото беше свързано с един от романите на Орхан Памук, който също е разположен в зимата - неговото заглавие е „Сняг“. Това, което виждам като аналогия, е пресъздаването на драматичната съдба, на голямото напрежение, което се стоварва върху героите и върху цялата ситуация. Но това е и страшно трудно за автора - как се издържа на тази тежест? 
- Много лесно - разтоварва.
- Наистина ли? 
- Да, да. Това е като „Портретът на Дориан Грей“, разбирате ли?
- Може би е като среща с психолог - имам проблем, изказвам го и той намира своето решение, даже и без да получа отговор.
- Да, 
колкото повече там се нагнетява, толкова повече се освобождаваш ти, така го усещах
Имаше, разбира се, тежки моменти, в които бяхме „на кантар“ и аз, и романът, в тези дълги не само зимни нощи, в които го пишех, но да - като цяло беше много освобождаващо. 
- Значи си имаш скачен съд, в който разтоварваш  чернилката. Още една асоциация - тя е с мангрова горичка. Тези горички, които изглежда едва оцеляват в солената вода на ръба на океана, протягат отчаяно корени във въздуха, за да могат да дишат и никое дръвче няма да издържи само, няма да оцелее. Това ли сме ние - мангрови горички, групички, които намират своите човешки убежища и се спасяват в тях, но сякаш за загубили чувството си за принадлежност към гората, към голямата общност. „Живеем в малка държава с малки хора“, казва главната героиня Биляна.
- Това с мангровите горички много ми хареса и по-скоро смятам, че да - така се спасяваме. Но мисля, че Биляна малко крайно се е изказала с малката държава и малките хора - той и светът е пълен с малки хора. Но може би понякога мангровите корени излизат на повърхността, може би всеки корен в тези наши малки общества е вълк-единак, но 
ако човекът е съвсем сам, той съществува ли изобщо?
- Няколко думи за героите - всеки от тях е белязан от някаква травма. Всеки носи някаква борба и продължава да се бори с някаква травма. Какво ни казваш с това?
- Тези герои не са естествено единствено травмирани. 
- Но те носят този „багаж“.
- Ами те са измислени така, за да може абсолютно всеки да разпознае себе си в някои от героите. Първоначално не беше това идеята ми, но в един момент си казах - тук всеки ще намери част от себе си. Защото абсолютно, абсолютно всеки един от нас има своята драма, как беше - „Всички нещастия са интересни, защото са различни, а щастливите хора си приличат много“. И това е интересно, естествено - драматичното. Тук има хора, които веднага ще се възпротивят и ще кажат - какво лошо има в щастието - ами просто не ми е толкова интересно за писане, освен това за тях си има други, специални жанрове.
- Встрани от основния разказ за Биляна се появява историята на Стела и нейният живот след смъртта. Вярваш ли, че няма граници за познаването на любовта, както се случва със Стела и Стилян?
- Не просто вярвам, аз знам, че 
любовта не може (а и не трябва!) да се съобразява с ограничения
Сега, тук идва тънкият момент с живота на Стела и Стилян след смъртта, където (или когато?) се случва въпросната любов. Не знам дали вярвам в живота след смъртта, но в любовта вярвам. И понеже допускам, че след като ние нищо не знаем за онова „след“, то вероятно е възможно да го има. И, ако го има, то задължително такава любов е възможна, разбира се. Сега се замислям, че ако наистина съществува подобно... измерение, то защо го наричаме „живот след смъртта“, след като трябва да бъде „живот след живота“? Но това вече е тема на следващ роман.
- Да стигнем до един друг, наистина изключителен и много специален герой - Йово, с неговото обяснение колко обича Биляна - колкото високо е небето, няма мярка, няма край. Колко изпитания може да понесе любовта - този въпрос е към Яна и към Биляна? И кои от изпитанията си струват?
- Всичките. За любовта аз имам по-силна дума и тя е „обич“ и за нея няма граница.
- С какво се различават любовта и обичта?
- Аз много се притеснявах, че ще ми зададете този въпрос. За мен „любов“ е по-любовна дума, когато казвам „любя те“, ние имаме предвид нещо много по-интимно. Докато „обич“ е по-широко понятие, като например обичта между родител и дете. 
- Има един неизбежен момент - за биографичността на романа. Приемам напълно мнението ти, че това не е биографичен роман, дори и ако вътре се откриват автобиографични моменти. Но категорично, това е роман и за болката. А тя е като огън - този, който в силикатните пещи прави от пясъка стъкло, но и разбива на безброй парченца същото стъкло при пожар. И стигнах до едно стихотворение на Радой Ралин, което е повече познато като песен на „Щурците“, цитирам финала: „А ти на себе си се помоли/ и вярата ти нека е всесилна./ Моли се, докато те заболи,/ защото всяка болка е родилна“. Ти вярваш ли в това?
- Да. Знам, че и без болка могат да се появят много хубави неща, но тя със сигурност 
дава тласък в момент, в който искаш да отрицаваш всичко и да търсиш бягство
И болката е ракета, на която се качваш, за да излетиш към някаква цел. Може би има болки, които нищо хубаво не създават, но създават нещо със сигурност, от всяка болка произтича нещо.
- Продължаваме с поетите. Друг поет, който за нас е открит от един общ Колумб, пише за „глухарчето, което с една тръбичка се вслушва в болките на цялата природа“. Какво чуват твоите герои през тръбичките си?
- В този отрязък от живота им, тези 12 дни /в колкото се развива действието на романа - б.а./, техните глухарчета чуват различни неща - Йово казва за Биляна, че тя е „кост от глухарче“. Обаче 
нейното глухарче чува нейната вселена, докато неговото чува не своята, а също нейната
- слушат различни неща тези глухарчета. 
- Добре, още малко около болката - нейният кораб плава към фара на оптимизма. И краят на зимата настъпва на Богоявление. Символиката изглежда измамно ясна, но не може да бъде просто толкова елементарна и не е. Според едно поверие на Богоявление небесата се отварят и който види това, може да си пожелае всичко и то да се сбъдне. Какви очи трябва да има човек, за да види отварянето на небесата?
- Според мен - задължително затворени, то така е и описано, мисля - много широко затворени очи. За да могат да поемат всичко това, което ще видят. 
Съзнанието трябва да е на тъмно, за да може да преживее светлината
а и защото, както казва Малкият принц, най-важното не се вижда с очите. 
- Романите ти имат една много характерна особеност - пряко цитираш литературни творби и текстове на песни, както и имена на писатели. Какъв нюанс добавя това към възприятието на историите, които разказваш? 
- За първи път се замислям и отговорът май е много кратък - правят ги по-реални сякаш. Истински имена, истински творби... значи и историята, която разказвам, може би е истинска. Но не усещането за реалност е била целта ми. Просто тези неща са част от мен и като такива, смятам, че имат място (и то задължително) в това, което пиша. Защото така е честно. Това е толкова голяма част от мен - тези творби, тези песни... 
Те са истинската биография в двата романа
- На финала, цитирам една реплика на Вал, която аз страшно много харесвам и беше селектирана в мен веднага, още при първия прочит: „Чрез съвпаденията Бог остава анонимен“. Бих се радвал да кажеш нещо повече за това и да ти задам някаква посока, ако въобще приемаш, през един от цитатите, които ти използваш - текст от мюзикъла „Коса“ - „Аз съм гений, гений съм и вярвам в Господ. И вярвам, че Господ вярва в Клод. Това съм аз, това съм аз“.
- Това за съвпаденията аз също много го харесвам. Изобщо Айнщайн е изключително симпатичен за повечето неща, които е направил, с изключение на едно - и то по принцип е направено за хубаво /Айнщайн казва, че съвпадението е начинът на Бог да остане анонимен - б.а./. Този въпрос ми е доста труден, нека да съм честна. За другите герои не мога да кажа категорично, но специално за Вал знам, че Господ вярва в него. Не така съм си мислела, когато го пиша, но някъде там знам, че Господ вярва в този човек. И той също продължава да вярва в Господ. И да си поиграем с тази идея - мисля, че Господ вярва във всеки от нас толкова, колкото ние вярваме в него, а не колкото заслужаваме.

Младен ЛЮБЕНОВ
Марина БРАТАНОВА