Аз винаги си представям невъзможни за изпълнение сценографии, казва пред БТА проф. Слави Кокалов. Именитият български художник, сценограф и педагог получава голямата награда „Аскеер“ за цялостен принос към театралното изкуство. 
Кокалов е роден на 5 февруари 1955 г. в село Българене (Свищовско). От 1990 г. е преподавател в Националната художествена академия, а от 2007 до 2015 г. е неин ректор. Носител е на две театрални награди „Аскеер“ за постановките на Александър Морфов – „Дон Кихот“ и „Бурята“, реализирани в Народния театър. Има и номинации за „Икар“ (2018) –  за сценографията на спектакъла „Чамкория“ на Явор Гърдев по едноименния роман на Милен Русков, същата получава награда от международния фестивал „Друмеви театрални празници „Нова българска драма“ (Шумен, 2018).
Проф. Слави Кокалов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за признанието към сценографията и невъзможните сценографии, за работата с големите режисьори и произведенията, с които иска да бъде запомнен, за учителите и учениците, и за най-младото поколение сценографи.
Проф. Кокалов, за първи път сценограф получава „Аскеер“ за цялостно творчество. Добре оценен ли е трудът на сценографите в България според Вас?
- Да. Аз съм получил вниманието и уважението на колегите в театъра. Нямам комплекс като сценограф – че не съм видян или приет като достоен партньор на режисьори и актьори. И за мен винаги е било радост да работя с тях.
Ако се върнем назад, през годините, кои са произведенията, с които бихте искал да бъдете запомнен като сценограф?
- Трудно е, защото винаги има някакво сравнение кое е по-добро и кое – не. Но несъмнено работата с такива режисьори Александър Морфов, Бойко Богданов, Пламен Марков и Иван Дочев са едни от срещите, които са ми донесли най-голямо удовлетворение.
Това са имена, които ценя – като висота на уменията в тази професия, заради дълбочината на търсенията. Пропуснах Стоян Камбарев, с когото имаме един-единствен спектакъл, но той остана в сърцето ми. (Постановката е „Януари“ от Йордан Радичков, 1995 г., по нея Кокалов работи с Петя Стойкова, участват Христо Гърбов, Веселин Цанев, Николай Костадинов, Георги Кадурин, Велизар Бинев, Рут Рафаилова, Никола Анастасов, Николай Урумов, Пламен Дончев, Светослав Дойчинов и студенти от НАТФИЗ – бел. а.).
С най-големите режисьори има най-голяма свобода или е точно обратното?
- Има високи изисквания. И когато човек е достатъчно амбициран, и може да отговори на тези изисквания, нещата се получават. Свободата сам си я осигуряваш.
Ако говорим за изисквания, имало ли е невъзможни за изпълнение сценографии?
- Аз винаги си представям невъзможни за изпълнение сценографии. Но, за съжаление, трудно става. Трудно се реализират, особено при нас, тук.
Въпрос на средства ли е всичко?
- Не само. И на организация, и на умения, и на ниво на техническия екип, и на техника на оборудване. Какво ли не...
Лично за Вас кои са били учителите в това изкуство?
- Да, изкуство е, въпреки че се води като едно от техническите изкуства, както живописта и архитектурата, а не музическо изкуство.
Моите учители са, първо, във академията – Николай Николов, Георги Иванов... Ако трябва да кажа, аз съм се учил и от големите европейски сценографи, както и от българските, както и от мои съвременници, така и от по-млади от мен.
Има ли все още хора, които искат да се учат от Вас?
- Все още имам формално ученици. Искат да се учат. Миналата година направихме среща, по някакъв повод, и дойдоха към стотина мои студенти – за 30 години преподавателска практика в художествената академия. Толкова са завършили.
Разбира се, не всички се занимават със сценография. Много от тях са се посветили на дизайна, има филмови сценографи, има хора в рекламата...
Какво е нивото на най-младото поколение от вашата гледна точка?
- Мисля, че достойно се представят. Затова и получават номинации в престижни форуми.
Как бихте обяснил на едно 5-годишно дете какво е сценографията?
- Това е процес на създаване на мястото, където ще излязат принцесите и принцовете, за да си кажат думичките, и да разкажат приказката.
/ДД