Новият албум на Ю Ту „Songs of Surrender“ представлява коренно преосмисляне на четиридесет песни от богатия каталог на ирландския квартет, хитро представени от „One“ до „40“, информира АП.
„Искам да срина стените, които ме държат затворен“, пее Боно в новата „Where the Streets Have No Name“ - текст, който идеално пасва на настоящата музикална концепция. Новата версия на песента е почти неразпознаваема от тази, която групата направи известна през 1987 г. Такъв е и смисълът на упражнението, ръководено от Боно и Едж. „След като отдадем почит към оригиналната версия, всяка песен започва да се отваря за новия автентичен глас на сегашното време“, пише Едж в бележките си към диска. Има както попадения, така и неудачи, но като цяло архитектурата на тези песни е наистина силна, дори и с някои променени текстове. В новата „Vertigo“ има инструменти от Близкия изток, а доминираната от акустична китара „Sunday Bloody Sunday“ звучи по-скоро като изпълнение на живо в кафене, отколкото като хит от концертен подиум. Но и двете парчета все още са великолепни. 
За някои от песните дори може да се каже, че сега са по-добри. Един от най-ранните хитове на групата – „11 O'Clock Tick Tock“ - е по-плавен, по-бавен и по-чист от оригинала. А бихте ли повярвали, че новата „The Miracle (Of Joey Ramone)“ е по-добра от тази в „Songs of Innocence“? Много от преработките са сравнително простички, като „Cedarwood Road“, „Peace on Earth“, „Bad“ и „I Will Follow“. Повечето от тях са с изчистено звучене, което дава на гласа на Боно малко убежище сред мрачни клавишни и накъсана акустична китара. „Every Breaking Wave“ е кинематографична и сякаш би трябвало да звучи по време на финалните надписи, докато последните кадри от мъчителна драма бавно потъват в мрак. 
„I Still Haven't Found What I'm Looking For“ получава каубойско настроение и неочаквана кънтри енергия. В „Desire“ Боно извисява фалцет на фона на струнен цимбал и ефектът е хипнотичен. Новата „One“ е малко помрачена от хоров ефект, но това е толкова красива песен, че може да бъде преработена дори като пънк мелодия и пак да блесне. Един от ефектите на албума е, че поставя текстовете на Боно под светлината на прожекторите, правейки думите и образите му по-изразителни. Новата „Ordinary Love“ изпъква като тонова поема, новата „Invisible“ разкрива по-дълбока болка от първоначално изпятата. 
Някои от нещата не се получават – липсва мрачността на „Red Hill Mining Town“, което на практика я превръща в беззъба детска песничка. Новата „Beautiful Day“ не е подобрение спрямо оригинала - тя е превърната в криволичещ лаундж, въпреки няколкото чудесни нови реда в текста. В новата „Pride (In the Name of Love)“ гласът на Боно е овладян и укротен, като е изгубил рязкостта и гнева на оригинала. А новата „40“ – въпреки заканата на Боно „Ще изпея нова песен“ - е тромава и пасивна.
Ако не сте фенове на „Ю Ту“, тази колекция няма да ви убеди да ги харесате. Ако сте мегафен, ще се възхитите на тяхната способност да се променят. А ако сте случаен фен, трябва да изпитате уважение към група, която е готова да върви по собствен си път.