„Ако бъдете пасивни, няма да имате материал. Хайде, идете при актьорите, говорете си с тях, питайте ги, те не хапят, актьорите са най-добрите хора на планетата...“ Режисьорът Думитру Акриш подканя журналистите да разговарят свободно с актьорите от спектакъла „Изчезващи“ по време на пресконференция, превърната в истинска артистична инсталация в подземията на Доходното здание. На 9 и 10 март са премиерните представления на най-новата постановка на русенския драматичен театър „Сава Огнянов“. Провокацията си струва, отдавна не е правена в русенското театрално пространство. Заявката е очевидна: всеки да излезе от зоната си на комфорт, за да провокира себе си за ново познание.
Румънската авторка Елизе Вилк и нейната пиеса „Изчезващи“ е личен избор на театралния директор Боян Иванов и предложение към режисьора.
Самият Думитру Акриш отказва да говори за себе си с аргумента: „Зрителите трябва да говорят за нас, артистите. 
Актьорите говорят чрез героите си, режисьорът - чрез своите спектакли
нормално е. Иначе е някакъв ексхибиционизъм“.
Географската идентичност не го вълнува - роден в Молдова, израснал в Румъния, завършил ГИТИС в Москва, поставя в Европа. „А днес съм от Русе, от България - защото живея и работя тук в момента“, уточнява. И не спира да благодари - на актьорите, на директора Боян Иванов, че го е поканил. И на говорещата румънски Ана Нунева, която неотлъчно превежда от първия миг на работата му на русенска сцена.
Актьорите чакат да изпълнят ролите си в пресконференцията-инсталация. В подземието пронизващ звук влиза в микрофоните, пречи на камерите, настоява за присъствие.
Питам Кадри Хабил как си общуват с този режисьор. Отговаря ми - с енергия, безпроблемно. Какъв режисьор е? „Различен, понякога маниакален, но за хубаво. Изискващ. 
Чрез него стигаш до неща, които не си подозирал, че има в теб. Плашещо, но красиво“
Кристияна Ценкова провокира: „Аз съм Марта. Очаквам да се срещна с вас. Елате ни вижте“.
Венцислав Петков споделя енигматично: „Не, не е студено. Стопля това, че работим. Истински актьорски работим“.
Ивайло Драганов: „Изключителна честност е нужна и струи през нас“.
С Ясена Господинова подхващаме диалог като за Кьоно или Йонеско, но се връщаме в точната стилистика. Причината е, че тя влиза в последния миг на мястото на Евгения Явашева. Но се включва: „Общувам си с моето семейство, с роднини... Те искат да се успокоя, но вече е твърде късно за това спокойствие...“.
Какво намирате в тази пиеса за изчезващи, питам една от най-младите актриси - Ивана Керанова: „Намирам самотата. - Сред толкова много хора? - Да, самотата“. Казва, че режисьорът е вдъхновяващ. Защо? „Защото е хубаво режисьорът да вярва в дълбочината на актьорите и да им дава свобода“. Плаши ли ви свободата? 
„Да, защото е страшно да влезеш надълбоко в себе си и да видиш какво се крие в теб. Но си заслужава.“
Актьорите имат съавторска роля в този спектакъл, твърди режисьорът Акриш. „Пиесата е мотив, а основата са артистите - с техните лични истории. Без техните лични истории тази пиета нямаше да звучи по този начин...“
Случайно ли всички те говорят за страха като основно преживяване, питам. Той казва: „Страхът е понятен заради времето, в което живеем в глобален план. Особено заради последните събития, които се случват на границите на земите ни. Но това не е политически спектакъл, а спектакъл за живи хора. За мен е много важно, че се получи химия между мен и артистите и много се надявам тази химия да се пренесе между тях и зрителите“.
Спектакълът прави заявка да е огледало, в което всеки може да се огледа.
Спектакъл за живи и за изчезващи, за свободата на всеки от нас или за невъзможността да бъдеш свободен
Историите се развиват от Втората световна война до наши дни. Истории за връзките между поколенията, истории за връзките между хората, мъже и жени, деца и родители... 
„Спектакълът има изключителен потенциал зрителите да припознаят себе си, свои истории, свои преживявания. Това е един от мотивите ми за избора на пиеса - исках да има ясни човешки взаимоотношения, които да дадат възможност на публиката да се идентифицира с тях“, обяснява директорът Боян Иванов. И допълва аргументите си за избора на този режисьор: „Исках актьорите от трупата да преминават през различни интензивни процеси, да се мобилизират актьорските им качества. 
Да върнем на публиката този тип представления и театър, в който може да припознае себе си в героите на сцената“
Думитру Акриш наистина работи кинаджийски, психологически. Черно-бялата сценография и костюми на Михай Константин Ранин задава тоналност, но и освобождава пространство за многоцветни преживявания и емоции.
А докато върви пресконференцията-инсталация в подземието на театралната сграда, на екрана се прожектира изключителен документален материал: залавянето и разстрела на румънския тоталитарен лидер Николае Чаушеску. Еманация на разпадането на комунизма, на промените в Европа, на света от времето на Великите Фройдистки революции на Източния блок.
Вие не сте бил роден тогава, подхвърлям реплика на един от младите актьори - Тодор Лазаров. „И слава Богу, но знам кои са тези хора. Убийството не е оправдано по никакви причини“. Дори когато е отговорен за смъртта на стотици, питам. „Да, но всеки човек има право за изкупление. И кой знае дали не би могъл да помогне за живота на други стотици...“ А от другия край на залата Дона Вълова добавя: 
„Ние като актьори трябва да можем да оправдаем всекиго. Всекиго. Иначе няма да има смисъл да играем“
Питам режисьора Акриш дали тези документални кадри ще бъдат видими в спектакъла. „Не. Има ги навсякъде в интернет, човек може да ги намери по всяко време. А ние отиваме надълбоко, в душата на хората. Това, което предлагаме на зрителите, е среща - с живото преживяване на театъра.“ 
Дали е така - имате възможност да проверите сами. Премиерните спектакли са на 9 и 10 март, в Камерна зала на театъра. Постановката вече е поканена през юни на международен театрален фестивал в румънския град Търговище.